Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. Н., действаща в качеството си на едноличен търговец (ЕТ) с фирма [фирма], с ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника й адв. И. Д., срещу решение № 1216/10.07.2017 г., постановено по адм. дело № 2549/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт (РА) № Р-16002616000860-091-001/21.06.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. П., в частта потвърдена с решение № 673/30.09.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. П. при ЦУ на НАП за начислен ДДС за данъчни периоди от 01.06.2011 г. до 30.09.2015 г. в общ размер от 33 834, 41 лв., ведно с изтеклите лихви в размер на 8 658, 55 лв., на основание чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС.Рират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател счита, че неправилно и приходните органи и съдът са приели, че е налице основанието по чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС, като не е ясно по какъв начин е била изчислена данъчната основа, а оттам и ДДС. Възразява и срещу размера на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение, като излага съображения за приложение на чл. 78, ал. 8 и чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ), и счита, че следва да бъде намалено до 100 лева. Иска се отмяната на съдебното решение и обявяване на ревизионния акт за нищожен, при условията на евентуалност отм. яна на акта или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда със задължителни указания по прилагането на процесуалния и материалния закон. Претендират се разноски за две инстанции.
Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. П. при ЦУ на НАП в депозирано по делото възражение и писмена защита от юрк. С. моли да се остави в сила като правилно обжалваното решение и да се присъдят разноски. Поддържа възражение за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на съдебното решение.
Върховният административен съд, първо отделение като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съображенията за това са следните:
Първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на С. Г. Н. против ревизионния акт, като е приел, че правилно приходните органи са установили, че в качеството си на универсален правоприемник на търговското предприятие на наследодателя, регистриран като [фирма] - регистрирано по ЗДДС лице, считано от 01.04.2010 г., [фирма] е следвало да се регистрира по ЗДДС на основание чл. 132, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1 ЗДДС. В този смисъл съдът е подкрепил констатациите на приходните органи, че жалбоподателката е следвало да се регистрира по ЗДДС, считано от 05.05.2011 г. – датата на вписване в Търговския регистър на поемането на търговското предприятие от наследник, и от тази дата дължи ДДС за извършените облагаеми доставки. Обжалваното решение е правилно постановено.
Съгласно чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС (в приложимата към датата на възникване на задължението за регистрация ред. ДВ, бр. 63/2006 г., в сила от 1.01.2007 г.) за определяне на данъчните задължения на лицето в случаите, когато е било длъжно, но не е подало заявление за регистрация в срок, се приема, че лицето дължи данък за извършените от него облагаеми доставки и облагаеми вътреобщностни придобивания, за периода от изтичане на срока за подаване на заявление за регистрация до датата, на която е регистрирано от органа по приходите. В процесния случай задължението за регистрация на касатора е възникнало на основание чл. 132, ал. 1 (ред. ДВ, бр. 63/2006 г. в сила от 1.01.2007 г.) – поради придобиване на основание чл. 10, ал. 1 ЗДДС на стоки и услуги от регистрирано лице. Хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗДДС включва придобиване на търговско предприятие на основание чл. 60, ал. 2 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) – придобиване на предприятието от наследниците на едноличния търговец, какъвто е и настоящият случай. Съгласно чл. 132, ал. 2 ЗДДС регистрацията се извършва с подаване на заявление за регистрация в 14-дневен срок от вписване на обстоятелството по чл. 10, ал. 1 в търговския регистър. Правилно на основание чл. 132, ал. 3 ЗДДС датата на задължителната регистрация на [фирма] е датата на вписване на обстоятелството по чл. 10 в търговския регистър – 05.05.2011 г.
Неоснователни са доводите в касационната жалба за неприложимост на чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС, поради липса на подадено заявление за регистрация от страна на задълженото лице. Тези доводи са обсъдени от първоинстанционния съд, като следва да се допълни само, че аргументите на касатора се дължат на неправилно тълкуване на разпоредбата, отделно и независимо от текста на ал. 3, от която е част. Приложимата хипотеза на ал. 3, видно от текста очевидно касае случаите, когато лицето е било длъжно, но не е подало заявление за регистрация в срок – какъвто е настоящият случай, а т. 1 от цитирания текст определя само периода на дължимите данъчни задължения.
Съгласно приетото по делото заключение от извършената съдебно-счетоводна експертиза данъчните задължения за процесния период са изчислени съгласно чл. 67 ЗДДС, като облагаемите доставки са взети от приложените по делото месечни фискални отчети. С оглед на това, неоснователни са и доводите в жалбата за немотивираност и неяснота на РА относно начина на определяне на задълженията по ЗДДС.
Направените искания от касатора за съответно приспадане на данъчния кредит по получените от него през процесния период облагаеми доставки са неоснователни. Текстът на чл. 10, ал. 4 ЗДДС препраща за случаите на стоки и услуги, придобити по наследство към Правилник за прилагане на закона. В чл. 60 ППЗДДС е уредено правото на данъчен кредит в случаите на правоприемство по чл. 10 от закона, като всички уредени хипотези са на възникнало, но неупражнено своевременно право на данъчен кредит от страна на праводателя (а не от страна на правоприемника – в какъвто смисъл са изложените в касационната жалба възражения), каквато хипотеза не е доказана от страна на ревизираното лице. Фикцията по чл. 102, ал. 3, т. 1 ЗДДС е приложима по отношение на дължимия ДДС за извършените от лицето облагаеми доставки и облагаеми вътреобщностни придобивания, не и по отношение на данъчния кредит по получените доставки.
Позоваването на решение № 3404/11.03.2014 г. на ВАС, първо отделение по адм. дело № 9816/2013 г. е неотносимо към процесния случай, тъй като се касае за признаване на право на данъчен кредит за наличните активи, придобити в резултат на правоприемство по чл. 10 ЗДДС. Съгласно заключението от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза към 05.05.2011 г. търговецът няма налични активи и получени услуги преди регистрацията по чл. 132, ал. 1 ЗДДС, за които да му се признае данъчен кредит на основание чл. 74 ЗДДС.
Доводите за нищожност на ревизионния акт също са неоснователни. В решението са изложени мотиви относно компетентността на органите по приходите, издали акта и спазването на предвидената от закона форма, чрез подписването му с електронни подписи. От представените писмени доказателства - уведомление за издадено удостоверение за електронен подпис и приемо - предавателни протоколи за предаване на удостоверения за електронен подпис се установява, че издателите на ЗВР, ревизионния доклад и ревизионния акт са разполагали с квалифицирани електронни подписи към датата на издаването им.
По изложените съображения настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон – ЗДДС и не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При правилно установена фактическа обстановка са направени и правните изводи на съда, поради което е налице и обоснованост на постановения съдебен акт. Решението като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора ответникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 804, 79 лева. Неоснователно е възражението в касационната жалба за приложимост на чл. 78, ал. 8 ГПК. Дължимото юрисконсултско възнаграждение е уредено в приложимия специален закон - чл. 161, ал. 1 ДОПК и е в размера на минималното адвокатско възнаграждение, като същият е правилно определен от първоинстанционния съд, съобразно материалния интерес.
Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1216/10.07.2017 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. дело № 2549/2016 г.
ОСЪЖДА С. Г. Н. в качеството й на [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – град Пловдив при ЦУ на НАП сумата от 1 804, 79 лева разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване.