1№ 50919/19.12.2022 г.Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:Председател: Зоя Атанасова
Членове: Геника Михайлова
Анелия Цановаразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 989 по описа за 2022 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 86/18.10.2021 г. по гр. д. № 294/2021 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която след съответно изменение на решение № 66/05.03.2020 г. по гр. д. № 254/2018 г. на Окръжен съд – Добрич, частично са уважени исковете на „Енерго–Про–Продажби“ АД срещу частен съдебен изпълнител М. Н. П. и 30 дружества с ограничена отговорност, описани в решението, при ангажиране на солидарната отговорност на ответниците за вреди по причина съответно на процесуална незаконосъобразност на проведено принудително изпълнение по изпълнителни дела, посочени в решението (по отношение на ответника ЧСИ), и по причина на злоупотреба с правата по чл. 99 ЗЗД и по чл. 79, ал. 1 и чл. 78, ал. 8 ГПК (по отношение на ответните дружества).
Решението се обжалва от „Енерго-Про-Продажби“ АД с искане да бъде допуснато до касационен контрол в отхвърлящата исковете част по следните процесуалноправни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да приеме за недоказани релевантни по делото факти, когато въззивният съд не е дал указания за пропуснатите възможности на страната, на която е тежестта да ги докаже и такива указания не е дал първостепенният съд с доклада по делото? и
2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да допусне и събере нови доказателства за релевантни по делото факти при оплакване във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения, въпреки че в първоинстанционното производство въззивникът е имал пасивно поведение?
Този касатор счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с конкретни решения на ВКС, които цитира (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено при съществено нарушение по чл. 273, вр. чл. 146 и по чл. 266, ал. 3 ГПК. Претендира разноски.
Решението се обжалва и от ответника ЧСИ М. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятна недопустимост в смисъла на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: Недопустимо ли е въззивното решение като постановено по нередовна искова молба, когато:
1. ищецът не е посочил цена и не е внесъл държавната такса по уважения иск по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД?
2. по уважения иск по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД въззивният съд е приел, че процесуалната незаконосъобразност на проведеното принудително изпълнение от ЧСИ е изразена: 1) в конституирането на присъединени взискатели в нарушение на чл. 456 ГПК, но в исковата молба липсват твърдения на кои дати, по отношение на кои взискатели и по кой изпълнителен лист е допуснато нарушението; 2) във възложени на длъжника недължими такси по т. 11 от ТТРЗЧСИ, но в исковата молба липсват твърдения дали те са били платени от взискателите авансово и в какъв размер или са били събрани от длъжника; 3) във възлагане в задължение на длъжника да плати недължими юрисконсултски възнаграждения за представителството на взискатели, които са били конституирани в нарушение по чл. 456, а в исковата молба липсват твърдения какъв е размерът на всяко определено от ЧСИ юрисконсултско възнаграждение? и
3. ЧСИ е осъден да заплати обезщетение солидарно с взискатели – юридически лица, но в исковата молба липсват твърдения вредите на длъжника да са причинени и от противоправните действия на физически лица при или по повод изпълнението на възложена от юридическите лица работа и в такъв случай произнесъл ли се е въззивният съд по основанието на иска, заявено с исковата молба?
Касаторът ЧСИ М. П. иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване и за проверка за правилност по следните материалноправни въпроси (уточнени и конкретизирани в смисъла, изяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС):
1. Когато взискател е злоупотребил с правото си по чл. 99 ЗЗД и на разноски по изпълнението, в резултат на която злоупотреба от длъжника са събрани недължими разноски, налице ли е съпричиняване на вреди в смисъла по чл. 53 ЗЗД?
2. В същия случай налице ли е пряка причинно-следствена връзка между противоправните действия на взискателя и вредите, понесени от длъжника?
3. В същия случай отговаря ли ЧСИ по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК или за вредите отговоря единствено взискателят?
4. В този случай има ли законен източник на солидарност (чл. 53 ЗЗД)?
5. Притежава ли всеки взискател, спрямо когото изпълнителният лист поражда сила поради прехвърляне на изпълняемото право на части (чл. 429, ал. 1 ГПК), право на юрисконсултско възнаграждение по чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (приложимата първоначална редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК) и за отговора има ли значение, че всеки взискател е поискал налагането на запор до размера на придобитата от него част от изпълняемото право?
Касаторът М. П. счита, че материалноправните въпроси обуславят решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че първите четири са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а на петия въззивният съд е отговорил в противоречие с решение № 33/31.03.2016 г. по гр. д. № 3271/2015 г. ВКС, IV-то ГК (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Този касатор иска решението да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност и по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, включително сам да прецени по вътрешно убеждение събраните доказателства за релевантните факти? Конкретно той твърди, че въззивният съд не се е произнесъл: 1) по оплакването във въззивната му жалба за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск – по чл. 49 ЗЗД (ангажирана е отговорността на ЧСИ за вреди, причинени от неговия помощник при изпълнение на възложената му работа, а не по предявения иск по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД) и 2) по правоизключващото възражение, произтичащо от установения по делото факт, че изпълнителните действия, от които произтичат вредите, не са на ЧСИ, а на неговия помощник. Този касатор счита, че и процесуалноправният въпрос обуславя решението, а въззивният съд му е отговорил в противоречие с практиката на ВКС по чл. 269, изр. 1 и по чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК. Претендира разноските по делото.
Осъдените дружества с ограничена отговорност не са подали касационна жалба.
Помагачът на ответника ЧСИ М. П. „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД не е изразил становище по касационните жалби.
Настоящият състав приема, че касационните жалби са с допустим предмет. Делото е гражданско, с цена на иска над 5 000 лв. Налице е и надлежна процесуална легитимация. Ищецът и ответникът М. П. искат отмяна на въззивното решение съответно в частите, с която исковете са отхвърлени, респ. уважени по отношение на ЧСИ. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на двете касационни жалби, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения:
В своето решение въззивният съд първо е разгледал оплакването във въззивната жалба на ответника ЧСИ (сега касатор) за недопустимост на първоинстанционното решение. ЧСИ се е оплакал, че изложените в исковата молба твърдения са за незаконосъобразни действия, предприети лично от него по 183 изпълнителни дела със искане за защита (петитум) той да плати обезщетение за вреди, изразени в събрани от длъжника недължими разноски по изпълнението. Вместо да се произнесе по предявения иск по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, първата инстанция е уважила иска, осъждайки ЧСИ да заплати обезщетение за вредите, причинени от неговия помощник. Така се е произнесла по непредявен иск по чл. 49 ЗЗД.
Въззивният съд е приел това оплакване за неоснователно. Мотивирал се е с това, че исковата молба съдържа твърдения за юридическите факти, при които възниква вземането по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД: вреди, понесени от ищеца като длъжник по 183-те изпълнителни дела, които имат за причина принудително събрани от ЧСИ недължими разноски по изпълнението. Приел е, че различен извод (за произнасяне по непредявен иск по чл. 49 ЗЗД, респ. за недопустимост на първоинстанционното решение) не следва само поради това, че първоинстанционният съд е изложил мотиви, защо нарушените изисквания за процесуална и/или материална незаконосъобразност на проведеното принудително изпълнение ангажират личната деликтната отговорност на ЧСИ, дори когато конкретните действия са извършени от негов помощник. Изложените мотиви въззивнят съд е споделил и доразвил, приемайки че съгласно чл. 74 ЗЧСИ отговорността за законосъобразното провеждане на изпълнителните действия е на ЧСИ дори когато конкретните вреди са настъпили от действия на негов помощник. В такава хипотеза и съгласно чл. 37, ал. 1 ЗЧСИ, отговорността на ЧСИ и на помощника е солидарна, като само от волята на ищеца/на длъжника зависи дали ще предяви иск само срещу ЧСИ или и срещу неговия помощник.
Следователно процесуалноправният въпрос, който касаторът ЧСИ повдига по исканата проверка за правилност, обуславя обжалваното решение, но начинът, по който въззивният съд е процедирал, не противоречи, а съответства на практиката на ВКС по чл. 269 ГПК и по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Това е така защото: 1) въззивният съд е разгледал, но е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба от ЧСИ, че първата инстанция се е произнесла по иск по чл. 49 ЗЗД, а не по предявения иск по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, и 2) въззивният съд е разгледал, но е намерил за неоснователно правоизключващото възражение, поддържано и като оплакване във въззивната жалба на ЧСИ, че неговата лична деликтна отговорност е изключена когато конкретно незаконосъобразно действие не е извършено от него, а от негов помощник. Изключена е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въпросът се обяснява с недоволство на касатора ЧСИ срещу тези части на въззивното решение, т. е. се свежда до касационно оплакване. С касационните оплаквания обаче Върховния касационен съд няма правомощие да се занимава в етапа по селектиране на касационната жалба (т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС).
От фактическа страна въззивният съд е приел, че през 2013 г. трето за процеса лице (Й. Й. Н.) купува 183 парични притезания от кредитори, снабдени с изпълнителен лист срещу „Енерго-ПроІпродажби“ АД (ищеца), като вземанията са за главници (разноски по приключили с влезли в сила решения искови производства) на общата сума 164 824 лв.
В няколко последователни дни третото за процеса лице-приобретател прехвърля закупените вземания за главници по 105 от 183-те изпълнителни листи с частични цесии. Те са придобити от първите 10 дружества с ограничена отговорност (ответниците под № 1 – 10 от адресната част на исковата молба).
В няколко последователни дни същото трето лице прехвърля и другите закупени вземания за главници по 78 от 183-те изпълнителни листи с частични цесии. И те са придобити на части от другите 20 дружества с ограничена отговорност (ответниците под № 11 – 30 от исковата молба).
Първото от 10-те дружества в първата група (ответникът под № 1 в адресната част на исковата молба) подава 105 молби за образуване на изпълнителни дела пред ЧСИ М. П., прилага съответния изпълнителен лист, договора за цесия и прави искане за събиране на придобитата част от изпълняемото право, на разноските по съответното изпълнително дело с искане ЧСИ да определи и възложи в тежест на длъжника „Енерго-Про-Продажби“ АД юрисконсултско възнаграждение. Пред ЧСИ М. П. са образувани 105 изпълнителни дела с номера, описани в решението. По тези 105 изпълнителни дела всяко от останалите дружества в тази група (ответниците под № № 2 – 10 в адресната част на исковата молба) подава молба до ЧСИ М. П. да бъде конституирано като взискател за събиране на придобитата част от изпълняемото право, на разноските по изпълнителното дело с искане ЧСИ да определи и възложи в тежест на длъжника юрисконсултско възнаграждение. 10-те дружества в тази група прилагат по съответното изпълнително дело договорите за цесия и съобщенията до длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Едно от другите 20 дружества (ответникът под № 13 в адресната част на исковата молба) подава 78 молби за образуване на изпълнителни дела пред ЧСИ М. П., прилага съответния изпълнителен лист, договора за цесия и прави искане за събиране на придобитата част от изпълняемото право, на разноските по изпълнителното дело с искане ЧСИ да определи и възложи в тежест на длъжника „Енерго-Про-Продажби“ АД юрисконсултско възнаграждение. Пред ЧСИ М. П. са образувани 78 изпълнителни дела с номера, описани в решението. По тези 78 изпълнителни дела всяко от останалите дружества в тази група (ответници под № 11 и 12 и под № № 14- 30 в адресната част на исковата молба) подава молба до ЧСИ М. П. за конституиране като взискател за събиране на придобитата част от изпълняемото право, на разноските по изпълнителното дело и прави искане ЧСИ да определи и възложи в тежест на длъжника юрисконсултско възнаграждение. 20-те дружества в тази група прилагат договорите за цесия и съобщенията до длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
По така образуваните дела всеки взискател е поискал ЧСИ да наложи запор до размера на частта от вземането по изпълнителния лист, придобита по съответния договор за цесия, и е представляван от юрисконсулт Л. К. Ч..
По всяко от образуваните дела ЧСИ М. П. е поставил в тежест на длъжника такси по т. 1, 5, 9 и 11 ТТРЗЧСИ, възнаграждение за представителството на всеки взискател от юрисконсулт (чл. 78, ал. 8 ГПК, в първоначалната редакция) и таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ, която е определил според единичния размер на всяка придобита от съответния взискател част от изпълняемото право.
Въззивният съд е приел, че задължението на длъжника по чл. 79, ал. 1 ГПК по всяко изпълнително дело включва простите таксите по т. 1, 5 и 9 ТТРЗЧСИ (за образуване на делото, за връчване на покани за доброволно изпълнение и за налагане на запори), но не и таксата по т. 11 от ТТРЗЧСИ за присъединяване на взискател. Мотивирал се е с това, че взискателите не са присъединени в смисъла по чл. 456, ал. 1 ГПК, а за тях изпълнителният лист има действие съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК – за придобитата част от изпълняемото право. Приел е, че незаконосъобразно, в нарушение на 4-тата забележката към т. 26 ТТРЗЧСИ ЧСИ е определил и окончателните пропорционални такси за събраните вземания – при база, включваща вземането по съответния изпълнителен лист, но и таксите и юрисконсултските възнаграждания по изпълнителните дела. Приел е, че и чл. 78, ал. 8 ГПК е нарушена чрез определяне от ЧСИ и поставяне в тежест на длъжника както юрисконсултско възнаграждение за образуване на изпълнителното дело (чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдвС), но и за водене на изпълнителното дело (чл. 10, т. 2 от Наредбата). Допуснатото нарушение е по причина, че представлителството е все от един юрисконсулт, извършвал едни и същи изпълнителни действия, ползващи всички взискатели и довели до пълното принудително удовлетворяване на паричните задължения. Така въззивният съд е заключил, че ЧСИ принудително е събрал от длъжника повече от дължимите разноски по чл. 79, ал. 1 ГПК и по чл. 78, ал. 8 ГПК, разпределяйки събраните в повече недължими разноски и определените над дължимото юрисконсултски възнаграждения в две групи – вреди, понесени от длъжника по първите 105 изпълнителни дела и вреди, понесени от длъжника по останалите 78 изпълнителни дела. Уважил е исковете частично, поставяйки понесените вреди в двете групи до недължимите размери, установени чрез заключенията на основната и допълнителната съдебно-счетоводни експертизи, допуснати и приети съответно в първоинстанционното и във второинстанционното производство. Въззивният съд е съзрял в чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД заявеното с исковете срещу ЧСИ и осъществено основание на личната деликтна отговорност на ЧСИ да репарира вредите, понесени от длъжника и изразени в определените в повече разноски (нарушение по чл. 79 ГПК) и в определените в повече юрисконсултски възнаграждения (нарушение по чл. 78, ал. 8 ГПК). Въззивният съд е съзрял в заявеното с исковете и осъществено основание на деликтната по характера си отговорност на ответните дружества, произтичаща от нарушената забрана за злоупотреба с техните права (с материалното по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и с процесуалните по чл. 79 и по чл. 78, ал. 8 ГПК) да репарират същите вреди, понесени от длъжника. Квалифицирал е ответниците като съпричинители на вредите, поставени в две групи – по 105-те и по 78-те изпълнителни дела, в смисъла по чл. 53 ЗЗД и ги е осъдил да да заплатят солидарно така сформираните главници, ведно със законните лихви от 04.06.2015 г. (три години преди предявяването на иска).
По изтъкнатите от касатора ЧСИ М. П. съображения, с които той обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол:
1. Решението съответства на константната практика на Върховния касационен съд, че искането за присъждане на законни лихви върху главница, основана на деликтна по характера си отговорност, е законна материална правоувеличаваща последица от уважаването на такъв иск. Поради това заявяването му не е обусловено от спазване на изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 3 и по чл. 128, т. 2 ГПК, а се подчинява на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК – доколкото ищецът ги е поискал. Същото важи и в хипотезата, в която ищецът е съобразил това свое искане с възражение за погасителна давност, което ако ответникът би направил, ще е основателно за период, предхождащ предявяването на иска, по-дълъг от 3-годишния срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Случаят е точно такъв. Следователно обжалваното решение не е недопустимо по заявените от ищеца претенции за присъдените законни лихви върху главниците по частично уважените искове срещу ЧСИ, основани на деликтната по характера си лична негова отговорност, от 04.06.2015 г. до окончателното плащане.
2. Извод за вероятна недопустимост на решението в смисъла на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не произтича и от съображенията на касатора ЧСИ, поставени във втората група. В основанието на исковете по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД ищецът (длъжник по 183-те изпълнителни дела) е заявил, а въззивният съд – е установил нарушение по чл. 79 и по чл. 78, ал. 8 ГПК, изразено в определените в повече от дължимото и събрани от длъжника разноски по изпълнението и юрисконсултски възнаграждения. За редовното предявяване на такъв иск, респ. за частичното му уважаване не е необходимо въззивното решение да съдържа детайлно описание на механизма, при който длъжникът е понесъл вредите. Достатъчни са обобщените констатации, че по всяко едно от 183-те изпълнителни дела ЧСИ е допуснал „процесуална незаконосъобразност на изпълнението“ в смисъла на деликтния състав, а дължи да възстанови надплатеното от длъжника в размери, определени в допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, като принудително е събрал от длъжника недължими такси по т. 11 от ТТРЗЧСИ, такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ над дължимите и юрисконсултски възнаграждения над дължимите.
3. Съображенията на касатора ЧСИ в третата група за вероятна недопустимост на решението в смисъла на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не следва да се обсъждат. Те касаят изисквания за редовност на исковата молба, респ. за допустимост на решението, но не по частично уважените искове срещу ЧСИ, а по частично уважените искове срещу ответните дружества. В тази част въззивното решение като необжалвано от 30-те ответници – юридически лица е влязло в сила, а заявеното от ЧСИ надхвърля неговия интерес от касационно обжалване.
По заявените от касатора ЧСИ предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване за проверка за правилност на въззивното решение:
Повдигнатите въпроси (под № № 1 – 4) в основната си част също надхвърлят обжалваемия интерес на касатора ЧСИ. По начина, по който са формулирани, те са обективно негодни да изключат ангажираната с решението негова отговорност по чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД ЧСИ. Въпросите в основната си част касаят основанието на ангажираната с решението, също деликтна по характера си, отговорност на ответните дружества. Както бе обяснено, решението в тази част е влязло в сила. Производна на обжалваемия интерес на касатора ЧСИ е единствено онази част от въпросите, които касаят установената с решението причинно-следствена връзка между понесените от длъжника вреди и действията по определяне и принудително събиране на недължими такси и юрисконсултски възнаграждения по 183-те изпълнителни дела. В тази част въпросите обуславят решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), но допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключена. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил, не противоречи, а съответства на константната практика на Върховния касационен съд. Прието е, че многократното последователно цедиране на малки суми от вземането по изпълнителния лист на множество цесионери и встъпването (присъединяването) на всеки един от тях по едно или различни изпълнителни дела при един и същи ЧСИ, когато води до начисляването от ЧСИ на недължими такси и разноски по изпълнението, несъмнено сочи на извод за допуснато от ЧСИ дисциплинарно нарушение (решение № 325/29.12.2014 г. по гр. д. № 4263/2014 г., IV-то ГО, решение № 277/08.12.2015 г. по гр. д. № 4373/2015 г. III-то ГО, решение № 33/31.03.2016 г. по гр. д. № 3271/2015 г., IV-то ГО и решение № 29/08.12.2018 г. по гр. д. № 4595/2017 г., IV-то ГО). Тази практика настоящият състав споделя и също така намира, че според изходната й тълкувателна позиция, несъмнено е също, че когато недължимо начислените такси и разноски по изпълнението ЧСИ е събрал от длъжника, той отговаря за причинените вреди на основание чл. 441, ал. 1, изр. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД.
Последният повдигнат от касатора ЧСИ въпрос (№ 5) обуславя решението, но по него е изключена сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която касатора се позовава. Това е така, защото едно решение (№ 33/31.03.2016 г. по гр. д. № 3271/2015 г. на ВКС, IV-то ГО) не установява „практика на ВКС“ в смисъла по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Необходимо е да има повече от едно, а на настоящия състав други такива решения на ВКС не са известни.
По заявените от касатора-ищец предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
В случая, основната експертиза е допусната от първата инстанция по искане на ищеца, но възможността за изслушване на такова заключение произтича пряко от чл. 162 ГПК. Приобщените 183 изпълнителни дела установяват допуснатите от ЧСИ нарушения по чл. 79 ГПК и по чл. 78, ал. 8 ГПК и понесените от длъжника вреди, изразени в неправилно определени от ЧСИ и събрани разноски по изпълнението и юрисконсултски възнаграждения. Константна е практиката на Върховния касационен съд, че за установяване на точния размер на понесени вреди по искове за ангажиране на деликтна по характера си отговорност, чл. 162 ГПК допуска съдът да изслуша заключение на вещо лице. Логичният извод, базиран на тази практика и при аргумент от по-силното основание е, че чл. 162 ГПК допуска съдът да допусне допълнителна експертиза, когато основното заключение не е достатъчно ясно и пълно. Точно така е процедирал и въззивният съд, а решенията на които касаторът-ищец се позовава нямат отношение към приложения текст по чл. 162 ГПК. Следователно по двата процесуалноправни въпроса, повдигнати от касатора-ищец, са изключени общото и всяко допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото в тежест на всеки касатор остават разноските пред Върховния касационен съд така както са направени (аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 ГПК).
При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 86/18.10.2021 г. по гр. д. № 294/2021 г. на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.