11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
гр. София, 10.05.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4434/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба (обективирана на два хартиени носителя, наименовани съответно „частна касационна жалба“ и „касационна жалба“) на Г. О. З. чрез адв. П. – назначен служебен адвокат против решение № 558 от 28.05.2021 г. по гр. д. № 4154/2020 г. на Апелативен съд – София, ГК, 12-ти състав.
От ответниците П. С. Х. чрез адв. П. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване (погрешно се приема от страната, че отсъствието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК обуславя недопустимост на касационния контрол и налага жалбата да се остави без разглеждане) и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Ответниците М. О. З. и А. И. В. не ангажират становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Сезирането на касационния съд (и по двете депозирани от ищеца жалби) е срещу въззивен съдебен акт с характер на решение, независимо от указаното в него. В съобразителната част към постановките по т. 8 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изтъкнато, че правомощията на въззивната инстанция са различни в зависимост от това, дали обжалваното първоинстанционно решение е нищожно, недопустимо или неправилно, но във всеки случай въззивният съд се произнася с решение. Ако решението е недопустимо (без оглед на основанията за това) въззивната инстанция го обезсилва и в зависимост от порока (тук той е от значение) или прекратява производството по иска, или изпраща делото на компетентния първоинстанционен съд, или връща делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск. При обезсилване на решението на първата инстанция и прекратяване на исковото производство се стига до преграждане на производството, но проверката за правилността на въззивния съдебен акт следва да бъде извършена в производството по чл. 280 и следващите от ГПК. Това въззивно решение се състои от взаимно обусловени и свързани части, които са следствие от дейността на въззивната инстанция по основателността на въззивната жалба, поради което разпоредбата на чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 ГПК не намира приложение, а проверката по правилността на становището на въззивната инстанция относно допустимостта на първоинстанционното решение и правото на иск следва да се извърши в касационното производство по обжалване на въззивното решение. Преграждащият характер на постановения въззивен съдебен акт подлежи на касационен контрол съвместно с частта за обезсилване на първоинстанционното решение, в рамките на който контрол касационната инстанция се произнася по законосъобразността на приложените процесуални норми и може да потвърди или отмени въззивното решение, като в последния случай върне делото на въззивния съд за произнасяне по иска. В същия смисъл са и разясненията, дадени с т. 3 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, които запазват действието си и при новата уредба на въззивното производство, независимо от изменението на вида на въззивното обжалване от пълно в ограничено с новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), тъй като разпоредбите на чл. 209 ГПК (отм.) и чл. 270 ГПК са аналогични.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което:
- е обезсилено решение № 260045/15.09.2020 г. по гр. д. № 14268/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 21 състав в частите, с които са отхвърлени исковете на Г. О. З. срещу М. О. З. и А. И. В. с правно основание чл. 152 ЗЗД – за прогласяване нищожност на договора за покупко – продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № ..., том ..., дело № .../... г. на нотариус М. Г. с район на действие Софийски районен съд до размер на 1/2 идеална част; с правно основание чл. 27 вр. с чл. 29 ЗЗД – за унищожаване на описания продажбен договор до размер на 1/2 идеална част като сключен при измама на продавача Г. З.; с правно основание чл. 27 вр. с чл. 30 ЗЗД – за унищожаване на същото съглашение до размер на 1/2 идеална част като сключено при заплашване на продавача Г. З. (последните два предявени като евентуални) и с правно основание чл. 34 ЗЗД – за реституция на даденото от Г. З. по процесната сделка и е прекратено производството по делото в обезсилените части;
- е потвърдено горното първоинстанционно решение в частите, с които са отхвърлени предявените от Г. О. З. срещу П. С. Х. искове с правно основание чл. 152 ЗЗД, чл. 27 вр. с чл. 29 ЗЗД, чл. 27 вр. с чл. 30 ЗЗД (последните два предявени в условията на евентуалност) и чл. 34 ЗЗД - съответно за прогласяване нищожност на договора за покупко – продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № ..., том ..., дело № .../... г. на нотариус М. Г. с район на действие Софийски районен съд до размер на 1/2 идеална част; за унищожаване на съглашението до размер на 1/2 идеална част като сключено при измама на подавача Г. З.; за унищожаването му в посочения размер като сключено при заплашване на продавача Г. З. и за реституция на даденото от последния по разглеждания продажбен договор, и в полза на ответницата Х. са присъдени разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат в частта по исковете на Г. О. З. срещу М. О. З. и А. И. В. като е приел, че първостепенният градски съд е бил десезиран с претенциите против втората, поради изричното им оттегляне с молбата от 01.10.2019 г., както и с иска по чл. 34 ЗЗД против първия. Изразил е виждане, че М. З. не е надлежна страна по претенциите за нищожност и унищожаемост на продажбената сделка до посочения размер, защото не е насрещна на ищеца страна по сделката и продажбата на неговата Ѕ идеална част от имота не е предмет на предявените искове. Така е направен извод за недопустимо произнасяне от първоинстанционния съд по исковете срещу посочените две лица.
В останалата част на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете срещу П. Х. втората съдебна инстанция е приела за установена следната фактология: Ищецът и М. З. са придобили по наследяване при равни квоти през 2015 г. собствеността върху апартамент № 17 на петия етаж в сградата, находяща се на [улица]в [населено място]. С договор за покупко – продажба от 27.10.2015 г., обективиран в нотариален акт № ..., том ... н. д. № .../... г. на нотариус М. Г. имотът бил продаден от тях на ответницата Х. за цена от 128 084. 78 лева, която продавачите заявили, че са получили напълно преди подписване на нотариалния акт по банков път по конкретна сметка на А. В. в „Сибанк“ АД. Посочено е, че за начина на плащане и че чрез този именно начин се погасява задължението на купувача да плати на продавачите продажната цена по договора последните са изразили изричното си съгласие в самия нотариален акт. С предварителен договор от 23.10.2015 г. страните по сделката с нотариалния акт постигнали съгласие продажната цена на имота да е 186 759. 68 лева, а делът на ищеца от 93 379. 84 лева да бъде изплатен по следния начин: сумата от 58 674. 90 лева – в брой, в деня на подписване на нотариалния акт, а останалата сума по посочената банкова сметка на ответницата А. В.. За дела на другия продавач – М. З., възлизащ на 93 379. 84 лева е уговорено, че ще го получи изцяло по банковата сметка на А. В. в „Сибанк“ АД. Решаващият състав е приел, че продажната цена по нотариалния акт представлява разликата между цената по предварителния договор (186 759. 68 лева) и частта в нея, която е следвало да бъде получена в брой от ищеца З. - 58 674. 90 лева. Установил е, че на 26.10.2015 г. по споразумение между ищеца, М. З. и А. В. е изразена воля получената по банковата сметка на последната продажна цена на апартамента да се използва за закупуване на недвижим имот на името на О. З. – син на М. З. и А. В. или да се предаде от нея на М. З.. Посочено е също, че с нотариален акт № ..., том .., рег. № .., н. д. № ../... г. на нотариус А. Ч. ищецът Г. З. ипотекирал в полза на А. В. свой недвижим имот – апартамент на [улица]в [населено място] за обезпечаване на задължението му към нея по договор за заем от 01.02.2005 г. в размер на 100 000 лева, със срок за връщане 29.01.2008 г. Въпросният имот е бил придобит от длъжника чрез продажба от М. З., извършена на 21.05.2004 г. с нотариален акт № 74/2004 г. Впоследствие, ипотекираният в полза на В. имот е продаден на публична продан по изп. д. № 2536/2011 г. на ЧСИ М. Б.. Инстанцията по същество е установила и кореспондиращи на писмените доказателства по делото гласни такива, събрани чрез разпит на свидетелката А. относно възприятията й за разговори между ищеца, неговия брат – М. З. и А. В. като компенсация за невърнатия заем последната да получи сумата от продажбата на апартамента на [улица]и да купи жилище на общият им с М. З. син. Изтъкнато е, че към 2015 г. ищецът не е бил в добро здраве и финансово затруднен, имал е множество необслужени задължения към различни кредитори. При тези обстоятелства е направен извод, че главният иск по чл. 152 ЗЗД е неоснователен, тъй като с процесната сделка от 2015 г. имотът е придобит от ответницата Х., която не е кредитор на ищеца (такава е ответницата В. по заемното правоотношение от 2005 г.) и няма никаква връзка между тях двете. Въззивният съд е приел, че ако уговорките в споразумението от 26.10.2015 г. представляват начин на удовлетворяване на кредитора на ищеца - А. В. (за което няма твърдения, нито преки доказателства по делото), то той не е различен от предвидения в закона. Посочено е, че паричните задължения се удовлетворяват чрез плащане и именно в този смисъл са постигнатите уговорки в разглежданото споразумение – ищецът да плати на своя кредитор (А. В.) като нареди на длъжника си (Х.) да изпълни задължението си на овластено от него лице, което му е и кредитор. Така се погасяват чрез плащане както задължението на Х. спрямо ищеца за продажната цена по процесната сделка (по изрична договорка в текста на нотариалния акт), така и задължението на ищеца към неговия кредитор (В.) по договора за заем. Изложени са съображения, че при извършването на оспорения като нищожен продажбен договор с нотариален акт ищецът е потвърдил пред ответницата Х. като купувач по съглашението уговорения вече начин на плащане на продажната цена (по сметка на А. В.) и така е уведомил длъжника си за овластеното да получи изпълнение с погасителен за задължението му ефект, лице. Затова при сключването на атакуваната сделка с нотариален акт от 27.10.2015 г. не е уговорен начин на удовлетворяване на кредитора на ищеца, различен от предвидения в закона. Посочено е също, че продажбения договор би бил нищожен и в противоречие на закона (чл. 152 ЗЗД), ако е сключен едновременно или преди възникване на вземането по заемното правоотношение и то с единствената цел да служи като обезпечение на това вземане. В случая заемното правоотношение предхожда с близо 10 години продажбената сделка и не се изпълнява изискването за „предварително съглашение“ по смисъла на закона. По евентуално предявените искове за унищожаване на договора са развити доводи за липсата на опороченост на волеизявлението на ищеца като продавач по сделката – както на основанието по чл. 29 ЗЗД, така и на това по чл. 30 ЗЗД. Твърденията, че ищецът бил заплашен от брат си и А. В. да сключи оспорената сделка при определените от последните двама условия (продажната цена да постъпи по сметка на В., която да я използва за закупуване на жилище на сина си) в противен случай те щели да възбранят идеалната му част от имота и нямало да получи нищо от продажбата й са приети да не са от естество да предизвикат страх, още повече основателен за живота, здравето или честта на ищеца. Наред с това според съда те са останали недоказани по делото – св. А. сочи, че плащането на цената не е могло да се осъществи по банкова сметка на ищеца, защото сметките му са били запорирани от неговите кредитори, поради което мотив за приемане на това условие за плащане на цената е обективното му положение на задлъжнялост, за съществуването на което той сам е настоял. Изтъкнати са и съображения, че не се твърди изобщо опорочаване волеизявлението на ищеца в случая – той е желаел продажбата на имота, не оспорва уговорената цена, не твърди разпоредителната му воля да е опорочена, нито пък постигнатото съгласие с купувача за начина на изпълнение на задължението му за плащане на продажната цена. Изразено е разбиране, че при данните по делото ищецът е имал ясна и вярна представа за съдържанието на процесната сделка и правните й последици. С купувача по нея са постигнали съгласие за начина на получаване на насрещната му престация, представата за този начин у ищеца не е била невярна и не се спори, че той е спазен. Вън от състава на основанието по чл. 30 ЗЗД стои факта дали третото за оспорената сделка лице, което начина на плащане на цената засяга, е изпълнило поети към продавача ангажименти за използване на получената сума по определен начин. Според състава на апелативния съд твърденията за опороченост на волята на ищеца при сключване на сделката поради измама са останали и недоказани – както „въвеждането в заблуждение“, както и изискуемото по смисъла на чл. 29, ал. 2 ЗЗД знание на ответницата Х. за създадените у ищеца неверни представи. Така е прието, че съглашението е валидно и ответната страна не дължи връщане на полученото по него съгласно чл. 34 ЗЗД.
Във въззивното производство е било проведено подготвително заседание, в което по реда на чл. 267 ГПК съдът е взел отношение по доводите и възраженията на страните за липса на изрично произнасяне от първата инстанция по десезирането й с част от исковите претенции, както и за непълнота на там изготвения доклад по делото. Прието е, че част от спорното право (относно валидността на споразумението от 26.10.2015 г.) е останало извън предмета на произнасяне с обжалваното решение на градския съд след като не е постъпило в срок искане по чл. 250 ГПК от ищеца; че липсата на произнасяне по оттеглянето на исковете срещу ответницата В. ще се обсъди при служебната проверка на допустимостта на първоинстанционното решение с акта по същество на спора, както и че докладът по делото е изготвен в съответствие с фактическите твърдения по молбата от 01.10.2019 г. на ищцовата страна и заявения със същата петитум на иска по чл. 26 вр. с чл. 152 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, за които твърди да обуславят изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Тяхното съдържание е следното:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за надлежното извършване на всички процесуални действия от страните по делото и по - конкретно за надлежното извършване на всички процесуални действия от ищеца, свързани с надлежната процесуална легитимация на страните по делото?“;
2. „Когато страна по разпоредителна сделка предяви иск за нейната недействителност с твърдение, че със същата е било прикрито противоречащо на закона съглашение, удовлетворяващо неизискуемо вземане на неин кредитор (поради ненастъпил падеж на задължението към датата на разпоредителната сделка) въззивният съд длъжен ли е да следи служебно дали искът по чл. 152 ЗЗД е бил предявен от длъжника по материалното правоотношение, обективирано в сключен договор за заем, както и дали този иск е бил насочен към кредитора по него?“;
3. „При констатация, че първоинстанционното решение е постановено по частично нередовна искова молба може ли въззивният съд веднага да направи извод за частична процесуална недопустимост на предявения иск, поради липса на процесуална легитимация на някои от страните по делото, съответно да пристъпи към частичното му обезсилване и прекратяване на производството в тази обезсилена част или е длъжен сам да приложи предвиденото в чл. 129, ал. 2 ГПК като даде указания за поправяне на констатираните нередовности на исковата молба с цел да обезпечи постановяване на процесуално допустим съдебен акт по съществото на спора?“;
4. „Когато страна по разпоредителна сделка предяви иск за нейната недействителност останалите страни по договора явяват ли се задължителни необходими другари в производството по делото, поради участието им в едно и също материално правоотношение?“;
5. „Когато страна по разпоредителна сделка предяви иск за нейната недействителност въззивният съд длъжен ли е служебно да следи дали останалите страни по нея са конституирани като страни по делото?“
Въпросите са формулирани в изложението към наименованата „частна касационна жалба“ и са относими във връзка с касационното обжалване на въззивното решение в частта му за обезсилване решението на първостепенния съд в посочената по – горе част и прекратяване на делото в обезсилената част.
По тях се поддържа противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в решение № 121/13.07.2017 г. по т. д. № 145/2017 г. на I т. о. - по първото питане; с разясненията по т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, по т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и по т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г., решение № 822/09.03.2011 г. по гр. д. № 629/2009 г. и решение № 142/14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г., и трите по описа на IV г. о., както и с решение № 60153/15.06.2021 г. по гр. д. № 162/2021 г. и решение № 60151/15.06.2021 г. по гр. д. № 3877/2020 г., и двете по описа на III г. о. - по третото питане; с решение № 401/29.10.2010 г. по гр. д. № 1494/2009 г. на II г. о., решение № 273/25.08.2014 г. по гр. д. № 506/2012 г. на IV г. о. и с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 632/20.12.2013 г. по ч. гр. д. № 5812/2013 г. на I г. о. – по второто, четвъртото и петото питане.
При обжалване на въззивното решение в останалата му част – с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявените против П. С. Х. искове са поставени следните въпроси (към там приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК), по които се претендира допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:
1. „Въззивният съд има ли процесуално задължение да отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото?“;
2. „Може ли прехвърлителна сделка да представлява съглашение по смисъла на чл. 152 ЗЗД ако съгласието за продажба е постигнато след сключването на договора за заем и преди да е настъпил падежа на задължението по договора, респ. неизпълнението?“;
3. „В обемът на основанието по иск, квалифициран правно по чл. 152 ЗЗД попада ли и прехвърлителна сделка с формалното участие в тях като купувач, на трети за правоотношението между кредитор и длъжник лица, с каквато сделка кредиторът, който не е страна по нея, цели да се удовлетвори преди да е настъпил падежа на задължението по договора, респ. неизпълнението като така избегне последиците на законовата забрана?“ – въпросът е конкретизиран и уточнен от касационния съд с оглед правомощията му, дадени с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
4. „Въззивният съд има ли процесуално задължение да назначи служебно експертиза, която да послужи за изясняване на фактическата обстановка по делото при положение, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за необоснованост на направените от първоинстанционния съд фактически изводи досежно релевантни за делото факти?“
По второто и третото питане страната претендира в условията на евентуалност достъп до касация и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Искането за допускане на касационен контрол по първия въпрос се обосновава с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в постановките по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с решение № 69/20.05.2021 г. по гр. д. № 1742/2020 г. на III г. о., решение № 91/04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г. на IV г. о., решение № 87/27.06.2019 г. по гр. д. № 4808/2018 г. на II г. о., решение № 17/05.02.2018 г. по гр. д. №1578/2017 г. на I г. о., решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на IV г. о.
По второто питане се сочи отклонение със задължителната практика на ВКС, изразена в указанията по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 92/06.04.2012 г. по гр. д. № 761/2011 г. на ВКС, III г. о.
Тук се обоснова претенция за селектиране на касационната жалба при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че въпросът е от значение за точното прилагане на императивната материалноправна норма на чл. 152 ЗЗД и за развитието на правото. Извежда се необходимост от произнасяне на касационния съд по този въпрос, защото е значим за разрешаването на казуси, при които сключването на договор за продажба се използва от кредитора по договор за заем, за да удовлетвори вземането си, което е останало без обезпечение преди да е настъпила неговата изискуемост. Така кредиторът, макар да не разполага с изискуемо вземане се удовлетворява преждевременно от цената на продадения от длъжника имот като лишава прехвърлителя от единствения му актив, който може да му осигури средства за препитание.
Във връзка с третия повдигнат въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана с указанията по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 684/04.11.2010 г. по гр. д. № 1877/2009 г. на ВКС, III г. о. И по това питане касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с обосновката за значението му за точното прилагане на императивната материалноправна норма на чл. 152 ЗЗД и за развитието на правото. Изложените тук съображения са идентични на тези, развити от страната при мотивиране на претендирания достъп до касация по предходното, второ питане.
По четвъртия формулиран в това изложение въпрос се обосновава отклонение с разясненията, дадени по т. т. 2 и 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с тези по т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 240/15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г., и решение № 89/26.05.2021 г. по гр. д. № 3611/2020 г., и трите по описа на III г. о., както и с решение № 446/16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010 г., и решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., и двете по описа на IV г. о.
Според страната в атакуваната му част – относно произнасянето по същество с потвърждаване на решението на първата съдебна инстанция в частта за отхвърляне на исковете против П. Х., въззивното решение е процесуално недопустимо – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Твърди се, че този порок на съдебния акт в разглежданата му част произтича от факта, че той е постановен без участието на надлежните страни по предявените искове, по отношение на които производството по делото е прекратено.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Първият поставен въпрос в изложението към наименовата „частна касационна жалба“ е обуславящ за изхода на делото (в частта спрямо ответника М. З.), доколкото въззивният съд е извършил служебна проверка за допустимост на първоинстанционното решение в обжалваната му част – арг. от чл. 269 ГПК с оглед надлежната процесуална легитимация на страните в процеса, обусловена от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба и от последващите надлежно извършени от ищцовата страна процесуални действия по уточнение на обстоятелствата, на които се основават исковете и прецизиране на търсената защита по всеки от тях. По въпроса за задължението на съда да следи служебно за редовното конституиране на страните е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, в която се приема, че съгласно чл. 101 ГПК (чл. 25 ГПК - отм.) съдът следи служебно за надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност и надлежното им представляване (така решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 487/09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и други). В този смисъл са и задължителните разяснения в ТР 6/15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 1 ГПК. Нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално нелигитимирано, неправоспособно и ненадлежно представлявано лице. Именно такъв подход е възприет от въззивния съд при постановяване на решението, поради което не се реализира допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е констатирал, че исковете срещу ответника М. З. се явяват предявени срещу страна, чужда на правния спор – прехвърлената с продажбения договор от лицето 1/2 ид. част от имота не е предмет на исковете за оспорване валидността на съглашението за останалата 1/2 ид. част (поради противоречие със закона и порок на волята на другия прехвърлител), а и това лице не е насрещна на ищеца страна по този договор (и двамата са продавачи). По отношение обаче на приетото за недопустимо произнасяне от градския съд по исковете срещу ответницата А. В. решаващите съображения във въззивното решение не са свързани с пасивната процесуална легитимация на страната, а със зачитане последиците на извършеното от ищеца оттегляне на предявените против нея искове и десезиране от разглеждане на спора в тази част. Тук формулираният от страната въпрос не е релевантен с оглед процедирането на въззивния съд, поради което непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част на указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така по първия въпрос достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се осъществи.
Вторият, четвъртият и петият от повдигнатите въпроси не са релевантни и не формират общо основание за селекция на касационната жалба. Те не са обусловили изхода по обжалваното решение, доколкото материалноправната легитимация по иска (кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение по спорното правоотношение) е въпрос по съществото на спора, който съдът изследва с решението си и обосновава основателността, но не и допустимостта на иска (за наличието на която съдът следи служебно). За редовността на исковата молба и за допустимостта на предявения иск е без значение кой е титуляр на правото, претендирано или отричано с иска, респ. кой е носител на правното задължение. В този смисъл, второто питане не удовлетворява обща предпоставка и има за последица недопускане на касационен контрол само на това основание без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за селектиране на жалбата. Въпросите (четвърти и пети поред от това изложение), свързани с надлежното конституиране и участие по делото като задължителни необходими другари на останалите страни по оспорената сделка и задължението на съда да следи служебно за съвместната им процесуална легитимация като предпоставка за допустимост на производството както вече се отбеляза по – горе, са ирелевантни и не обосновават основание за достъп до касация. Това е така, защото те не произтичат от правните разрешения на въззивния съд в тази част на решението, че с оглед предмета на исковете – оспорването валидността на продажбения договор до размер на Ѕ ид. част е обусловено от участието в процеса само на страните по сделката в атакуваната й част (а не изцяло, т. е. и за другата 1/2 ид. част, защото тя не е предмет на искова защита). Отсъствието на поставен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по разглежданите две питания.
Формулираният (трети) процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд при констатирана нередовност в сезирането удовлетворява общо основание, но не и допълнителния селективен критерий. Въпросът не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в сочените от касатора ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - т. 5 и ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС с изключение на т. 4 в хипотезата, която не е актуална при действието на ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), както и с подробно изброените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Преценката на въззивния съд относно предмета на спора, вида и обема на търсената с всеки един от предявените искове защита и надлежната легитимация на страните по тях е извършена въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявеното искане, петитума на исковата молба. Те са били предмет на обстойни (хронологично и фактологично подредени) и обемни по съдържание уточнения и прецизирания от ищцовата страна в производството пред първата инстанция. Там неколкократно са уточнявани обстоятелствата, на които се основава всяка една от исковите претенции, прецизиран е петитума й, както и е обоснована пасивната процесуална легитимация на лицата, посочени като ответници. Предвид на това, съдилищата са имали яснота по фактическите обстоятелства, на които се основава всеки от исковете и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от ищеца субективно материално право (с правопораждащ юридически факт, съдържание и страни), чиято защита претендира с тях. Ето защо, процедирането на въззивната инстанция да не оставя без движение исковата молба и да не дава указания на ищцовата страна съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК не е в отклонение с практиката на ВКС.
Останалите повдигнати от касатора въпроси (в изложението към втория хартиен носител на касационната жалба) също не обосновават основания за допускане на касационен контрол. Те не формират обща предпоставка за селектиране на жалбата, тъй като не са обусловили процесуалната активност на въззивния съд по разглеждане на материалноправния спор (първия и четвъртия от тях) и не са изводими от правната воля по обжалваното решение в частта на произнасяне по иска с правно основание чл. 26 във вр. с чл. 152 ЗЗД (втория и третия от тях). В проведеното по реда на чл. 267 ГПК подготвително заседание втората съдебна инстанция е взела отношение по оплакването за непълнота в доклада по делото и изрично е приела, че той е изготвен в съответствие с фактическите твърдения по молбата от 01.10.2019 г. на ищцовата страна и заявения със същата петитум на иска по чл. 26 във вр. с чл. 152 ЗЗД. Не са били налице и предпоставките по чл. 195, ал. 1 ГПК за служебно назначаване от въззивния съд на експертиза, чиято необходимост произтичала от приложение на императивна материалноправна норма, каквато е обосновката на конкретното питане. Решаващият състав е приел по иска за унищожаемост на процесния договор, поради измама (по чл. 29 ЗЗД, по повод на която претенция се поставя въпроса), че ищецът - продавач е имал ясна и вярна представа за съдържанието и правните му последици, а и не е провел доказване на факта, че е бил въведен в заблуждение по см. на чл. 29, ал. 1 ЗЗД, респ. че ответницата Х. е имала при сключване на сделката знание за създадените у ищеца неверни представи (знаела или не е могла да не знае). Предвид на изложеното, приложимата по разглежданото спорно правоотношение матералноправна норма не е с императивен характер, което да изисква съобразяване с разрешенията по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС от втората съдебна инстанция.
При произнасяне по иска за нищожност на процесната продажбена сделка (във връзка с втория и третия от формулираните въпроси) съдът в обжалваното решение не е приемал, че съгласието за продажбата е постигнато преди да е настъпил падежа на задължението по предхождащия го договор за заем, респ. неизпълнението на това съглашение. Правните изводи за отхвърляне на претенцията са били, че имотът по оспорената сделка е придобит от ответницата Х., която не е кредитор на ищеца (такава е ответницата А. В. по заемното правоотношение от 2005 г.) и няма никаква връзка между тях двете. Фактът на получаване на сумата от цената на продадения имот по сметка на А. В. е счетен от въззивния съд да представлява начин за разплащане между страните по сделката съгласно изрична уговорка (дадено съгласие за това и от ищеца като продавач) и при нарочно овластяване едно трето лице да получи дължимата се на продавачите от купувача цена. Ето защо, непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (в случая по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по второто и третото питане от разглежданото изложение и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Въззивното решение в частта за потвърждаване решението на градския съд в частта за отхвърляне на предявените против П. Х. искове не е и вероятно недопустимо – арг. от чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Решението в разглежданата част е постановено по редовно сезиране с уточнена и прецизирана искова молба, при обоснован за ищеца правен интерес от искова защита, в пределите на претендираното за защита субективно материално право и спрямо надлежните страни по всеки един от предявените искове. Затова произнасянето по същество от въззивния съд по исковете срещу ответницата Х. не страда от твърдяния порок, обосноваващ приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
В обобщение, липсват предпоставки на сочените селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което касационен контрол не следва да се допуска.
При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящото производство. Те възлизат на сумата от 4 920 лв., макар по делото да не е представен самият договор за правна защита и съдействие в производството пред ВКС, доколкото извършеното в случая плащане по него е удостоверено с надлежни писмени доказателства (фактура и нареждане за банков превод), от които се установява и основанието на самото плащане.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 558 от 28.05.2021 г. по гр. д. № 4154/2020 г. на Апелативен съд – София, ГК, 12-ти състав.
ОСЪЖДА Г. О. З. с ЕГН [ЕГН] да заплати на П. С. Х. с ЕГН [ЕГН] сумата от 4 920 (четири хиляди деветстотин и двадесет) лева– разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.