№ 374

гр. София, 09.05.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3149/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. П. против решение № 8/14.01.2021 г. по гр. д. № 1262/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград.

Ответникът Р. В. С. чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 907526/28.09.2020 г. по гр. д. № 798/2020 г. на Районен съд – Благоевград и са уважени предявените от Р. В. С. против „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД със седалище [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, а именно : 1/ признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със заповед № ЛС-01-58/02.04.2020г. на управителя на ответното търговско дружество; 2/ ищецът е възстановен на предишната работа на длъжността „автомонтьор“ и 3/ осъден е работодателят да заплати на ищеца сумата от 6 078 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода 02.04.2020 г. – 02.10.2020 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 27.05.2020 г. до изплащането й, а ответникът е осъден за разноските.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че фактическият състав на уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ изисква всяка от страните по трудовото правоотношение да направи категорично писмено изявление за неговото прекратяване. Взаимното съгласие се отнася и до датата, считано от която настъпва прекратяването на правната връзка. Несъвпадането на волята на страните по отношение датата на прекратяване на трудовия договор означава липса на съгласие. Развити са доводи, че в случая липсва както дата, на която е депозирана молбата на работника за освобождаването му от длъжност, така и негово волеизявление относно датата, от която трудовото правоотношение следва да бъде прекратено. При направеното оспорване по делото на датата, на която е подадена молбата на ищеца до работодателя му, послужила като основание за издаване на процесната заповед за уволнение, решаващият състав е направил извод, че ответното дружество не е установило по несъмнен и безпротиворечив начин този факт, а той е в негова доказателствена тежест. Втората инстанция се е позовала на събраните по делото гласни доказателствени средства, и в частност на показанията на свидетелите, ангажирани от ответника, които е ценила по правилото на чл. 172 ГПК предвид тяхната заинтересованост като негови работници и е приела, че входираната върху молбата на ищеца дата (02.04.2020 г.) не е достоверна и не го обвързва, защото се поставя от работодателя. Същата обаче е от съществено значение в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, за осъществяването на която е необходимо работодателят да отговори на отправеното предложение в седемдневен срок, в противен случай то не се смята за прието и не води до прекратяване на трудовото правоотношение. Обосновано е виждането, че незаконността на уволнението произтича и от липсата на съгласие между страните за датата, на която се прекратява трудовоправната връзка. Споделени са разрешенията в практиката на ВКС (решение № 60/07.05.2015 г. по гр. д. № 5467/2014 г. на III г. о., решение № 4/21.02.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г. на IV г. о.), според които при оспорване на основанието по чл. 325, т. 1 КТ за прекратяване на договора и във връзка с оспорването се установи, че датата, от която се иска прекратяването не е изписана от предложителя и същата не се установява с други доказателствени средства, не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие. Прието е, че настоящият случай е именно такъв – доколкото работодателят не е провел пълно и главно доказване на факта, че работникът е посочил конкретната дата, от която трудовия договор следва да се прекрати на визираното основание. Изтъкнато е, че противен извод не се налага нито от обстоятелството, че заповедта е връчена срещу подпис от ищеца, който я е получил без забележки, нито от това, че последният не е сезирал компетентните органи във връзка с нарушени негови трудови права. Аргументирана е тезата, че полагането на подпис под уволнителната заповед от работника удостоверява единствено факта на връчването й, но не изразява съгласието му с уволнението, респ. неупражняването на правото на жалба при твърдения за нарушения на трудови права на работника е израз на субективната му (лична) преценка за това и то не може да бъде тълкувано в негова вреда. Като обусловени от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и предвид неговата основателност са уважени и акцесорните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ с възстановяване на предишната работа и по т. 3 от същия текст – за присъждане на обезщетение за принудителна безработица. Във връзка с осъдителния иск е установено, че ангажираните (пред първата и въззивната инстанция) служебни бележки от Агенцията по заетостта сочат на оставане на ищеца без работа за целия процесен период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба.

Поставят се следните правни въпроси, за които се твърди да са обуславящи изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

- за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото;

- за начина, по който следва да бъде извършен анализ на свидетелските показания по делото и необходимостта да бъде извършен такъв анализ при наличие на противоречие в показанията, като се посочи защо се дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други не, т. е. за съобразяване на принципните изисквания към дейността на съда при извършване на преценка на гласните доказателства;

- дали е валидно предложението за прекратяване на трудовия договор от работника в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ когато е представено заявление – бланка, без дата на изготвяне и дата, на която се иска прекратяване, и същото е входирано при работодателя от друго лице; за момента, от който се счита да е постигнато съгласието на страните и как се определя датата на същото;

- за оспорването на частен документ, който носи подписа на страната и респ. отрицателното твърдение на отправилият предложението по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, че не е подавал такова (на конкретна дата, поставена върху молбата), равнозначно ли е на оспорване на документ;

- за допустимостта на доказателствените средства (вкл. и чрез показанията на свидетели) за установяване на релевантните по делото факти – за спазването на предвидения в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ седмодневен срок за уведомяване на страната, отправила предложението за прекратяване на трудовото правоотношение относно неговото приемане, респ. следва ли да се приеме за доказано чрез свидетелски показания установяване на датата, на която работникът/служителят е отправил предложението до работодателя по смисъла на горната разпоредба.

- за доказани ли следва да се приемат предпоставките по чл. 225, ал. 1 КТ и в частност времето, през което незаконно уволненият е останал без работа при липсата на доказателства за това – трудова книжка, извадка от регистрите за договорите в НАП и др., удостоверяващи липса на трудова заетост, вкл. и без да е извършена констатация от съда по оригинала на трудовата книжка (въпросът е уточнен и конкретизиран съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 2 и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в решение 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, IV г. о.

Относно второто питане се сочи отклонение с решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, а по третото – с решение № 249/16.10.2014 г. по гр. д. № 2251/2014г. на ВКС, IV г. о. и решение № 406/20.12.2012г. по гр. д. № 537/2011г. на ВКС, III г. о. Последният съдебен акт пък е обосновал искането за достъп до касация по четвъртия въпрос като разрешен в противоречие с него.

По петия въпрос се поддържа отклонение с решение № 15/19.01.2007 г. по гр. д. № 1069/2004 г. на ВКС, III г. о., а по шестия – с ТР № 6/15.07.2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 409/02.12.2014 г. по гр. д. № 2667/2013 г. на ВКС, IV г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първото и второто питане касаят процесуалната дейност на съда и в частност на въззивния съд като решаваща инстанция по съществото на спора. Така поставени те имат принципна относимост към действията на въззивния съд по разглеждане и решаване на този спор, вкл. и по конкретното дело. Макар да осъществяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, горните въпроси не удовлетворяват допълнителната предпоставка на заявеното основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. и задължителната. Съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и изготвя собствени мотиви. Тези указания не само са запазили своето значение при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), но са доразвити и в приетото впоследствие ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Със същото по обвързващ за съдилищата начин е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Обжалваното решение е изцяло съобразено с тази практика. То е постановено от въззивния съд след обсъждане на всички доказателства по делото, вкл. и гласните такива – както поединично и в тяхната съвкупност, като част от депозираните свидетелски показания са ценени при предпоставките на чл. 172 ГПК и е мотивирано становище за приложението на този текст. Извършен е анализ на данните, черпени от показанията на ангажираните от работодателя свидетели и е направен извод, че молбата на ищеца за освобождаване няма достоверна дата, която да обвърже последния. Въззивното решение съдържа самостоятелни мотиви относно предпоставките от състава на процесното уволнително основание, по отношение на което е направен (собствен) решаващ извод, че не се е осъществило и това обуславя незаконност в прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца. Наличието на съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, в унисон с която е процедирането на въззивния съд по настоящото дело, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият поставен материалноправен въпрос не формира общо основание, тъй като не е обусловил правната воля на въззивния съд в обжалваното решение (вж. постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В последното не е прието, че ищецът е отправил предложението по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ на заявление, изготвено на бланка и че същото е входирано при работодателя от друго лице. Липсват мотиви и за момента, от който се счита да е постигнато съгласието на страните, доколкото в случая е отречено изначално наличието на съвпадащи волеизявления на насрещните страни по правоотношението за прекратяването му, а и за неговата дата. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт. Затова и по това питане не може да се реализира достъпа до касация.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по четвъртия въпрос. Той няма характеристиката на правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение, а е повдигнат с оглед становището на страната, че ищецът е този, в доказателствена тежест на който е установяване на твърдението за антидатиране на молбата му за прекратяване на трудовия договор, а такова твърдение и респ. оспорване няма направени в процеса. Въпрос, който не е изведен от решаващата воля на второинстанционния съд и не произтича от там дадените правни разрешения не осъществява общо основание за достъп до касация. Така поставен, въпросът реализира по съществото си общо касационно оплакване (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на въззивното решение, което е от значение в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата фаза по нейното селектиране по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както вече се изтъкна по – горе, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо и по този въпрос липсват предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Петото повдигнато питане също не реализира общо основание, тъй като въпрос за уведомяване на предложителя за становището на другата страна по предложението му за освобождаване от работа, респ. дали същото е извършено в предвидения 7 - дневен срок от получаването му (чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ) не е разглеждан от въззивния съд и не е бил предмет на неговата процесуална дейност, вкл. и чрез процеса на доказване на този факт. Отговорът на предложението за прекратяване на трудовия договор, който насрещната страна по него трябва да даде и за който да уведоми предложителя в посочения срок предпоставя валидно сезиране с конкретно, ясно и недвусмислено заявление за разкъсване на правната връзка, считано от определена дата, каквото в случая е прието да няма валидно отправено. При отсъствие на такова предложение, последващият въпрос – за уведомяването на предложителя за становището на другата страна по това предложение, не е стоял на обсъждане от инстанцията по същество и не е релевантен за спора. Затова и неговото доказване в процеса и допустимостта на доказателствените средства за установяването му в хода на съдебното дирене не е обусловило дейността на въззивния съд по конкретното дело. С оглед на вече изложените съображения непоставяннето на значим правен въпрос има за последица – само по себе си - недопускане на касационно обжалване.

Последният (шести) поставен въпрос не формира обща предпоставка за достъп до касация, тъй като при тази негова формулировка не е обуславящ за изхода на делото. Той произтича от становище на страната за неправилност на въззивното решение в частта по осъдителния иск за обезщетение за принудителна безработица, основано на тезата (обратна на направения от съда извод) за липса на доказателства за факта на оставане на ищеца без работа поради уволнението за целия исков период. Въпрос, изведен от становище на страната по правилността на решението не осъществява общо основание, а релевира единствено касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК (в случая за необоснованост на съдебния въззивен акт). То, както се посочи по – горе е относимо в производството по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в това по преценка наличието на основания за допускане на касационно обжалване (чл. 288 ГПК). Освен изложеното, за пълнота следва да се изтъкне, че даденото правно разрешение по въпроса за доказването на предпоставките на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е изцяло в съответствие със сочената от касатора съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава. Съобразно последната - ТР № 6/15.07.2014 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС при предявен такъв осъдителен иск доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. В мотивите към тълкувателния акт е разяснено и че фактът на безработица може да бъде доказан по различни начини – напр. като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Именно с тези постановки е съобразено обжалваното решение, в което е прието, че представените (пред двете съдебни инстанции) служебни бележки от Агенцията по заетостта удостоверяват релевантния факт на оставане без работа за целия исков период.

В заключение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

С оглед на изхода по делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по касация сторените и своевременно претендирани разноски за настоящото производство. Същите съставляват заплатен адвокатски хонорар и възлизат на сумата от 500 лв., уговорен с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в последния за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка - така постановките по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8/14.01.2021 г. по гр. д. № 1262/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград.

ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на Р. В. С. с ЕГН [ЕГН] от с. гр. сумата от 500 (петстотин) лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.