Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Производството е образувано по касационна жалба на Д.Ч, от [населено място], действаща чрез пълномощника адв. И.А, срещу Решение № 195 от 22.07.2020 г., постановено по административно дело № 184/2020 г. по описа на Административен съд - Смолян, с което съдът е отхвърлил оспорването по жалба от Д.Ч против Решение № Ц1012-20-11#1/22.05.2020г. на директора на ТП на НОИ – Смолян /погрешно посочено в диспозитива като Решение №Ц1012-20-111012-20-13#1/22.05.2020г./, с което е отхвърлена жалбата й против Разпореждане № [ЕГН] от 06.03.2020г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Смолян и е осъдил Д.Ч да заплати на ТП на НОИ – Смолян юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 /сто/ лв.

В касационната жалба са изложени немотивирани твърдения за нищожност и недопустимост на решението, както и оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, което касаторът счита за постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението да бъде отменено, ведно с процесното решение на директора на ТП на НОИ – Смолян и оставено с него в сила разпореждане на длъжностното лице по пенсионно осигуряване /„ПО“/. Претендира присъждане на направените съдебно-деловодни разноски за двете инстанции по делото.

Ответникът - Директорът на ТП на НОИ – Смолян, чрез пълномощника гл. юрк. С.Д, в подаден писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за валидност, допустимост и правилност на оспореното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай на уважаване на касаторовата претенция прави възражение за прекомерност на заплатените от касатора разноски по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и за валидност, допустимост и правилност на обжалваното решение.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира подадената касационна жалба за неоснователна.

Първоинстанционният съд е постановил процесното съдебно решение при следната правилно установена фактическа обстановка:

С оспореното пред административния орган разпореждане, на основание чл. 99, ал. 1, т. 2 б.“а“ от КСО, се отменя разпореждане от 23.05.2014г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Смолян, с което е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст /ОСВ/ по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО по подадено от Д.Ч заявление, вх. № 5821 от 07.05.2014г. и всички последващи разпореждания по пенсионното досие на лицето. В т. 2 е отказано да бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателката, на основание §4, ал. 1 от ПЗР на КСО, по заявление от 07.05.2014г. при навършена възраст към датата на заявлението 58 г., 08 месеца и 23 дни, а в т. 3 е задължена Д.Ч да върне надвзетата пенсия. Административният орган се е позовал на извършена проверка от Дирекция „Краткосрочни плащания и контрол“ към ТП на НОИ-София относно достоверността на осигурителния стаж на лицето в Железопътен завод „Г.Д“- гр. С. за периода 08.01.1982г. - 27.11.1989г., в ТПК “Б.“, клон Стъкларски изделия - гр. С. за периода от 12.07.1971г. до 31.12.1981г. и в „Предприятие за ремонт и строителство“- гр. С., клон Лозенец за периода от 04.12.1989г. до 31.08.1993г., като не е взел предвид представената трудова книжка и записванията в същата.

При извършената проверка с писмо, изх.№ 1029-21-180#18/24.01.2020г,. ТП на НОИ - гр. С. уведомява, че за осигурителя „Рейлком“ ЕАД, бивш Железопътен завод „Г.Д“- гр. С., в ТП на НОИ - гр. С. се съхраняват разплащателни ведомости за периода от 1.01.1992г. - 30.06.2009г., като за времето преди 01.01.1992г. разплащателните ведомости и документи са изгорели при пожар на 09/10.12.1999г., съгласно съставен протокол от 14.12.1999г. По отношение на „Предприятие за ремонт и строителство“- гр. С., клон Лозенец, в писмото си ТП на НОИ - гр. С. уведомява, че е в обективна невъзможност да извърши исканата проверка в осигурителя. Относно ТПК „Б.“ е посочено, че правоприемник е било „Бусер –София“ ЕООД, което е закрито с решение на СГС. В мотивите на административния акт е отразено, че от мотивите на Решение №182/02.05.2019г. по НАХД №485/2018г. на СРС е установено, че през периода от 1982г. до 1989г. жалбоподателката не е работила в Железопътен завод „Г.Д“- гр. С., тъй като е имала адресна регистрация в [населено място]. За останалите удостоверения в ТПК “Б.“, клон Стъкларски изделия, гр. С. за периода 12.07.1971г. до 31.12.1981г. и в „Предприятие за ремонт и строителство“- гр. С., клон Лозенец за периода от 04.12.1989г. до 31.08.1993г. се сочи, че са издадени от несъществуващи осигурители. В мотивите на решението е посочено, че жалбоподателката никога не е имала адресна регистрация в [населено място] до 1989г. Безспорно е установено, че с Решение № 263/25.06.2019г. на Смолянски окръжен съд е оставено в сила Решение №182/02.03.2019г. на Смолянски районен съд по АНД №485/2018г. с което Д.Ч е призната за виновна в това, че съзнателно се е ползвала от неистински официални документи: Удостоверение, образец УП-3, изх.№ IV·261/15.07.2003година, на което е придаден вид, че е издадено от ЖПЗ - София - ЕАД, Удостоверение, образец УП-30 № Б-90-782/07.10.1991година, на което е придаден вид, че е издадено от ТПК „Б.“ - клон „Стъкларски изделия“ гр. С., Удостоверение обр. УП-30 № 89/25.09.1996година, на което е придаден вид, че е издадено от „Предприятие за ремонт и строителство“ гр. С. - клон Лозенец и Удостоверение обр. УП-2 № 90/25.09.1996г, на което е придаден вид, че е издадено от „Предприятие за ремонт и строителство“ гр. С. - клон Лозенец.

Процесните удостоверения касаят осигурителния стаж на жалбоподателката при условията на първа категория труд в ТПК „Б.“ - клон „Стъкларски изделия“ - София съгласно Удостоверение, обр. УП-30 № Б-90-782/07.10.1991г. на длъжност „мияч на механична машина в стъкларски цех за производство на стъклени изделия“ за периода 12.07.1971 г. – 31.12.1981 г. - 10 години, 5 месеца и 19 дни, осигурителен стаж от ІІ категория в Железопътен завод „Г.Д“- гр. С. (ЖПЗ-София-ЕАД) на длъжност „пресьор на преса за разкомплектоване и комплектоване на колоси“ за периода от 08.01.1982г. до 27.11.1989г. – 07 години, 10 месеца и 19 дни /със забележка: Образец 30 е издаден въз основа на Трудова книжка № 283, тъй като архивът е изгорял на 09.12.1999год./ и този в Предприятие за ремонт и строителство - ПРС - клон Лозенец на длъжност „ строителен работник“ за периода 04.12.1989 г. – 31.08.1993 г. „строителен работник“ - 03 години, 08 месеца и 27 дни.

Първоинстанционният съд е приел, че с оглед влезлите в сила решения по наказателното производство, тъй като процесните удостоверения касаят осигурителния стаж на жалбоподателката, посочен в трудовата книжка, и предвид обстоятелството, че нанесеният осигурителен стаж в трудовата книжка на жалбоподателката съвпада и се отнася до същите периоди и осигурители, както и процесните удостоверения, е проведено успешно производството по оспорване истинността на записванията в трудовата книжка на стр. 10, 11, 12, 13, 14 и 15 относно осигурителния стаж на лицето Д.Ч в Железопътен завод „Г.Д“- гр. С. за периода 08.01.1982г. - 27.11.1989г., в ТПК “Б.“, клон „Стъкларски изделия“ гр. С. за периода 12.07.1971г. - 31.12.1981г. и в „Предприятие за ремонт и строителство“ гр. С.-клон Лозенец за периода 04.12.1989г. - 31.08.1993г.

Според съда този извод се подкрепя и от другите писмени доказателства по делото. С оглед посочените обстоятелства съдът е приел, че записванията в трудовата книжка на жалбоподателката на стр. 10, 11, 12, 13, 14 и 15 не следва да се ценят като доказателство по смисъла на чл. 40 от НПОС. Формиран е и извод, че през процесните периоди жалбоподателката не е имала до 1989г. адресна регистрация в гр. С., с оглед което не може да се приеме, че при условията на действуващата тогава нормативна уредба, в нарушение на Наредба за временно ограничаване на приемането на нови жители в градовете отм. , същата е живяла и работила там, включително като непълнолетна. Прието е, че трудовата книжка не отразява реално положен трудов стаж от първа и втора катгория труд на стр. 10, 11, 12, 13, 14 и 15, при което, съгласно §4 от ПЗР на КСО, Д.Ч няма право на лична пенсия за ОСВ, тъй като към датата на подаване на заявлението за отпускане на лична пенсия за ОСВ няма необходимия сбор от осигурителен стаж и възраст от 94 точки, като липсва положен нормативно изискуем стаж, което обосновава извод за неоснователност на жалбата.

Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно.

Не са налице основания за нищожност и недопустимост на решението. Същото е постановено от законен състав, не са нарушени пределите на правораздавателната власт на съда и изискванията за форма на решението и може да бъде установена волята на правораздавателния орган. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Налице са положителните процесуални предпоставки, респ. липсват предвидените в чл. 159 АПК процесуални пречки водещи до недопустимост на съдебното производство. Не е налице и хипотезата на чл. 158, ал. 3 АПК.

Атакуваният съдебен акт не страда от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Касационната инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че процесният административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, в изискуемата форма, при наличие на фактически и правни основания за постановяването му, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при спазване на относимите материалноправни разпоредби.

Трудовата книжка е официален удостоверителен документ, тя е изготвена от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, по установената форма и ред. С оглед на това, тя съставлява годно доказателство за положения трудов стаж. Като официален свидетелстващ документ, съгласно чл. 347 от Кодекса на труда, трудовата книжка притежава материална доказателствена сила, която обвързва съда. Оборването на доказателствената сила може да стане чрез оспорване по реда на чл. 193 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, по исков ред или по реда на НПК.

Трудовата книжка е оспорена по реда на чл. 193 от ГПК от административния орган в производството пред Административен съд - Смолян и е открито производство по реда на чл. 193 от ГПК. С Решение № 182/02.05.2019г. по АНД № 485/2018г. на Смолянския районен съд, потвърдено с решение на Окръжен съд – Смолян, е призната обвиняемата Д.Ч за ВИНОВНА в това, че на 07.05.2014 г., в сградата на Териториално поделение на НОИ – Смолян пред специалист в сектор „Пенсионно обслужване“ към отдел „Пенсии“ при ТП на НОИ – Смолян съзнателно се е ползвала от неистински официални документи – удостоверения за осигурителен стаж (обр. УП-3 и обр. УП-30) и удостоверение за получавано брутно трудово възнаграждение (обр. УП-2). Съдът е приел, че с деянието си подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 316, във връзка с чл. 308, ал. 1 НК, но също така, че и по отношение на нея са налице предпоставките по чл. 78а НК.

Съгласно чл. 413, ал. 1 НПК влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Втората алинея на същия текст предвижда, че влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: 1. извършено ли е деянието; 2. виновен ли е деецът; 3. наказуемо ли е деянието. Текстът на чл. 413, ал. 3 НПК изрично сочи, че разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете на районния съд по глава двадесет и осма. Съгласно чл. 300 ГПК, приложим в административния процес по силата на препращащата норма на чл. 144 АПК, влязлата в сила присъда на Наказателен съд е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Неистинността на удостоверените с трудовата книжка факти е установена с влязло в сила решение по горепосочените наказателни дела, като в мотивите на съдебните решения на РС - Смолян и ОС - Смолян изрично е посочено, че издадените удостоверения са с невярно съдържание. Същевременно е оборена и тяхната формална доказателствена сила.

Тези факти са възприети от първоинстанционният съд и са разгледани в съвкупност с останалите доказателства по делото, като е отчетена липсата на изплащателни ведомости, които са първични документи, удостоверяващи осигурителния стаж, за разлика от трудовите и осигурителни книжки, имащи вторичен характер и отразяващи данните, съдържащи се в изплащателните ведомости. Като индиция за неполагане на труда от страна на жалбоподателката в полза на посочените в трудовата книжка работодатели/осигурители служат и действащите през спорните периоди разпоредби на Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в големите градове и някои други населени места, одобрена от МС на 30 юни 1966 г., обн. ДВ, бр. 61 от 1966 г., отменена с Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете, одобрена с Постановление № 112 от 25 ноември 1974 г., обн. ДВ, бр. 94 от 1974 г. и отменена с Указ № 51 от 07.08.1990 г. на министър председателя на Р. Б, обн. ДВ, бр. 64 от 10.08.1990 г. От друга страна, видно от събраните в хода на административното производство доказателства и съдържащите се в тях данни, установен и удостоверен е осигурителен стаж на Д.Ч като тютюнопроизводител в АПК - Неделино през част от посочените по-горе периоди, а именно за времето от 01.01.1972 г. до 31.12.1975 г., 01.01.1990 г. до 31.12.1990 г., от 01.01.1980 г. до 31.12.1982 г., от 01.01.1985 г. до 31.12.1985 г. и от 01.01.1988 г. до 31.12.1989 г.

С оглед доказателствата по делото, правилен и обоснован е изводът на съда, че материалната доказателствена сила на Трудова книжка № 283 на жалбоподателката е надлежно оборена в частта по страница 10, 11, 12, 13, 14 и 15. В съответствие с хипотезата на чл. 99, ал. 2, б. „а“, предл. първо от КСО, установяването на неистинността на документите или част от тях, установяващи осигурителния стаж на лицето, води до отпадане на материалната предпоставка за възникване на правото на пенсия. С оглед изложеното, решаващият съд и административният орган правилно са приели, че липсва една от кумулативните материалноправни предпоставки на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО - сбор от стаж и възраст не по-малко от 94 и жалбоподателката не може да се пенсионира при преференциалните условия на посочения текст.

Изразът по т. 3 от оспореното разпореждане не е властническо волеизявление, а има смисъла на предложение до длъжностното лице по чл. 114, ал. 3 от КСО да издаде разпореждане по ал. 1 на чл. 114 от КСО за възстановяване на сумите, които са били неоснователно изплатени за недължимите пенсии и не подлежи на оспорване по съдебен ред. Тази част от диспозитива на административния акт не води до възникване на задължения за лицето преди издаване на отделно нарочно разпореждане за събиране на недобросъвестно получени суми от пенсии с необходимата конкретизация по размер.

Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Формираното вътрешно убеждение не е в нарушение на правилата на формалната и правната логика, а установените по делото факти не се отклоняват от обективната действителност и в този насока не се установява твърдяната от касатора необоснованост.

Решението на Административен съд - Смолян, с което жалбата против решението на директора на ТП на НОИ - Смолян е отхвърлена, е постановено при правилно прилагане на закона. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, спазване на дължимата процедура, правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата материалноправна уредба. Относно изискванията за издаване административния акт съдът е обсъдил приложимите правни норми, при което е достигнал до обосновани и правилни изводи.

Предвид горното, настоящият тричленен състав намира, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора искането на ответника по касационната жалба за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено за сумата от 100, 00 /сто/ лева, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. Първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 195 от 22.07.2020 г., постановено по административно дело № 184/2020 г. по описа на Административен съд - Смолян.

ОСЪЖДА Д.Ч от [населено място] да заплати на ТП на НОИ-Смолян разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100, 00 /сто/ лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.