Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на С.В от [населено място] против решение № 60 от 16.04.2020 г. по адм. дело № 4 по описа за 2020 г. на Административен съд - Ямбол, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 2153-28-66/11.12.2019 г. на Директора на ТП на НОИ – Ямбол.
Изложените съображения за недопустимост на съдебното решение, необоснованост и неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния закон, са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК.
О. Д на Териториално поделение на Националния осигурителен институт, гр. Я., е оспорил касационната жалба в писмен отговор и в писмено становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура е дал мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване.
При извършената проверка се установи, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК.
След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд, шесто отделение, я намери за неоснователна по следните съображения:
Предмет на съдебен контрол в производството пред Ямболския административен съд е решение № 2153-28-66 от 11.12.2019 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Ямбол и потвърденото с него разпореждане разпореждане № РВ-3-28-00660559 от 10.10.2019 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ - Ямбол, с което на С.В от [населено място] е разпоредено да възстанови недобросъвестно получени парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване за периода 25.01.2017 г. - 18.03.2018 г. в общ размер на 1962, 34 лв., от които 1665, 59 лв. - главница, и 296, 75 лв. – лихва до датата на разпореждането.
За да отхвърли жалбата като неоснователна, Ямболският административен съд е обосновал извод за издаване на оспорения административен акт в съответствие с материалноправните предпоставки за законосъобразност по чл. 40, ал. 1 и чл. 114, ал. 1 от КСО. Този извод произтича от подробния анализ на събраните по делото доказателства, при който е установено, че жалбоподателят реално не е осъществявал трудова дейност, тъй като за периода след 25.07.2016 г. неговият работодател "Демирев НМ" ЕООД не е упражнявал търговска дейност. За четири последователни години са подадени нулеви годишни данъчни декларации по чл. 92 от ЗКПО, а за 2017 г. са декларирани данъчни загуби. Управителят и собственик на дружеството-правоприемник е декларирал писмено в нарочна декларация от 22.03.2019 г., че за 2016 г. и 2017 г. дружеството не е развивало дейност, както и че не познава назначените лица. Според свидетелските показания на управителя и на бившия собственик на дружеството - праводател "Гаджев" ЕООД с лицето С.В не е сключван трудов договор и не са плащани заплати и осигуровки. При тези фактически обстоятелства съдът е приел, че между лицето и дружеството не е възникнало и не е съществувало трудово правоотношение. На жалбоподателя е било известно, че не полага труд по договор с дружеството и това обстоятелство сочи на недобросъвестност по смисъла на чл. 114, ал. 1 от КСО.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
Неоснователно е касационното оплакване за недопустимост на съдебното решение. Решението е постановено по допустима жалба против подлежащ на съдебен контрол административен акт, при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждането на жалбата, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в законен състав. Необсъждането на направени от жалбоподателя възражения, относими към предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуални правила и е касационно основание за неправилност, а не за недопустимост на съдебното решение.
Във връзка с горното оплакване не се установяват допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. При спазване на чл. 172а, ал. 2 от АПК към решението си съдът е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Подложил е на преценка събраните доказателства и относимите инвокирани в жалбата възражения, включително за липса на компетентност на административния орган, допуснати нарушения на чл. 35 от АПК, немотивираност и незаконосъобразност на административния акт, липсата на недобросъвестност. Неоснователни са доводите за допуснати нарушения при преценката на доказателства, събрани в хода на досъдебното производство. Предвид възможността едни и същи факти да имат доказателствено значение и за наказателното и за административното производство, както и с оглед разпоредбите на чл. 39 ал. 1 и ал. 2 от АПК, изясняване на спора чрез използване на доказателства, събрани по реда на НПК от компетентните органи, не е нарушение на процесуалните правила. На основание чл. 171, ал. 1 от АПК доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда.
Изложените в касационната жалба съображения за необоснованост на съдебното решение и нарушения на материалния закон се преценяват като неоснователни. Първоинстанционният административен съд е събрал и подложил на преценка всички допустими доказателства, а формираното вътрешно убеждение относно фактите и обстоятелствата от обективната действителност не се отклонява от правилата на формалната и правна логика. Съдът е приложил правилно относимите към фактите материалноправни разпоредби на чл. 114, ал. 1 от КСО и на чл. 40, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 от КСО правото на парично обезщетение поради временна неработоспособност възниква за осигурените лица, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Изплащаното парично обезщетение за времето на ползвания отпуск за временна неработоспособност замества възнаграждението, което осигуреното лице би получило за положения през същия период труд. Осигурено лице в хипотезата на чл. 40, ал. 1 от КСО е физическото лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване – в случая по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Съгласно чл. 10, ал. 1 от КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. В същия смисъл допълнителната разпоредба на § 1, т. 3 от КСО дефинира понятието "осигурено лице" като физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски.
На основание чл. 114, ал. 1 от КСО на възстановяване подлежат недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания. Декларирането на неверни правнорелевантни обстоятелства, както и затаяването им, е проява на недобросъвестност по смисъла на чл. 114, ал. 1 от КСО. Получилото осигурителните плащания лице е недобросъвестно, което е знаело, че няма право на тях, но е укрило от съответните длъжностни лица, вкл. и чрез затаяване, релевантното обстоятелство, което изключва правото му. В случаите по чл. 114, ал. 1 от КСО обикновено се наблюдава недобросъвестност тогава, когато едно лице се стреми да получи изгода, на която няма право.
След цялостен анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност първоинстанционният административен съд е направил обоснован извод, че реалното полагане на труд във фирма, която не е осъществявала никаква дейност, е невъзможно и това обстоятелство не би могло да не бъде известно на оспорващия. Дружеството не е осъществявало никаква дейност през 2013, 2014, 2015 и 2016 г., а за 2017 г. са декларирани данъчни загуби в размер на 16 500 лв. Справките–декларации за същите години са нулеви. Оспорващият реално не е полагал труд по трудово правоотношение с дружеството, което сочи на недобросъвестност от негова страна при получаването на паричните обезщетения за временна неработоспособност.
Неподкрепено от доказателства е твърдението на жалбоподателя, че при получаване на осигурителните плащания не е действал недобросъвестно. Той е получил парични обезщетения за временна неработоспособност за периодите от 25.01.2017 г. до 03.02.2017 г., от 09.10.2017 г. до 22.10.2017 г., от 20.11.2017 г. до 01.12.2017 г., от 15.01.2018 г. до 26.01.2018 г., от 13.02.2018 г. до 26.02.2018 г. и от 27.02.2018 г. до 18.03.2018 г. През всичките тези периоди дружеството не е упражнявало производствена или търговска дейност, а управителят му е декларирал писмено, че не познава лицата, за които са били подавани данни в ТД на НАП офис Ямбол за сключени трудови договори и за осигурени лица. По делото не е представен трудов договор, сключен съгласно изискванията на чл. 66 от Кодекса на труда, между жалбоподателя и управителя на дружеството, респ. упълномощено от него лице. С оглед на тези обстоятелства не може да се възприеме за достоверно от обективна страна твърдението на жалбоподателя, че през всички изброени периоди той не е знаел, че не работи по трудов договор с работодател "Демирев НМ" ЕООД и респективно, че не е осигурено лице с право да получава суми за осигурителни плащания от ДОО. Лицата, за които не е налице законово основание за социално осигуряване, нямат право на парично обезщетение по чл. 40, ал. 1 от КСО. Жалбоподателят не е имал качеството "осигурено лице" по смисъла на КСО при осигурител „Демирев НМ“ ЕООД и това известно му обстоятелство води до извод за недобросъвестно получаване на паричните обезщетения от ДОО, на които не е имал право.
Като е приел, че оспореният административен акт е законосъобразен и е отхвърлил подадената жалба като неоснователна, Ямболският административен съд е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника по касация за юрисконсултско възнаграждение, което се определя в минималния размер от 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г.
Решението на първоинстанционния съд в частта за разноските не подлежи на касационно обжалване. На основание чл. 248, ал. 1 от ГПК (Г. П. К) във вр. с чл. 144 от АПК съдът, постановил решението, може по искане на страните да го допълни или да измени в частта му за разноските, но в случая такова искане не е направено.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 60 от 16.04.2020 г., постановено по адм. дело № 4 по описа за 2020 г. на Административен съд - Ямбол.
ОСЪЖДА С.В от [населено място] да заплати на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Ямбол разноски за тази инстанция в размер на 100, 00 (сто) лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно.