Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Производството е образувано по касационна жалба на „Асеновград - Табак” АД – в ликвидация, ЕИК - 825219180, подадена от Б.М – ликвидатор, против решение № 1980/17.11.2017 г., постановено по адм. д. 522/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с която е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт/РА/ №Р-16001616001533-091-001 от 07.12.2016 г., издаден от Началник сектор при ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията и главен инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, в потвърдената му част с Решение №39от 24.01.2017г. на Директора на Дирекция ”Обжалване и данъчно-осигурителна практика” Пловдив при ЦУ на НАП,
Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът иска да бъде отменено обжалваното решение като излага подробни аргументи в подкрепа на становището и искането си в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски.
Ответникът директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – Пловдив при Централно управление на Национална агенция за приходите (ДД”ОДОП”), редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпила писмена защита от гл. юрк.. Б от 15.05.2018 г., в която оспорва касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 3012, 77 лева.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, осмо отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
С решение № 1980/17.11.2017 г., постановено по адм. д. 522/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив е отхвърлена жалбата на „Асеновград - Табак” АД – в ликвидация против Ревизионен акт /РА/ №Р-16001616001533-091-001 от 07.12.2016 г., издаден от Началник сектор при ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията и главен инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, в потвърдената му част с Решение №39от 24.01.2017г. на Директора на Дирекция ”Обжалване и данъчно-осигурителна практика” Пловдив при ЦУ на НАП. При ревизията е установено, че към 5.10.2011 г. по партидата на дружеството-жалбоподател е отбелязано прекратяване на дейността на „Асеновград - Табак” АД и е обявявена ликвидацията му. Това представлява предпоставка за издаване на акт за дерегистрация по ЗДДС поради наличие на основание за прилагане на разпоредбите на чл. 107, т. 4, б. „а“ и считано от 5.10.2011 г. регистрацията по ЗДДС на дружеството следва да се счита за прекратена на това основание. Актът за дерегистрация по ЗДДС с № 160991600002954 е издаден на 25.03.2016 г. След датата на дерегистрация по ЗДДС дружеството продължава да работи като регистрирано по закона лице и отчита извършени доставки с предмет наем на гараж и микробус, продажба на дълготрайни материални активи и тръжна документация, стоки и материали. За жалбоподателя е установено, че няма реализиран облагаем оборот по чл. 96, ал. 2 от ЗДДС в размер 50 000 лв. или повече за период не по-дълъг от 12 последователни месеца, за периода след дерегистрацията си по ЗДДС. Относно начисления ДДС по фактурите, издадени от „Асеновград - Табак” АД – в ликвидация след датата му на дерегистрация по ЗДДС в обжалвания акт е прието, че е дължим, тъй като е приложима разпоредбата на чл. 85 от ЗДДС, според която данъкът е изискуем от всяко лице, което го посочи във фактура и/или известие по чл. 112 от ЗДДС.Относно приспаднатия от РЛ за същия период данъчен кредит е посочено, че същият е незаконосъобразно упражнен, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 106 от ЗДДС, прекратяването на регистрацията /дерегистрация/ е процедура, въз основа на която след датата на дерегистрация жалбоподателя няма право да начислява данък и да приспада данъчен кредит, освен в случаите, когато законът е предвидил друго. Така органите по приходите са отказали това право в размер общо на 64 808, 13 лв., като са начислили и прилежащи лихви в размер на 17 943, 98 лв.
Административният съд е приел, че оспореният РА е действителен и законосъобразен данъчен акт. Много подробно са обсъдени възраженията на жалбоподателя във връзка с твърденията му за противоречие на РА с практиката на СЕС. В случая не е доказано изпълнението на материалноправните предпоставки, за да е налице право на данъчен кредит. От една страна ДЗЛ следва да бъде регистрирано по ЗДДС, за да упражни това право, като в случая дружеството иска да се възползва от собственото си противоправно поведение, за да упражни това право – неподаване в срок на заявление за задължителна дерегистрация по силата на закона предвид прекратената дейност считано от 5.10.2011 г. /чл. 107, т. 4, б. „а“ ЗДДС/. Съдът е приел, че получаването на процесните стоки и услуги не се свързва с извършването от жалбоподателя/РЛ/ на облагаеми доставки, за които да бъде признат данъчен кредит. Според решаващия състав правилно административен орган е приел, че не е налице и условието по чл. 69, ал. 1 ЗДДС за упражняване на правото на данъчен кредит, тъй като с прекратяването дружеството продължава да съществува като правен субект, но дейността му е насочена към удовлетворяване на кредиторите и разпределяне на активите между съдружниците. В случая се установяват обстоятелства за липса на доказателства за действително извършени доставки, които са посочени като предмет на стопанските операции в съставените от доставчиците фактури, по които жалбоподателят е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит. Така постановеното съдебно решение е правилно.
Касаторът оспорва изводите на съда за законосъобразност на РА относно непризнато право на ДК в общ размер на 64 808, 13 лв., като са начислили и прилежащи лихви в размер на 17 943, 98 лв., като твърди, че са налице материалноправните предпоставки за упражняване на право на приспадане на данъчен кредит, като в тази връзка се позовава на практика на СЕС. Възраженията са неоснователни.
В случая няма спор по фактите и същите са правилно установени от първоинстанционния съд, а именно:
Към 5.10.2011 г. „Асеновград - Табак” АД е прекратило дейността си и е обявявена ликвидацията му. Това е предпоставка за издаване на акт за дерегистрация по ЗДДС поради наличие на основание за прилагане на разпоредбите на чл. 107, т. 4, б. „а“ ЗДДС. Актът за дерегистрация по ЗДДС с № 160991600002954 е издаден на 25.03.2016 г. След датата на дерегистрация по ЗДДС дружеството продължава да работи като регистрирано по закона лице и отчита извършени доставки с предмет наем на гараж и микробус, продажба на дълготрайни материални активи и тръжна документация, стоки и материали. Съгласно чл. 106, ал. 1 от ЗДДС прекратяването на регистрацията /дерегистрацията/ по ЗДДС е процедура, въз основа на която след датата на дерегистрация лицето няма право да приспада данъчен кредит. Съгласно чл. 107, т. 4, б. „а“ от ЗДДС прекратяването на юридическо лице - търговец, с или без ликвидация е основание за задължителна дерегистрация. Според чл. 109, ал. 1 ЗДДС в случаите по чл. 107, т. 3 и 4 лицето подава заявление за дерегистрация в компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите в 14-дневен срок от настъпване на съответното обстоятелство по чл. 107, а според ал. 6 в случаите по ал. 1 за дата на дерегистрацията се смята датата на възникване на съответното обстоятелство по чл. 107. След датата на дерегистрация по ЗДДС дружеството няма реализиран облагаем оборот по чл. 96, ал. 2 от ЗДДС в размер 50 000 лв. или повече за период не по-дълъг от 12 последователни месеца.
Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая жалбоподателят не е доказал наличието на материалноправните предпоставки за признаване на право на данъчен кредит. В Решение от 06.12.2012 г. постановено по дело № С- 285/11, на което се позовава и касаторът, Съдът на Е. С се произнесъл, че „за да се установи обаче, че на основание на тези доставки на стоки е налице правото на приспадане, ..., е необходимо да се провери дали последните са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани .... за извършването на облагаеми сделки” /т. 31/. По отношение на начина, по който следва да бъде проведено това доказване в същото това решение е припомнено, „че в рамките на производството, образувано на основание член 267 ДФЕС, Съдът няма компетентност да проверява, нито пък да преценява фактическите обстоятелства, свързани с делото по главното производство. Следователно запитващата юрисдикция е задължена в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право, да извърши глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по това дело, за да определи дали .... може да упражни право на приспадане на основание на споменатите доставки на стоки (вж. в този смисъл Решение от 6 септември 2012 г. по дело С-273/11, точка 53) ”. Като краен резултат е обобщено, че единствено и само в случаите, в които при така сторената преценка се установи, че доставките са реално осъществени и в последствие същите са използвани за целите на извършвани от самото данъчно задължено лице облагаеми доставки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде отказано. В тази връзка неоснователни са оплакванията в касационната жалба относно изместването на акцента от администрацията и първоинстанционния съд от формалната дерегистрация със задна дата към оспорване извършването на облагаеми доставки въобще. В случая спорът е бил и относно неизпълнението на материално – правните предпоставки за упражняване правото на данъчен кредит, като подробни мотиви в това отношение са изложени от Директора на Дирекция „ОДОП“ в неговото Решение № 39/24.01.2017 г. В това решение, освен доводите относно дерегистрацията, изрично е посочено, че не е налице условието получените стоки и услуги да се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки т. е. това обстоятелство е спорно и жалбоподателят не е посочил и представил каквито и да е доказателства, за да го обори. Доказването на наличието на тези предпоставки е в тежест на ревизираното лице, но въпреки указаната доказателствена тежест и дадената възможност на жалбоподателя в първоинстанционното производство не са представени доказателства и не са формулирани доказателствени искания в тази посока. Предвид гореизложеното, не могат да бъдат споделени твърденията на касационния жалбоподател за липсата на спор по този въпрос.
В тази връзка неоснователно е позоваването в жалбата на решение от 9.11.2017 г. по дело С-522/16 на СЕС. Следва да се отбележи, че в т. 45 от същото съдът е посочил - "в допълнение, от точки 30, 31 и 35 от решение от 3 март 2005 г., Fini H (C-32/03, EU:C:2005:128), следва, че когато става въпрос за разход като този за наем, свързан с доставка, послужила за търговска дейност, която е извършена от юридическо лице, преустановило своята дейност и е в процедура по ликвидация, правото на приспадане на дължимия за този разход ДДС трябва да бъде признато, щом като посоченият разход е пряко и непосредствено свързан с тази дейност и е установено, че липсва намерение за измама или злоупотреба." В конкретния случай касаторът отново не е ангажирал доказателства и не е установил в административното и съдебно производство, че процесните фактури, по които претендира право на приспадане на данъчен кредит са използвани за икономическата дейност на дружество и са пряко и непосредствено свързани с нея. Решение от 6 септември 2012 г. по дело С-273/11, на което акцентира дружеството в жалбата си е свързано с това, може ли право на данъкоплатеца във връзка с доставка на стоки да се постави под съмнение единствено поради обстоятелството, че данъчните власти заличават общностния данъчен идентификационен номер с обратно действие, считано от момент, предхождащ доставките на стоки. Отговорът, който е даден в решението /т. 60/ е, че не може да се постави под въпрос това право, но жалбоподателят пропуска в изложението си условието, при което това може да стане, а именно - „доколкото са изпълнени материалните условия“ за съответната доставка.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че с РА законосъобразно е отказано да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит по притежавани от ревизираното лице данъчни фактури.
Предвид гореизложеното, решението е правилно постановено и не са налице сочените в жалбата нарушения и затова следва да бъде оставено в сила.
Разноски: С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 2259, 58 лева, определено на основание чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1980/17.11.2017 г., постановено по адм. д. 522/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Асеновград - Табак” АД – в ликвидация, ЕИК - 825219180, да заплати на дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. П. при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 2259, 58 лева. Решението е окончателно.