Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с пар. 149 от Преходните и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на АПК (обн. ДВ бр. 77/2018 г.).

Образувано е по касационна жалба на началник отдел „Местни данъци и такси“ („МДТ“) към община Ч. срещу решение № 387 от 07.11.2017 г., постановено по адм. дело № 174 по описа за 2017 г. на Административен съд – Смолян (АС – Смолян).

Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за необоснован извода на съда, че е в тежест на административния орган е да установи дали се касае за жилищен или нежилищен имот, да представи доказателства за евентуалното преустройство на имота от жилищен в нежилищен, както и че се ползва за нужди, различни от жилищни. В решението липсва анализ на събраните по делото доказателства. Видът на имота не определя автоматично неговото предназначение. За да се приеме, че един имот задоволява жилищна нужда, същият трябва да се обитава постоянно от физически лица. В случая процесният апартамент е собственост на юридическо лице и се намира в туристически комплекс „Пампорово”, който не се обитава постоянно и целогодишно. С две декларации от 2008 г. и 2010 г. имотът е деклариран като нежилищен. Тези декларации са определящи за установяване на размера на данък недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО). Представените от страна на дружеството договори за наем, които следва да установят, че то ползва за свой офис наети помещения в гр. С., нямат достоверна дата и са неотносими към спора. Наличието на такива не изключва възможността дружеството да ползва и други офисни помещения, при условие, че са негова собственост. Сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е върнал преписката на административния орган вместо да се произнесе по същество. Прави искане решението да бъде отменено. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът – „А. А“ ЕООД, оспорва касационната жалба по съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор. Прави искане решението да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

С оспореното решение първоинстанционният съд отменил акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс (АУЗ) № 20175-1 от 13.02.2017 г. издаден от старши инспектор в отдел „МДТ“, върнал е делото като преписка на административния орган за ново произнасяне в съответствие с мотивите на решението и е осъдил община Ч. да заплати на К.Х сумата от 120, 00 лв., представляваща възнаграждение за изготвената експертиза по делото.

За да постанови този резултат съдът е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 3, том ІІ, рег. № 1213, дело № 200/2008 г. „А. А“ ЕООД се легитимира, като собственик на недвижим имот находящ се в сграда с идентификатор 80371.174.15.1, означена като обект „База за отдих - апартаменти“, построена в поземлен имот с идентификатор 80371.174.15 и по кадастрална карта с площ 736 кв. м., с трайно предназначение урбанизирана територия и начин на трайно ползване: друг вид терен със селищен характер, находящ се в местността „Пампорово“ в землището на гр. Ч., а именно: апартамент А02а с идентификатор 80371.174.15.1.14, находящ се на партерен етаж, състоящ се от дневна с трапезария, баня с тоалетна и тераса, със застроена площ 39, 19 кв. м. ведно със съответните идеални части от общите части на сградата.

В подадените от дружеството декларации по чл. 17, ал. 1 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ) и по чл. 14 от същия закон през 2008 г. и 2010 г. имотът е деклариран като нежилищен. На карта/скица от Агенция по геодезия, картография и кадастър е посочено, че имотът е жилище, апартамент с площ 39, 19 кв. м. По делото е представен договор за наем от който е видно, че дружеството – жалбоподател е наело за офис помещение – офис № 34.2 със застроена площ 51, 32, находящ се в гр. С. № 146, вх. Б, ет. 3.

С АУЗ на „А. А“ ЕООД са определени задължения за ДНИ в общ размер на 879, 79 лв. главница и лихва за периода 2012 г. - 2015 г. и ТБО за същия период в общ размер на 1 424, 09 лв. главница и лихва. С решение от 20.04.2017 г. на началник отдел „МДТ“ АУЗ е потвърден.

Въз основа на така установените факти съдът е приел, че АУЗ е издаден от компетентен орган (съгласно заповед № 434 от 01.12.2015 г. на кмета на община Ч.), в предвидената от закона писмена форма, но в нарушение на административнопроизводствените правила, което е довело до неправилно приложение на материалния закон.

Приел е, че ДНИ и ТБО в случая се дължат за имот, който е жилище, предвид представените по делото доказателства – нотариален акт и карта/скица от Агенция по геодезия, картография, съгласно които процесния обект е жилище – апартамент. Счел е, че при определяне на задълженията на дружеството административният орган се е позовал единствено на двете подадени от дружеството декларации, като не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Посочил е, че органът не е представил доказателства, че закупеният апартамент е преустроен от жилищен в нежилищен обект. Приел е, че не е доказано, че имотът се ползва за офис помещение, за административни или други нужди, различни от жилищни такива. Поради това е счел, че задълженията на дружеството за ДНИ и ТБО са определени неправилно. Отменил е АУЗ като незаконосъобразен и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. Тъй като съдът е приел заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, без по делото да е внесен депозит за вещото лице, с решението си е осъдил община Ч. да заплати на вещото лице възнаграждение за изготвената експертиза. Решението е неправилно.

Спорът по делото се свежда единствено до това дали декларираният от жалбоподателя имот, за който са определени задължения за ДНИ и ТБО за периода 2012 г. - 2015 г. е жилищен или нежилищен, което води до промяна на данъчната основа при определянето на задълженията.

Съгласно чл. 17, ал. 1 и ал. 2 от ЗМДТ отм. ДВ бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.07.2011 г., в редакцията действаща към момента на придобиване на имота от задълженото лице - ДВ. бр. 100 от 2005 г.) предприятията подават в 2-месечен срок от придобиването на нежилищен имот, съответно от учредяването на право на ползване декларация пред общинската администрация по местонахождението му, в която посочват вида на имота, точното му местонахождение, отчетната стойност и другите обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка, както и размера на дължимия данък. При промяна на декларираните данни декларацията се подава в 2-месечен срок, считано от датата на промяната. За жилищните имоти лицата по ал. 1 подават декларация по реда и в сроковете по чл. 14.

Видно от чл. 14, ал. 1 – ал. 3 от ЗМДТ (ред. ДВ бр. 98 от 2010 г., в сила от 01.07.2011 г.) за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. Когато собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, е предприятие, в декларацията по ал. 1 се посочва и отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. При промяна на някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задължените лица уведомяват общината по реда и в срока по ал. 1.

В случая по делото не е спорно, че с подадената декларация по чл. 17 от ЗМДТ през 2008 г. „А. А“ ЕООД е декларирало имота, като нежилищен. През 2010 г., дружеството е подало и декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с която е предекларирало гореописания имот отново като "нежилищен".

С декларациите по чл. 17, респективно чл. 14 от ЗМДТ задълженото лице не определя само данъка, а декларира факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на облагаемата основа и размера на данъка. Видът на имота е елемент от подлежащите на деклариране факти и обстоятелства. Следователно отговорност на задължения правен субект е да посочи точно вида на имота, който декларира - дали той е жилищен или нежилищен. Облагаемата основа и размера на данъка се определят от компетентния данъчен орган в зависимост от декларираните от лицето обстоятелства. Данъчната декларация има обвързващо за подалия я правен субект действие. Тя е частен писмен документ, подписан от лицето, сочено като неин издател, и като такъв го обвързва както поради наказателната отговорност, която носи за декларирането на неверни факти и обстоятелства по силата на чл. 313, ал. 2 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС), така и поради декларирането на неизгодни за него факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчно задължение. Служителят, който приема данъчната декларация, има задължението да окаже съдействие на задълженото лице по всички въпроси, свързани с попълването на декларацията, както и да посочи необходимостта от отстраняване на непълноти в попълнена декларация - чл. 99, ал. 3 от ДОПК, но той не може да указва на задълженото лице какви факти и обстоятелства да декларира.

С оглед изложеното, за целите на данъчното облагане с ДНИ и с ТБО, при липсата на основания за данъчния орган да счита декларираният факт от „А. А“ ЕООД, в частта за начина на ползване на имота за неверен, релевантно е декларираното от дружеството предназначение на имота. Именно собственикът, респективно ползвателят, на един имот знае най-добре с каква цел ползва имота - жилищна или нежилищна.

За целите на данъчното облагане релевантно е фактическото ползване на имота. Точно поради това спазването или не на изискванията на териториално-устройствения закон досежно промяната на предназначението на един имот не е задължително доказателство за промененото предназначение. Законодателят изисква субектът по чл. 11 от ЗМДТ да декларира вида на ползване на имота именно с цел облагането да се извърши на база на неговото фактическо ползване.

Задълженото за ДНИ и за ТБО лице не може в хода на административното и на съдебното производство да оборва фактите от собствената си данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ и да доказва, че декларираното в нея е несъответно на фактическото ползване на имота.

Ето защо, противно на приетото от първоинстанционния съд, посоченото в нотариалния акт и в Агенция по геодезия, картография и кадастър, е ирелевантно за законосъобразността на оспорения АУЗ. Предназначението на имота може да е променено без да са спазени изискванията на териториално-устройствения закон относно промяната. Налице е изрично изразена воля от дружеството в подадените през 2008 г. и 2010 г. декларации, с която то е декларирало имота, като нежилищен (противно на устройствения му статус). Декларираното обстоятелство, което би следвало да отговаря на фактическото ползване, е релевантно за данъчното облагане. В случая не е налице хипотеза, при която данъчните органи установяват ползване на имота различно от декларираното, а деклараторът иска да установи ползване на имота различно от декларираното от него самия. Наличието на разлика между декларираното и фактическото предназначение на имота дружеството е следвало да отстрани по реда на чл. 14, ал. 3 от ЗМДТ.

Съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест и въз основа на това е направил необоснован извод, че административният орган не е представил доказателства, че процесният апартамент е преустроен от жилищен в нежилищен.

Доколкото в случая се касае за задължения, чийто размер се установява от органа по приходите, въз основа на подадена от задълженото лице декларация (чл. 107, ал. 1 от ДОПК), законосъобразно с АУЗ са определени задължения за ДНИ и ТБО за процесния имот за периода 2012 г. и 2013 г., съобразно декларираните от дружеството факти и обстоятелства.

Предвид изложеното постановеното от Административен съд – Смолян решение, в частта, с която е отменен АУЗ, в частта на установените с него задължения за ДНИ и ТБО за 2012 г. и 2013 г. е неправилно и следва да бъде отменено.

Делото, в посочената част, е изяснено от фактическа страна и след отмяната на съдебния акт, при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК, следва да бъде постановено ново решение, по съществото на спора, с което жалбата на “А. А“ ЕООД срещу АУЗ № 20175-1 от 13.02.2017 г. издаден от старши инспектор в отдел „МДТ“, потвърден с решение № 26-00-126/2/ от 20.04.2017 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси“, в частта на установените с него задължения за ДНИ и ТБО за 2012 г. и 2013 г. в общ размер на 1 164, 22 лв., от които 319, 71 лв. – за ДНИ и 844, 51 лв. за ТБО, ведно със съответните лихви върху тях, да бъде отхвърлена, като неоснователна.

Видно обаче от уведомително писмо находящо се на стр. 11 от първоинстанционното дело, „А. А“ ЕООД е подало нова декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 7110000050 от 27.01.2014 г. касаеща недвижимия имот, която не е обработена от общинската администрация не е представена по делото. В писмото е посочено, че декларацията е коригираща и тъй като е подадена след изтичането на законния срок, на основание чл. 104, ал. 3 от ДОПК се счита за неподадена и не поражда правни последици за данъчното облагане. Самата декларация обаче не е представена от органа и не е приобщена към доказателствата по делото.

От разпоредбите на чл. 14 от ЗМДТ и чл. 104 от ДОПК се установява, че декларация по чл. 14 от ЗМДТ се подава, както при настъпване на промяна в декларирано обстоятелство, така и при подаване на коригираща декларация за деклариран имот. Основанието, на което се подава декларацията по чл. 14 от ЗМДТ следва да бъде изрично заявено от подателя й, като това е посочено както в утвърдения образец на декларацията, към 27.01.2014 г., така и действащия към настоящия момент образец. Непредставянето на подадената от „А. А“ ЕООД декларация по чл. 14 от ЗМДТ на 27.01.2014 г. препятства съда да извърши проверка на нейното съдържание, включително на обстоятелството дали от дружеството е подадена коригираща декларация, както е посочил административният орган в писмото си.

При постановяване на решението си съдът не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 от АПК да даде конкретни указания на административния орган за представяне на доказателства, установяващи, посоченото от него в уведомителното писмо от 27.01.2014 г. обстоятелство, а именно, че подадената от “А. А“ ЕООД декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 7110000050 от 27.01.2014 г. е коригираща. Установяването на посоченото е необходимо, с цел извършване на преценка правилно ли декларацията е счетена за неподадена, съответно, правилно ли не е взета предвид от органа при определяне на размера на задълженията на дружеството за 2014 г. и 2015 г.

По изложените съображения решението на АС – Смолян следва да бъде отменено в частта, с която е отменен АУЗ, в частта на установените с него задължения за ДНИ и ТБО за 2014 г. и 2015 г. Вместо него следва да бъде постановено решение, с което жалбата на „А. А“ ЕООД срещу АУЗ № 20175-1 от 13.02.2017 г. издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси“, потвърден с решение № 26-00-126/2/ от 20.04.2017 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси“, в частта на установените с него задължения за ДНИ и ТБО за 2014 г. и 2015 г. в общ размер на 562, 22 лв., от които 361, 94 лв. – за ДНИ и 200, 28 лв. за ТБО, ведно със съответните лихви върху тях, следва да бъде върната на същия съд за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на делото съдът следва да извърши преценка за законосъобразността на определените с АУЗ за периода 2014 г. и 2015 г., като вземе предвид съдържанието на подадената от „А. А“ ЕООД декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 7110000050 от 27.01.2014 г. и конкретно основанието на което е подадена декларацията и заявения в нея начин на ползване на имота.

Производството пред административния съд е по реда на ДОПК, поради което и предвид характера на обжалвания пред него акт, съдът е длъжен да реши спора по същество и няма правомощие да връща преписката на компетентния орган по приходите. Предвид посоченото решението на АС – Смолян се явява неправилно и следва да бъде отменено и в частта, с която делото е върнато като преписка на административния орган – за ново произнасяне.

При този изход на спора решението следва да бъде отменено и в частта, с която съдът е осъдил община Ч. да заплати на К.Х сумата от 120, 00 лв. възнаграждение за изготвената експертиза в първоинстанционното производство. Вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което “А. А“ ЕООД да бъде осъдено да заплати възнаграждение на вещото лице в размер на 80, 29 лв., съответно на частта от спора, която се решава по същество. За останалото дължимо на вещото лице възнаграждение първоинстанционният съд следва да се произнесе при новото разглеждане на делото.

При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е основателна. Тя е своевременно направена и доказана по размер. Поради което и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, следва да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 404, 60 лв., съответно на частта от спора, която се решава по същество. За останалите претендирани от него разноски в касационното производство, предвид нормата на чл. 226, ал. 3 от АПК, следва да се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 387 от 07.11.2017 г., постановено по адм. дело № 174 по описа за 2017 г. а на Административен съд - Смолян и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „А. А“ ЕООД срещу акт за установяване на задължения № 20175-1 от 13.02.2017 г. издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси“, потвърден с решение № 26-00-126/2/ от 20.04.2017 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси“, в частта на установените с него задължения за ДНИ и ТБО за 2012 г. и 2013 г. в общ размер на 1 164, 22 лв., ведно със съответните лихви върху тях.

ОСЪЖДА „А. А“ ЕООД, ЕИК 175455905, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. “Витоша“ № 146, вх. Б, ет. 3, представлявано от Б. Конийли, да заплати на К.Х, с адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата от 80, 29 лв. (осемдесет лева и двадесет и девет стотинки) – възнаграждение за изготвената експертиза в първоинстанционното производство.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, в частта по жалбата на „А. А“ ЕООД срещу акт за установяване на задължения № 20175-1 от 13.02.2017 г. издаден от старши инспектор в отдел „Местни данъци и такси“, потвърден с решение № 26-00-126/2/ от 20.04.2017 г. на началника на отдел „Местни данъци и такси“, в частта на установените с него задължения за ДНИ и ТБО за 2014 г. и 2015 г. в общ размер на 562, 22 лв., ведно със съответните лихви върху тях, при спазване на указанията дадени в мотивите на решението.

ОСЪЖДА „А. А“ ЕООД, ЕИК 175455905, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. “Витоша“ № 146, вх. Б, ет. 3, представлявано от Б. Конийли, да заплати на община Ч. сумата от 404, 60 лв. (четиристотин и четири лева и шестдесет стотинки) - разноски в касационното производство.

Решението е окончателно.