Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби срещу решение № 130 от 30.11.2021 г. по в. т. д. № 412/2021 г. на Бургаския апелативен съд, както следва:

Ищцата И. И. Т. – М., чрез процесуален пълномощник, обжалва посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 270 от 05.07.2021 г. по гр. д. № 2829/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ЕАД следните суми – 58 114.53 лв. – главница, законна лихва върху нея за периода от 24.04.2020 г. до 12.11.2020 г. в размер на 3 260.87 лв., както и сумата 23 253.37 лв., част от 42 544.97 лв. – други неолихвяеми вземания, посочени в съобщение изх. № 54954/12.11.2020 г. по изп. дело № 570/2020 г. на ЧСИ Н. К. с рег. № 929, район на действие – ОС – Хасково, за които суми е бил издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение № 430/01.04.2010 г. по ч. гр. д. № 210/2010 на РС – Свиленград.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Оспорват се изводите на съда, че в случая давността е започнала да тече едва след 26.06.2015 г., с оглед постановките на ТР № 2 от същата дата по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се, че давностният срок тече от момента на последното изпълнително действие, извършено на 09.07.2014 г., поради което към момента на исковата молба вземанията, предмет на изпълнителното дело, са погасени по давност. На следващо място се изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че неуведомяването на длъжника за извършената в полза на взискателя – настоящ ответник цесия не рефлектира върху дължимостта на вземането, вкл. от гледна точка на давността. Твърди се също, че при произнасянето си по неолихвяемите вземания съдът е действал служебно, в нарушение на диспозитивното начало в процеса, както и е придал материална доказателствена стойност на документ, каквато същият няма. По подробни съображения в посочения смисъл се моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният установителен иск да бъде уважен, с присъждане на разноските за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси, като разрешени от въззивния съд в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ За действието на отмяната на ППВС № 3/80 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/15 г. по т. д. № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС и приложението му за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му; 2/ Дали искането за извършване на изпълнителни действия, направено от цесионер, преди цесията да бъде съобщена на длъжника, са му противопоставими и годни да прекъснат погасителната давност; 3/ Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор, което не е въвеждано или обсъждано от страните; 4/ За задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните.

Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, съдържащ подробни съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на жалбата.

Ответникът от своя страна обжалва решението на Бургаския апелативен съд в частта, с която след съответна отмяна на първоинстанционния съдебен акт предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е уважен за сумите 18 477.38 лв. и 814.22 лв. (неолихвяеми вземания съответно за лихва за забава за периода от 30.11.2008 г. до 29.03.2010 г. и за разноски, представляващи части от сумата 42 544.97 лв.).

В касационната жалба се поддържа, че в посочената част въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, за спор относно вземане, с какъвто не е бил сезиран. Моли се решението да бъде допуснато до касационна проверка на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и да бъде обезсилено.

Срещу касационната жалба на ответника в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на ищцата с доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид становищата на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и материалите по делото, намери следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в рамките на законоустановения срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Не се установява обаче приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения:

По обуславящия изхода на спора правен въпрос относно това, от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, образувано преди приемането му, възприетото от въззивния съд разрешение като краен резултат се намира в съответствие с указанията на ТР № 3 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2020 г. за приложението на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. Ж ЗЗД (предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г.) в изпълнителните производства, образувани до приемането на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК. Според даденото с ТР № 3 от 28.03.2023 г. задължително тълкуване погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая е установено от въззивния съд, че първото изпълнително дело за задълженията на ищцата по стабилизираната заповед за изпълнение е било образувано през 2010 г. и е било прекратено с постановление от 18.11.2019 г., т. е. същото е образувано преди 26.06.2015 г. и за вземанията по него не е текла погасителна давност, респективно давността не е изтекла и до подаването на исковата молба по чл. 439 ГПК за недължимост на процесните вземания като погасени по давност, в какъвто смисъл са и крайните изводи в обжалваното решение. След като давността не е текла по време на изпълнителния процес, ирелевантни за разрешаването на правния спор са възраженията на ищцата и съответно формулираният от нея въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с твърдяното неуведомяване на длъжника за извършената по време на този процес цесия и дали и как същото се съотнася към погасяването на прехвърлените вземания по давност.

Повдигнатите процесуалноправни въпроси са относими към произнасянето на съда по неолихвяемите вземания. Относно размера на дълга – общо и по пера (главница, лихви, разноски), с оглед извършеното частично погасяване на същия, е била назначена ССЕ, чието заключение, неоспорено от страните, е съобразено от въззивния съд и въз основа на него е извършена преценка за основателността на иска по размер. Пред настоящата инстанция ищцата не е формулирала оплаквания и правни въпроси, касаещи приложението на чл. 202 ГПК, а такива оплаквания липсват и във въззивната й жалба. Съдът е съобразявал актуалния размер на дълга не с оглед на уведомлението, изходящо от ответника – взискател, както твърди ищцата, а е изградил изводите си в тази връзка именно върху приетото като доказателство по делото експертно заключение. Следователно липсва „служебно издирване“ относно произхода и размера на вземанията, респективно нарушение на диспозитивното начало или на задължението на въззивния съд да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения. От друга страна неразглеждането на възражението относно доказателствената сила на цитираното уведомление е без значение за изхода на спора, тъй като и самото уведомление няма такова значение. С оглед изложеното по принципните процесуалноправни въпроси решението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно задълженията на съда при постановяване на съдебния му акт.

Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл в рамките на спорния предмет. Както се посочи по-горе, неговите изводи относно дължимостта на т. нар. „неолихвяеми“ вземания почиват на заключението на вещото лице, прието без възражения и оспорвания; във връзка с дължимата от съда оценка на това доказателство не са поставени правни въпроси, нито са релевирани пороци за незаконосъобразност и/или необоснованост на въззивното решение, допуснати при обсъждане на заключението. Оплакванията на ответника не касаят допустимостта, а само правилността на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК (извън хипотезите на очевидност), която съдът в настоящата фаза на процеса на преценява.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 130 от 30.11.2021 г. по в. т. д. № 412/2021 г. на Бургаския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: