Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП срещу решение № 5126/22.07.2019 г., постановено по адм. дело № 2970/2019 г. по описа на Административен съд, София-град в частта, в която по жалба на [фирма] – [населено място] е отменен РА № Р-22002218000872-091-001/07.09.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София за определените публични задължения по ЗДДС за период на месец ноември 2010 г., изменен с решение № 1966/17.12.2018 г. на директора на посочената по-горе дирекция. Релевира се оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се оплаквания от касатора, че неправилно съдът е отменил ревизионния акт в посочената част поради изтекла погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК, като е приложил погасителната давност служебно и не е обсъдил по същество основанието на установените от приходните органи публични вземания. Сочи, че така приетото от съда противоречи на чл. 160, ал. 4 ДОПК, в сила от 04.08.2017 г., според който, когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражението за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. Според касационния жалбоподател задължението е изключение от правомощията на съда по чл. 160 ДОПК като инстанция по същество на спора и следва да се тълкува стриктно. Според касационния жалбоподател в случая не се касае за давностен срок по чл. 172 ДОПК, изтекъл по време на съдебното производство. Отказът на съда да разгледа материалноправния спор относно съществуването на задължение за данък касаторът се оплаква, че е в пълно противоречие с приложения от него институт на погасителната давност. Цитира се съдебна практика на ВАС по адм. дела № 6197/2011 г., № 5986/2011 г. и № 11427/2018 г. В останалата част на касационната жалба са изложени доводи относно спора по същество. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, както и се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Постъпила е касационна жалба от директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП чрез юриск. В.З и срещу допълнително решение № 6445/31.10.2019 г. по адм. дело № 2970/2019 г. на Административен съд, София-град, с което е допълнено основното решение, като в диспозитива на същото е отменен ревизионния акт в частта за отказано право на данъчен кредит по фактура № 0…01280/30.11.2010 г., издадена от [фирма] в размер на 193 650, 83 лв. Оплакванията срещу това решение касационният жалбоподател препраща към първата касационна жалба. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер общо от 8 933, 02 лв. за двете съдебни инстанции и заплатената такса за касационното обжалване.

В съдебно заседание и двете касационни жалби се поддържат от юриск. К.Т.

О. [] - [населено място] (с предишно наименование [фирма]) чрез адв. М.П оспорва и двете касационни жалби с подробно изложени съображения в депозираните по делото писмени отговори.

Касационна жалба е подадена и от [фирма] – [населено място] чрез адв. М.П, но с оглед постановеното от съда допълнително решение, в съдебно заседание на 24.11.2020 г. е оттеглена изрично и настоящият съдебен състав я е оставил без разглеждане и е прекратил касационното съдебно производство в тази му част.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационните жалби.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационните жалби са подадени от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими и разгледани по същество са основателни поради следните съображения:

Установено е по делото, че за ревизирания период [фирма], каквото е предишното наименованието на [фирма] е подавал справки-декларации, като с последно подадената справка-декларация от 14.12.2010 г. с деклариран за периода ДДС за възстановяване в размер на 198 043 лв., приключила процедура по приспадане по реда на чл. 92, ал. 1 ЗДДС. С ревизионния акт е извършена корекция предвид отказаното т приходните органи право на приспадане на данъчен кредит в размер на 193 650, 80 лв. по фактура № 0…01280/30.11.2010 г., издадена от [фирма].

При административното обжалване на ревизионния акт е изменен цитирания по-горе ревизионен акт в оспорената част за установени задължения на [фирма] за данъчен период на месец ноември 2010 г., като вместо определения за възстановяване размер на ДДС от 3 992, 20 лв. е определен с решение № 1966/17.12.2018 г. на директора на дирекция „ОДОП“ – [населено място] ДДС за възстановяване в размер на 4 392, 20 лв. Съдът е отменил ревизионния акт в посочената част поради изтекла погасителна давност на основание чл. 171 ДОПК.Еременно с това съдът е приел, че производството е започнало със ЗВР № 1011262/22.12.2010 г. в срока по чл. 109 ДОПК, преди да изтекат 5 години от изтичането на годината, в която е подадена справка-декларация по ЗДДС за данъчен период на месец ноември 2010 г. Съдът е приел за ирелевантна датата на връчване на ЗВР, за разлика от доводите на жалбоподателя, както и е приел, че съгласно чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, когато е започнало производството по установяване на публичното вземане, давността се спира, но за не повече от една година. Според съда с първата ЗВР е спряна давността, считано от 22.12.2010 г. до 22.12.2011 г., в който срок е издаден РА №[ЕИК]/11.07.2011 г., отменен с решение № 2134/28.11.2011 г. Съдът е изложил мотиви, че повторната ревизия е започнала като продължение на ревизионното производство със ЗВР № Р-22002218000872-020-001/14.02.2018 г. във връзка с което в 5-годишният давностен срок по смисъла на чл. 171, ал. 1 ДОПК, след спирането по реда на чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК за една година, е изтекъл на 31.12.2016 г., а ревизионния акт № Р-22002218000872-091-001 е издаден на 07.09.2018 г., след като задълженията са били погасени по давност, т. е. преди издаването на този ревизионен акт, който е бил и предмет на спора по първоинстанционното съдебно производство.

С допълнително решение № 6445/31.10.2019 г. на основание чл. 176 АПК е допълнено решение № 5126/22.07.2019 г. и е отменен посочения по-горе ревизионен акт и за отказаното право на данъчен кредит по фактура № 0…1280/30.11.2010 г, издадена от [фирма] с ДДС в размер на 193 650, 80 лв.

С решение, наименовано допълнително № 3497/01.07.2020 г. на основание чл. 175, ал. 1 АПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в допълнителното решение № 6445/31.10.2019 г.(неправилно първоинстанционният съд е посочил друго решение с №6785/19.11.2018 г. и друго дело № 11389/2017 г., а не № 2970/2019 г.), като след сумата 193 650, 80 лв. се посочи ведно с лихвите от 0, 00 лв.Това решение не е обжалвано и няма пречка след връщането му първоинстанционният съд да допусне очевидна фактическа грешка. Обжалваните решения са неправилни.

Първоинстанционният съд е приел, че е изтекла погасителна давност на определените с ревизионния акт задължения за ДДС за месец ноември 2010 г. по чл. 171, ал. 1 ДОПК в хода на ревизионното производство. С допълнителното решение е налице произнасяне относно непризнатия данъчен кредит за доставката по фактура № 0…01280/30.11.2010 г., издадена от [фирма] в размер на 193 650, 80 лв., като е отменен ревизионния акт въз основа на приетото в основното решение за изтекла погасителна давност.

Неоснователно се твърди в касационната жалба, че съдът се е произнесъл служебно за изтекла погасителна давност на основание чл. 171, ал. 1 ДОПК. От данните по делото се установява, че с жалбата срещу ревизионния акт по съдебен ред, е направено изрично възражение за изтекла погасителна давност съобразно правилото на чл. 171, ал. 1 ДОПК, поради което не отговаря на истината твърдението за прилагане служебно от съда на погасителната давност.

Правилно обаче касационният жалбоподател твърди, че е допуснато от съда нарушение на правилото по чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК. Тази правна норма е в сила от 04.08.2017 г. и според нея, когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. Съдът изцяло е игнорирал прилагането на тази разпоредба с императивен характер и е отменил ревизионния акт само поради изтичане на 5-годишния давностен срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК.Аистративният акт може да бъде отменен само поради изтекла погасителна давност, ако това се е случило в съдебното производство, какъвто не е процесния случай.

По делото безспорно е установено, че първоначално ревизионното производство е било образувано със заповед за възлагане № 1011262/22.12.2010 г., като неправилно първоинстанционният съд е приел, че е без значение връчването на тази заповед на ревизираното лице. Това обстоятелство е необходимо за спиране на давността и видно от данните по делото същата е била връчена на 10.01.2011 г. В процесния случай с оспорения ревизионен акт е изменен с решението на решаващия по чл. 152, ал. 2 ДОПК орган при административното му обжалване, като в частта по ЗДДС за данъчен период на месец ноември 2010 г. вместо определения резултат ДДС за възстановяване в размер на 3 992, 20 лв. е определен такъв в размер на 4 392, 20 лв.

Съдът е съобразил спирането на давността съгласно чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК за 1 година, но неправилно е изчислил спирането от датата на издаване на първата ЗВР, а не от момента на връчването й – 10.01.2011 г. Правилно съдът е приел, че в този срок е бил издаден първия ревизионен акт - 11.07.2011 г. Последният е бил отменен от решаващия орган с решение на 28.11.2011 г., като по чл. 172, ал. 1, т. 4 ДОПК при обжалването му с жалба, вх. № 53-00-457/02.08.2011 г. давността също е била спряна. Съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК давността се прекъсва с издаването на ревизионния акт, но с оглед пояснението във второто изречение, когато актът бъде отменен, както е в случая с решение № 2134/28.11.2011 г. при административното обжалване, тогава не се счита за прекъсната давността. Макар съдът да е приел друго изчисление на давността, законосъобразни са изводите му, че към момента на издаване на оспорения ревизионен акт – 07.09.2018 г. давността е била изтекла.

При изтичане на давността преди издаване на ревизионния акт, съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК. Не е разгледан от съда спора по същество, каквото задължение се вменява на съда с посочената правна норма. В случай, че се установи, че публичните задължения са законосъобразно определени с ревизионния акт, следва да решението си съдът да отбележи предвиденото в чл. 160, ал. 4 ДОПК. В тази връзка неоснователно касационният жалбоподател счита, че предвид редуцирания размер на възстановяване на ДДС с изменителното решение на решаващия по чл. 152, ал. 2 ДОПК орган, то ревизионният акт няма да подлежи на принудително изпълнение. Независимо корекцията на ДДС за възстановяване в изпълнителното е възможно прихващане, поради което забележката в чл. 160, ал. 4 ДОПК е относима и за настоящия случай. Като не е съобразил разпоредбата на чл. 160, ал. 4 ДОПК, съдът е постановил неправилно решение, вкл. и допълнителното решение. На основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК обжалваните решения следва да бъде отменени, а делото върнато на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав при изпълнение указанията, дадени в настоящето решение.

На основание чл. 226, ал. 3 АПК разноски по делото не се присъждат.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 5126/22.07.2019 г. и решение № 6445/31.10.2019 г., постановени по адм. дело № 2970/2019 г. на Административен съд, София-град и

ВРЪЩА делото на Административен съд, София – град за ново разглеждане от друг съдебен състав при спазване указанията, дадени в настоящето решение. Решението не подлежи на обжалване.