Р Е Ш Е Н И Е

№ 507

гр. София, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Първо отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на пети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

при участието на секретаря Д. Н. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2549 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело Определение № 1458 от 27.03.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 264 от 01.03.2023 г. по в. гр. д.№ 2710/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, V състав в частта, с която (след отменяване на първоинстанционното Решение № 260367 от 16.06.2022 г. по гр. д.№ 17750/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV гр. състав) е постановено отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от Р. К. С., починала в хода на процеса и заместена от своите наследници по закон М. С. М. и Р. С. М., както и от Д. К. Х. срещу Ж. В. В. и В. Т. М. за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид. части (общо 1/3 ид. ч. за М. С. М. и Р. С. М., както и 1/6 ид. ч. за Д. К. Х.) от поземлен имот с идентификатор*** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № КД-14-16 от 16.06.2014 г. на изпълнителния директор на АГКК, адрес: [населено място], [улица], с площ: 561 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: ***, *** и ***, последните два в момента с идентификатор *** и за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид. части от 135/329 ид. ч. от сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място], със застроена площ: 329 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, последният в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Касаторите М. С. М. (лично, при условията на чл. 284, ал. 2, изр. 1, in fine от ГПК), Р. С. М. (при условията на чл. 284, ал. 2, изр. 2 ГПК) и Д. К. Х., представлявана от адвокат В. К. от АК – Пловдив поддържат, че, като е извършил косвен съдебен контрол върху законосъобразността на решението по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, въззивният съд е излязъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК. С отговора на исковата молба ответниците по иска не са заявили възражение, овластяващо съда да се произнесе при условията на чл. 17, ал. 2 ГПК, както и липсва оплакване в тази насока във въззивната жалба, поради което подлагайки на ревизия реституцията, съдът служебно е упражнил косвен съдебен контрол. Произнасянето на въззивния съд е в нарушение на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК и разясненията в мотивите на ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, съобразно които, след влизането в сила на чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК е изгубило сила тълкуването, направено в частта по т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, в която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването, постановени в производство по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (по-нататък – ЗВСВНОИ). На следващо място, въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че ответниците по иска не са „трети лица“, на които актът за отмяна на отчуждаването се „противопоставя“ по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, защото не заявяват права, които да са несъвместими с правата на ищците, поради което не са легитимирани да повдигат въпрос за законосъобразността на отмяната на отчуждаването. Обсъждайки съдържанието на решението по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, въззивният съд е допуснал нарушение и на процесуалните правила, уреждащи последиците от очевидните фактически грешки. В случай, че се приеме за допустимо упражняването на косвен съдебен контрол, поддържат оплакване за необоснованост на изводите, че не е доказано: сградите в имота да са именно тези, които са построени преди отчуждаването на имота; дворното място да е отговаряло на изискванията за самостоятелен парцел; мероприятието, за което е отчужден имотът, фактически да не е започнало. Становището си във връзка с оплакванията, както и по възражението на ответниците по иска за изтекла в тяхна полза придобивна давност, са изложили и в писмена защита с вх.№ 9292 от 29.05.2024 г.

Ответниците по касация В. Т. В. и Ж. В. В., представлявани от адвокат К. Г.-Г. от АК – Пловдив, възразяват, че с въззивното решение е осъществен законосъобразен косвен съдебен контрол, като изводите на окръжния съд са съобразени и с разпределението на доказателствената тежест. С молба вх.№ 9647 от 04.06.2024 г. поддържат, че процесната сграда е придобита по давност в резултат от владение, упражнявано от тях самите от 2009 г. насетне, а преди това – от 1997 г. от праводателите им; ищците не са ангажирали доказателства за спиране или прекъсване на давността. Алтернативно поддържат, че са собственици на цялата сграда по силата на присъединяване на частите от нея, попадащи в ПИ № *** към притежаваните от ответниците 180 кв. м. от сградата, попадащи в ПИ № *** и ползващи се със статут на главна вещ. Претендират разноски за защитата пред ВКС.

Състав на ВКС, Първо отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

В допуснатата до обжалване част въззивното решение е постановено по искове с правно основание чл. 108 ЗС относно собствеността на по 1/6 ид. ч. за всеки от касаторите от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и по 1/6 ид. ч. от 135/329 ид. ч. от едноетажна сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Имотът е част от имот, закупен през 1940 г. от лицата К. И. П. (чиито внуци са касаторите М. С. М. и Р. С. М. – деца на дъщеря му и първоначален ищец Р. К. С.), Н. М. П. (чиято внучка е касаторката Д. К. Х.) и П. И. Ч.. Имотът е отчужден през 1972 г. за градоустройствени мероприятия, като за собствеността върху неизползваната част от терена и 135/329 ид. ч. от сградата с настоящ идентификатор *** се поддържа, че е възстановена по ЗВСВНОИ с решение по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, с което е отменен отказ на кмета на община Пловдив. Под различни предлози община Пловдив не предала фактическата власт, а заради ограждането и отдаването под наем от страна на общината до около 2007 г. не било възможно реституираните собственици сами да влязат в имота, без съдействие от общината. Поради неточности при възстановяването на собствеността върху процесния и съседния имот с идентификатор ***, сградата, попадаща преди отчуждаването изцяло в имота на праводателите на ищците, останала да се намира частично в техния ПИ № *** и частично в съседния от запад ПИ № ***. При одобряването на кадастралната карта границата била изместена допълнително, по повод на което е проведено производство по адм. д.№ 364/2010 г. на Административен съд - Пловдив. Междувременно, на 17.12.2009 г. ответниците закупили съседния ПИ № ***, заедно с попадащите в площта на този ПИ 180 кв. м. от сградата. При посещение в имота през 2015 г. ищците установили, че ответниците владеят цялата сграда и целия имот ПИ № ***. Ищците акцентират на изявление, направено в производството по адм. д.№ 364/2010 г. на Административен съд – Пловдив от продавачите по сделката от 17.12.2009 г., съгласно което тези лица никога не са имали претенции или воля да се считат за собственици на цялата сграда или на земята под нея, поради което купувачът В. не би могъл да се ползва от разпоредбата на чл. 70 ЗС, а, в случай, че изобщо е владелец, най-много би могъл да бъде недобросъвестен владелец.

Ответниците са депозирали в срок отговор на исковата молба, с който са заявили възраженията си срещу исковете по чл. 108 ЗС.

С първоинстанционното Решение № 260367 от 16.06.2022 г. по гр. д.№ 17750/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV гр. състав е признато за установено по отношение на Ж. В. В. и В. Т. В., че ищците са собственици на по 1/6 ид. ч. от ПИ № *** и на по 1/6 ид. ч. от 135/329 ид. ч. от сградата с идентификатор ***, в момента с идентификатор ***, със застроена площ: 329 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и *** (последният в момента с идентификатор ***) и е осъдил ответниците да предадат на ищците така описаните вещи. В частта, с която исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени относно общо 3/6 ид. ч. от разликата над 135/329 ид. ч. до 149/329 ид. ч. от сградата, решението на РС не е обжалвано и е влязло в сила.

В качеството им на въззивници, ответниците Ж. В. В. и В. Т. В. са поддържали следните оплаквания: неправилно е интерпретирано, както и не са зачетени силата на пресъдено нещо и стабилитета на решението от 13.05.1998 г. по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив – с него е реституиран само терен, но не и сграда. Излагайки становището си за противоречие между решението на РС и т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т. д.№ 6/2006 г. на ВКС, ОСГК, ответниците са посочили, че по правило е допустимо възражение за отсъствие на благоустройствените изисквания за възстановяване на собствеността, каквото „по делото не е направено“ (л. 4, абз. 4 от в. гр. д.№ 2710/2022 г.). Изведеното обобщение от тези разсъждения е в смисъл, че районният съд недопустимо е ревизирал решението от 13.05.1998 г. по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив в полза на тезата на ищците за реституция, включваща не само земя, но и сграда. По-нататък са развити оплаквания относно произнасянето по спорния пред РС въпрос за валидността от гледна точка разпоредбата на чл. 91а ЗН на отказа от наследство, направен от И. К. П. – брат на първоначалната ищца Р. К. С.. Следващото оплакване е за неправилно произнасяне по възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност по отношение на процесната сграда. Последното оплакване досежно исковете по чл. 108 ЗС е, че РС не се е произнесъл по алтернативното им искане да се приеме, че са собственици на цялата сграда по силата на присъединяване на частите от нея, попадащи в ПИ № 56784.504.381 към притежаваните от ответниците 180 кв. м. от сградата, попадащи в ПИ № 56784.504.382 и ползващи се със статут на главна вещ.

В мотивите си въззивният съд е приел, че релевираното от ищците (касатори в настоящото производство) придобивно основание налага да се изследва дали са настъпили предпоставките за реституиране на процесния имот съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК. Посочил е, че фактическият състав на реституцията включва: (1) Право на собственост върху недвижим имот, отчужден по нормативни актове, посочени в чл. 1 от ЗВСВНОИ; (2) Отчуждените сгради да съществуват към 25.02.1992 г., а ако не съществуват или са останали с временен режим, дворното място да отговаря на изискванията на самостоятелен парцел, като последните могат да бъдат включени в режима на бъдещо застрояване по ЗРП; (3) Мероприятието, за което е бил отчужден имотът, фактически да не е започнало; (4) Искане за възстановяване на собствеността на имота от бившия собственик или неговите наследници в съответния преклузивен срок и позитивно решение на органа на реституцията по него; (5) Връщане на полученото обезщетение при отчуждаването.

Въззивният съд е посочил, че в случая реституцията е постановена с Решение от 13.05.1998 г. по адм. д.№ 3326/1997 г. по описа на ОС – Пловдив, адм. колегия. С отговора на исковата молба ответниците са противопоставили възражения, че от представеното решение по адм. д.№ 3326/1997 г. се установява отмяната на отчуждаването единствено по отношение на земята, а не и за процесната сграда; реституцията не е настъпила, защото не се установява ищците да са възстановили обезщетението за отчуждаването; ищцата Д. Х. е представила молба, с която се отказва от имота и иска да запази даденото в обезщетение жилище; съседният поземлен имот и сградата били възстановени на праводателите на ответниците, а последните са ги придобили с договор от 2009 г. Възпроизведени са и възраженията, че от приложеното удостоверение за наследници не става ясно каква е връзката на ищцата Д. Х. с посочения в решението наследодател; отказът от наследството на К. П., направено от неговия син през 1986 г., не е произвел действие по отношение на имота, защото е направен преди постановяване на решението; с насрещна искова молба, която не е приета за съвместно разглеждане, ответниците са направили възражение за придобиване на сградата по давност.

Оплакванията във въззивната жалба на ответниците са пресъздадени така: съдът не е зачел силата на пресъдено нещо на реституционното решение, като му е дал собствено тълкуване (разпростирайки действието му и върху процесната сграда); неправилно е анализиран отказът от наследство в разрез с нормата на чл. 91а от ЗН; решението противоречи и на ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, като са неправилни изводите относно квотите на ищците; неправилно не е уважено възражението за изтекла придобивна давност по отношение на сградата, като не са изследвани всички доказателства по делото и присъединяването владението на праводателите им; съдът не се е произнесъл по алтернативно направено искане, че въззивниците са собственици на сградата.

Произнасяйки се по исковете за собственост, въззивният съд е приел за отправна точка част от мотивите по т. 4 от ТР по тълк. гр. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ, се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота. Въз основа анализа на доказателствата е приел за осъществени първия, четвъртия и петия от посочените по-горе елементи от фактическия състав на реституцията. Посочено е, че втората предпоставка изисква отчуждените сгради да съществуват към 25.02.1992 г., а ако не съществуват или са останали с временен режим, дворното място да отговаря на изискванията за самостоятелен парцел, като последните могат да бъдат включени в режима на бъдещо застрояване по ЗРП. Прието е за безспорно по делото, че в процесния имот има сгради, но не е установено, че са именно тези, които са били построени от наследодателите на ищците, респективно – че подлежат на възстановяване. Не се установява и дворното място да е отговаряло на изискванията за самостоятелен парцел. Необходимо е още мероприятието, за което е бил отчужден имотът, фактически да не е започнало. В настоящия случай обаче същото е реализирано – улицата, за прокарване на която е отчужден имота, е осъществена. При отсъствие на втората и третата от петте кумулативно предвидени предпоставки, съдът е обобщил, че не са налице основания за възстановяване правото на собственост на ищците върху поземления имот. Върху имота е построена сграда, като не е установено какви са прилежащите части на сградата, респективно – може ли останалата незастроена част да се обособи като самостоятелен обект на собственост – дали отговаря на изискванията за площ и лице на парцела по чл. 54 ППЗТСУ (отм.), респективно – на чл. 19, ал. 1 ЗУТ. При правилно разпределена доказателствена тежест – дадени указания с проекта за доклад на ищците, че следва да докажат възстановяване правото на собственост върху поземления имот и сградата, както и обема на притежаваните права, същите не са установили част от позитивните за тях факти с произтичащото от това отхвърляне на иска за ревандикиране на земята.

По отношение на сградата е прието, че безспорно при отчуждаването имотът на ищците е бил застроен със сгради, като собствеността върху тях също е била одържавена. С решението за възстановяване на собствеността не са възстановени сгради – така, както въззивниците основателно са възразили. РС е вложил в решението на ОС - Пловдив смисъл, различен от отразеното в диспозитива на акта. За сградата липсва постановен диспозитив, поради което не е възможно да се осъществи контрол, без да е налице надлежно произнасяне с такъв. Мотивите, в които е изразено становище, не подлежат на контрол. Налице е противоречие между мотиви и диспозитив, но това несъответствие не може да се отстрани в настоящето производство, а по пътя на отстраняване на очевидна фактическа грешка, предвиден в чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), респективно – чл. 247 от сега действащия ГПК. Доколкото е прието, че не са били налице предпоставките за възстановяване на земята, Д. Х. и наследниците на Р. С. (М. М. и Р. М.) не са станали собственици и на сграда – правото на собственост върху такава не е възстановено и искът по чл. 108 ЗС и в тази му част е неоснователен.

Тъй като не е установено възстановено право на собственост на ищците, ОС не е разгледал възраженията на ответниците за придобиване по давност на правото на собственост върху процесната сграда.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради очевидна неправилност на въззивния акт, в която връзка и упражнявайки правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК касационната инстанция намира следното:

Решаващият мотив за отхвърлянето на исковете по чл. 108 ЗС относно собствеността на процесния ПИ № 56784.504.381 като неоснователни е формиран след извършен косвен контрол за законосъобразност на реституция, която е постановена със съдебно решение по чл. 4, изр. 3 ЗВСВНОИ. Съобразно чл. 17, ал. 2 ГПК съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол, а инцидентен контрол за материалната законосъобразност на административен акт може да бъде упражнен, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В съдебната практика трайно се приема, че трети лица за административното производство са тези, които не са били страна в производството и не са правоприемници на такава страна (така – Решение № 298 от 25.03.2014 г. по гр. д.№ 3296/2013 г. на ВКС, I г. о., Решение № 95 от 09.02.2021 г. по гр. д.№ 3066/2019 г. на ВКС, I г. о.). Преценявано по този критерий, правното положение на ответниците не дава основание същите да бъдат определени като легитимирани да предизвикат инцидентен контрол при условията на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК. Макар лично да не са участвали в реституционното производство, включително и в неговата съдебна фаза, същите се явяват обвързани от постановения в това производство акт, защото черпят права от част от лицата, в полза на които е отменено отчуждаването - въз основа на сключените разпоредителни сделки с В. В. Ч., П. Л. Ч. и В. Л. Ч. (наследници на жалбоподателя по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив Л. П. Ч.), както и с К. Н. М. и С. Н. М. (наследници на жалбоподателя по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив Н. К. М.). В този смисъл решението по чл. 4, изр. 3 ЗВСВНОИ не се „противопоставя“ на ответниците, които, наред с ищците, се ползват от неговото действие, поради което не са легитимирани да инициират упражняването на косвен контрол за законосъобразността му. Изложеното налага извод за допуснато от въззивния съд явно нарушение на чл. 17, ал. 2 ГПК.

Наред с горното, основателно се явява оплакването на касаторите, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на правилото, установено с чл. 269, изр. 2 ГПК, съгласно което по въпросите, касаещи правилността на първоинстанционното решение (извън хипотезите, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК) въззивният съд се произнася само при наличие на конкретно оплакване във въззивната жалба. В случая с въззивната жалба не са заявени оплаквания за дължим, но неупражнен или за упражнен неправилно косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК относно предпоставките за възстановяване на собствеността при условията на ЗВСВНОИ по отношение на ПИ № 56784.504.381. Следва да се подчертае, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК е от процесуално-правен, а не материално-правен характер, поради което от разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК не произтича задължение за служебното обезпечаване на нейното приложение. По тази причина въззивният съд не е разполагал с правомощие да навлиза в обсъждане на въпроса дали са осъществени предпоставките за реституцията на терена, постановена с решението по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив. Оплакванията във въззивната жалба, касаещи реституцията с решението по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, са в смисъл, че районният съд неправилно е определил обхвата на възстановената собственост – не само по отношение на терена, но и по отношение на сградата. В текста на жалбата се съдържа цитат на част от мотивите по т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК - досежно предпоставките за отменяване на отчуждаване, извършено по някой от благоустройствените закони, но не са наведени никакви доводи за отсъствието на който и да е от тях по отношение на терена. Отсъствието на оплакване в тази насока обективира възприемане от страна на въззивниците на резултата от извършената от първоинстанционния съд преценка за наличието на всички елементи от фактическия състав на възстановяването на собствеността върху настоящия ПИ № ***, което препятства навлизане от страна на въззивния съд в обсъждане на този въпрос.

С оглед изложеното и на основание чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК настоящият състав на съда приема, че с решението от 13.05.1998 г. по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив, адм. колегия (за което не се спори, че е влязло в сила) е отменено отчуждаването и е възстановено правото на собственост върху 670 кв. м. от имот пл.№ 239 по действащия към 1998 г. РП на [населено място], „Северна индустриална зона“, в частта означена с цифри 9-4-5-6-7-8 по скица-неразделна част от съдебното решение, за който имот със заключението на СТЕ е установено, че съответства на ПИ № *** по действащата кадастрална карта.

Основателно е оплакването в касационната жалба, че отмяната на отчуждаването поражда действие също и за сградата, разположена в посочените с решението по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив очертания. Този извод се основава на установените по делото обстоятелства относно обхвата на отчуждаването (удостоверен с Протокол № 3 от 01.07.1972 г. и АДС № 9558 от 28.12.1972 г., с които са оценени и актувани сгради в имота), констатацията в мотивите на решението по адм. д.№ 3326/1997 г., че намиращите се в имота при отчуждаването му сгради физически са запазени, както и отсъствието на диспозитив, с който от отмяната на отчуждаването да са изключени каквито и да е постройки. Наличието на застрояване е обсъдено от административния съд и не е прието да е пречка за възстановяването на собствеността (каквато не би била налице дори и при извършени подобрения и реконструкции в отчуждените постройки), поради което с отменяването на отчуждаването при условията на чл. 4, изр. 3 ЗВСВНОИ собствеността се реституира както за земята, така и за наличните върху нея сгради. Със заключението на СТЕ на в. л. инж. В. Г. е доказано, че цялата сграда, разположена частично в процесния ПИ, е с площ 329 кв. м., като 135 кв. м. от нея са разположени в реституираната територия, поради което отмяната на отчуждаването в производството по адм. д.№ 3326/1997 г. на ОС – Пловдив се е разпростряла и върху 135/329 ид. части от сградата с настоящ идентификатор ***.

Относно кръга на лицата, ползващи се от отмяната на отчуждаването, и обема на правата им, ВКС намира следното:

По делото е доказано, че ищцата Д. К. Х. е низходяща на единия от първоначалните собственици – Н. М. П. (едното от двете деца на неговия единствен син К.), поради което и на основание чл. 5, ал. 1 ЗН й се следва половината от притежаваната от дядо й 1/3 ид. част от реституираното имущество, т. е. 1/6 ид. част.

Останалите двама ищци са единствени наследници по закон на майка си Р. К. С.. През 1986 г. нейният брат И. К. П. се е отказал от наследството на баща им К. И. П. (първоначален участник в съсобствеността, починал на 14.07.1967 г.). По отношение на този отказ с отговора на исковата молба и с въззивната жалба се поддържа, че попада в приложното поле на чл. 91а ЗН. Този довод е неоснователен по следните съображения: Наследството на К. И. П. е открито през 1967 г., а отчуждаването е извършено през 1972 г. и следователно самото отчуждаване не е извършено в лицето на К. И. П.. По тази причина реституираното имущество не съставлява „новооткрито наследство“ на К. И. П., за отказа от което да е приложим чл. 91а ЗН. По същество аргументите на ответниците сочат на твърдение за нищожност на отказа, тъй като се поддържа, че преди да се откаже от наследството на баща си, И. К. П. го бил приел, тъй като е получил обезщетение за отчуждаването по влог в ДСК. Доводът не е основателен. Плащането на обезщетението е действие на държавата, а не на И. К. П., като по делото не са налице данни сумата по влога в ДСК да е изтеглена от И. П.. Връщането на паричното обезщетение при условията на чл. 6, ал. 1 ЗВСВНОИ, включително сума, равна на преведената през 1972 г. на И. П., е осъществено след смъртта на последния и от това действие не могат да бъдат черпени аргументи за недействителност на отказа от наследството на К. И. П.. Валидният отказ по чл. 52 ЗН е произвел действие от момента на откриване на наследството, предвид което е породил последиците по чл. 53 ЗН. При отсъствието на други доводи срещу обема на притежаваните от М. С. М. и Р. С. М. права, ВКС приема, че майка им Р. К. С. е придобила притежаваната от баща й 1/3 ид. част от имота, поради което всеки от ищците притежава по 1/6 ид. част от процесния ПИ и от 135/329 ид. части от сградата с настоящ идентификатор ***.

Изложеното налага обсъждането по същество на възражението, че следващите се на ищците ид. части от сградата са придобити по давност от ответниците.

Възражението е неоснователно.

Анализът на събраните по делото писмени (н. а.№ 66 от 17.12.2009 г.) и гласни доказателства (показанията на свид. А. М.) мотивира ВКС да приеме, че ответникът Ж. В. В. е установил фактическа власт върху сградата не по-рано от момента на закупуването на съседния ПИ № *** с частта от сградата, описана като 180 кв. м., разположени в очертанията на посочения ПИ. От този момент (17.12.2009 г.) до предявяването на исковата молба, с която течението на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС е прекъснато (30.10.2019 г.), не е изтекъл изискуемият 10-годишен срок на придобивната давност.

Доводът, че преди 17.12.2009 г. владение върху цялата сграда, включително идеалните части на ищците, са упражнявали праводателите на ответниците по н. а.№ 66 от 17.12.2009 г., не намира опора в доказателствата по делото. Показанията на посочения от ответниците свид. А. М. потвърждават ищцовото твърдение, че и след реституцията части от сградата са отдавани под наем от община Пловдив, което изключва възможността да се приеме, че в лицето на продавачите по н. а.№ 66 от 17.12.2009 г. по отношение частите на ищците е осъществен обективния елемент (corpus) от владението като фактическо състояние. Изявлението на продавачите по н. а.№ 66 от 17.12.2009 г., документирано в Писмено становище по адм. д.№ 364/2010 г. на Адм.С – Пловдив, че им е възстановена само частта от сградата, реално попадаща върху настоящия ПИ № *** и не искат „част от чужд имот“ недвусмислено отрича наличието на намерение за своене (animus). При това положение не може да става дума за предадено на ответниците владение в контекста на присъединяване на упражнявано преди 17.12.2009 г. владение към упражняваното от ответниците след тази дата. По-същественото е, че такава възможност не съществува с оглед разпоредбата на чл. 82 ЗС и практиката по приложението й (напр: Решение № 33 от 20.03.2020 г. по гр. д.№ 1962/2019 г. на ВКС, I г. о.), съобразно които „присъединяване на владение“ е възможно единствено в хипотеза на правоприемство между настоящия и предходния владелец. Видно от текста на н. а.№ 66 от 17.12.2009 г., предмет на сделката е само притежаваната от продавачите част от сградата, описана като разположена върху настоящия ПИ № ***, поради което между страните по посочената сделка няма правоприемство за идеалните части, следващи се по реституция на ищците. От това произтича невъзможност разпоредбата на чл. 82 ЗС да намери приложение относно времето преди 17.12.2009 г.

Други изводи не следват и от изявленията на праводателите на ответниците по сделките от 01.10.2019 г. (н. а.№№ 98 и 99, сключени с В. В. Ч. и П. Л. Ч.), 04.11.2019 г. (н. а.№ 146, сключен с В. Л. Ч.), 31.08.2022 г. (н. а.№ 91, сключен с К. Н. М.) и 15.09.2022 г. (н. а.№ 112, сключен със С. Н. М.), с които останалите (извън кръга на ищците) правоприемници на първоначалните собственици на настоящия ПИ № *** са декларирали, че признават на ответниците непрекъснато и необезпокоявано владение върху частта от процесната сграда за периода от 2009 г. насетне, както и непрекъснато и необезпокоявано владение на праводателите им за периода от 1997 г. до 2009 г. От гледна точка на настоящия процес тези изявления съставляват свидетелски показания в писмен вид, т. е. са процесуално недопустими като доказателствено средство и въз основа на тях не могат да се правят никакви изводи относно правно релевантни за разглеждания спор факти.

В обобщение – по делото не се установи ответниците да са придобили по давност притежаваните от ищците идеални части от процесните терен и сграда.

Възражението, че процесните идеални части от сградата са придобити от ответниците на основание присъединяване не почива на твърдения за факти, подводими под хипотезата на посоченото придобивно основание. Със заключението на СТЕ е установено, че сградата е една, с обособени три големи помещения (предназначени за складове по сведения на ответника), без да са налице данни да са съществували отделни вещи, едната от които да има статута на главна, а другата – на присъединена от ответниците към главната.

Ирелевантни са и доводите, черпени от ответниците от показанията на посочения от ищците свид. Х. Х.. Установеното с тези показания обстоятелство, че от отмяната на отчуждаването до предявяването на исковата молба ищците не са установили фактическа власт върху имота и сградата няма за последица загубване на правото им на собственост. Това, че макар и в продължителен период от време не са упражнявали правомощието „владение“ като част от триадата правомощия, изграждащи абсолютното вещно право на собственост, не съставлява отказ от правото по смисъла на чл. 100 във връзка с чл. 99 ЗС.

Тъй като не се установи в периода от 13.05.1998 г. до 30.10.2019 г. друг правен субект да е придобил правата на ищците по предвиден в закона способ, предявените от тях искове по чл. 108 ЗС се явяват основателни и следва да бъдат уважени с настоящото решение, доколкото не са налице предпоставки за приложението на чл. 293, ал. 3 ГПК.

При този изход от спора касаторите имат право да им бъдат заплатени разноските за трите инстанции, както следва: 259,24 лв. за ДТ, 140 лв. за СТЕ, както и 400 лв. на ищцата Д. Х. - за защитата пред РС (с оглед влизането в сила на решението на РС в отхвърлителната част, присъдените на ответниците разноски за производството пред РС не подлежат на преразглеждане); 350 лв. на ищцата Д. Х. - за защитата пред ОС (половината от разноските по списъка по чл. 80 ГПК с оглед броя на исковете, разгледани от ОС и влизането в сила на въззивното решение по исковете по чл. 59 ЗЗД); 138,30 лв. за ДТ в производството пред ВКС.

Ответниците нямат право на разноски за защитата пред ВКС. За производството пред ОС имат право на 1/2 от адвокатския хонорар (850 лв.) и ДТ за обжалването на решението по исковете по чл. 59 ЗЗД (21 лв.), т. е. общо 871 лв. от присъдените им 1 869,30 лв. От присъдените с въззивното решение разноски за защитата пред РС ответниците имат право на 800 лв. (1/2 от адвокатския хонорар – за защитата по исковете по чл. 59 ЗЗД). Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответниците разликите над 871 лв. до 1 869,30 лв. за защитата пред ОС и над 800 лв. до 1 880 лв. за защитата пред РС.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 264 от 01.03.2023 г. по в. гр. д.№ 2710/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, V състав в частта, с която (след отменяване на първоинстанционното Решение № 260367 от 16.06.2022 г. по гр. д.№ 17750/2019 г. на РС - Пловдив, ХІV гр. състав) е постановено отхвърлянето на исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от Р. К. С., починала в хода на процеса и заместена от своите наследници по закон М. С. М. и Р. С. М., както и от Д. К. Х. срещу Ж. В. В. и В. Т. М. за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и за собствеността и предаване на владението на общо 3/6 ид. части от 135/329 ид. ч. от сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и в частта, с която М. С. М., Р. С. М. и Д. К. Х. са осъдени да заплатят на Ж. В. В. и В. Т. М. разноски, както следва: разликите над сумата 871 лв. до сумата 1 869,30 лв. - за защитата пред ОС, както и над сумата 800 лв. до сумата 1 880 лв. - за защитата пред РС,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на Ж. В. В. и В. Т. М., че М. С. М., Р. С. М. и Д. К. Х. са собственици на по 1/6 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № КД-14-16 от 16.06.2014 г. на изпълнителния директор на АГКК, адрес: [населено място], [улица], с площ: 561 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: ***, *** и ***, последните два в момента с идентификатор ***, както и са собственици на по 1/6 идеална част от 135/329 ид. ч. от сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място], със застроена площ: 329 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, последният в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място],

като на основание чл. 108 ЗС ОСЪЖДА Ж. В. В. и В. Т. М. ДА ПРЕДАДАТ на М. С. М., Р. С. М. и Д. К. Х. описаните по-горе по 1/6 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и по 1/6 идеална част от 135/329 ид. ч. от сграда с идентификатор ***, в момента с идентификатор *** по КККР на [населено място].

ОСЪЖДА Ж. В. В. и В. Т. М. ДА ЗАПЛАТЯТ на М. С. М., Р. С. М. и Д. К. Х. сумата 138,30 (сто тридесет и осем лева и тридесет стотинки) лева - държавни такси за касационното производство, както и сумата 399,24 (триста деветдесет и девет лева и двадесет и четири стотинки) лева – разноски за производството пред РС - Пловдив.

ОСЪЖДА Ж. В. В. и В. Т. М. ДА ЗАПЛАТЯТ на Д. К. Х. сумата 750 (седемстотин и петдесет) лева – разноски за адвокатски хонорари пред РС и ОС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: