№ 297

София, 15 юни 2011 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в открито заседание на трети юни две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА

РУЖЕНА КЕРАНОВА

при участието на секретаря Аврора Караджова

и в присъствието на прокурора Димитър Генчев

изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова

дело № 1521 по описа за 2011 година.

С присъда по нохд № 4080/10 г. Софийският градски съд осъдил подсъдимия М. А. Б. на основание чл. 343а, ал. 1, б.”б”, във връзка с чл. 343, ал. 1, б.”в”, чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК на една година лишаване от свобода с отлагане на изпълнението по реда на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, както и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година – чл. 343г НК.

С решение № 91 от 21.03.2011 г., постановено по внохд № 74/11 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативният съд – тр.София изменил посочената присъда, като намалил размера на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС на по шест месеца. В останалата част присъдата на СГС е потвърдена.

Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подсъдимия, който възразява, че са налице всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК и иска оправдаване по възведеното обвинение или връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС защитата на подс.Б. поддържа жалбата и представя писмена защита.

Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата.

Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение установи:

Жалбата е неоснователна и съображенията за това са следните: Защитата на жалбоподателя намира, че е нарушено правилото на чл. 339, ал. 2 НПК, тъй като без отговор са останали направените от него възражения, свързани с повдигнатото спрямо подсъдимия обвинение и изготвения протокол за оглед на местопроизшествие. Тук е мястото да се посочи, че възраженията, развити пред въззивната инстанция се установяват от съдържанието на въззивната жалба и от заявеното в хода на съдебното заседание, последното обективирано в съответния протокол – л. 20. Мотивите на оспореното въззивно решение не дават основание да се приеме, че възраженията не са получили отговор, съответен на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК – виж л. 31. Друг е въпросът, че пред настоящата инстанция възражението срещу протокола за оглед на местопроизшествие е разширено по обем. Последното обстоятелство, на основата на казаното, не може да предопредели друг извод относно претендираното нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК.

Възразява се, че съдът неправилно и немотивирано е отказал да допусне допълнителна експертиза. Данните по делото сочат, че с допълнително изложение към въззивната жалба защитата на подсъдимия е поискала назначаването на „допълнителна комплексна медико-техническа експертиза”. С определение от 04.02.2011 г., по реда на чл. 327 НПК, съдът е оставил без уважение това доказателствено искане на подс.Б.. В мотивите на цитираното определение са изложени съображенията, предпоставили това решение на съда, от които, в обобщен вид следва, че САС е констатирал, че за правилното решаване на делото не е необходимо ново заключение. Обективираните в посоченото определение на САС съображения сочат, че отказът на съда по същество не е немотивиран. Същият не е и неправилен. Не защото, възможността по чл. 330 НПК не е използвана от подсъдимия, въпреки отсъствието на пречки за това, а защото при събраната по делото доказателствена съвкупност и при депозираните заключения по две комплексни медико автотехнически експертизи, обстоятелствата от кръга по чл. 102 НПК са били изяснени обективно, всестранно и пълно.

Възражението срещу протокола за оглед на местопроизшествие в голямата си част не е съответства на данните по делото. Същият протокол – л. 6 от досъдебното производство, не дава основание да се приеме, че е непълен, нечетлив, още по-малко, че числата, които указват на разстояния, не съответстват на числата в скицата (л. 8 от досъдебното производство), която, според защитата е непрофесионална и фрагментарна. Съвместният прочит на оспорените писмени доказателства не указва на твърдяното различие. Друг е въпросът, че възражението е декларативно заявено, без ангажимент за конкретиката на непълнотата, нечетливостта, съответните различия, а такива факти и обстоятелства ВКС не установи. На следващо място се възразява, че в споменатия протокол не е посочен адресът на второто поемно лице, което, според защитата, „поставя под съмнение участието му”. Вярно е, че в коментирания протокол адресът на второто поемно лице е посочен непълно – град и жилищен комплекс. Но вярно е и това, че на същото място се съдържат данни за самоличността на поемното лице - неговите три имена и единен граждански номер, които имат съществено значение за установяване на пълния адрес. При разглеждане на делото пред инстанциите по същество, не са направени искания за разпит на поемните лица, участвали при огледа на местопроизшествието, а и съдът не е достигнал до извод, че такъв разпит е необходим. Такова искане, макар и индиректно, не се прави и пред настоящата инстанция, защото констатациите, намерили израз в огледния протокол, по същество, извън казаното по-горе, не се оспорват. Така констатираното не дава основание да се приеме, че е налице съмнение за нарушение на чл. 156, ал. 1 НПК.

Възражението, че съдът е игнорирал обясненията на подсъдимия пренебрегва съображенията по оценката им, намерили израз на л. 25-26 от мотивите на въззивното решение. На същото място е видно, че предвид двойнствената им природа, те са били анализирани внимателно, в детайли, както на плоскостта на вътрешната им издържаност, така и във връзката им с останалите, събрани по делото доказателства, произтичащи от други доказателствени източници. При изложените от съда по същество съображения, които изцяло се възприемат от настоящия състав на ВКС, САС правилно не е кредитирал обясненията на подс.Б. в съответните им части – относно начина, по който се е движил пострадалия и скоростта, с която е управлявал инкриминираното моторно превозно средство. Друг е въпросът, че установените от съда по същество данни относно възможностите за придвижване на пострадалия, на плоскостта на формалната логика, не дават основание да се приеме, че интензитета на движението в насрещното, спрямо посоката на движението на подсъдимия, пътно платно е бил в очертаната от последния степен, което обстоятелство има съществено значение за момента, когато обективно, за първи път, жалбоподателят е имал възможност да възприеме пешеходеца. Последно посоченото обстоятелство е разрешено в полза на подсъдимия, като е прието, че за първи път пешеходецът е възприет от подсъдимия след „излизането му” извън левите габарити на насрещно движещите се автомобили и доколкото настоящото производство е инициирано от подсъдимия, ВКС го оставя без коментар.

Възражението, че експертните заключения се основават на хипотези, които противоречат на правната и житейска логика е неоснователно. Внимателният прочит на представените писмени заключения, както и на депозираните от експертите гласни такива, не дава основание да се приеме, че те са надхвърлили компетентността си и/или са се произнесли предположително. Коментираните експертни заключения са пълни и ясни, съобразени с обективираните при огледа, скицата и албума, съдебно медицинската експертиза № Т-16/2010 г., медицинската документация за пострадалия, обстоятелства, както и с данните, събрани, посредством гласните доказателствени средства. Същите експертни заключения са обосновани надлежно.

Изложеното предопределя извод за неоснователност на възражението за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

В рамките на фактите, приети за установени от въззивния съд, законът правилно е приложен спрямо подсъдимия. Всички съображения относно наличието на признаците от обективна и субективна страна на инкриминирания престъпен състав, изцяло се възприемат от ВКС, като не е необходимо преповтарянето им. Допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение – чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от Закона за движение по пътищата, се намират в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.

Правилен е изводът за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, което е от значение за обема на отговорността на жалбоподателя и правилно е съобразено.

Наложените наказания, след намесата на въззивната инстанция, не са очевидно несъответни на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК и като такива са справедливи. Като е установил, че за поправянето на дееца, не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното наказание лишаване от свобода, съдът е имал основание да приложи института на условното осъждане.

Ръководен от изложеното, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 91 от 21.03.2011 г., постановено по внохд № 74/11 г. на Апелативния съд-гр.София.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.