отегчаващи вината обстоятелства

Р Е Ш Е Н И Е

№ 215

София, 16 май 2011 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение в съдебно заседание на осми април две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ

ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

БЛАГА ИВАНОВА

при секретар: Аврора Караджова

и в присъствието на прокурора Петя Маринова

изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова

н. дело № 1297/2011 година

Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на частните обвинители и граждански ищци Д. С. Г. и М. А. С. и по жалба на подсъдимия Д. Г. Г. против въззивно решение № 9 от 08.02.2011 г., постановено по ВНОХД № 303/2010 г. от Апелативен съд – Бургас, с което е изменена частично осъдителната присъда на окръжния съд от същия град.

В жалбата на частните обвинители и граждански ищци се поддържа касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, като се иска решението да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане на втората инстанция с указания за увеличаване на наложените на подсъдимия Г. наказания. Поддържат се и доводи за несправедливост на присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения за неимуществени вреди.

В съдебното заседание жалбата на частните обвинители и граждански ищци се поддържа от процесуален представител, по изложените в нея доводи, а по отношение на жалбата на подсъдимия се изразява становище за неоснователност.

Жалбата, подадена от името на подсъдимия Д. Г., се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Направени са алтернативни искания – за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия Г.; за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд; за намаляване на наказанията, определени на подсъдимия, както и на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.

Подсъдимият Д. Г. не се явява, редовно призован, жалбата се поддържа от процесуален представител, който счита жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че решението на въззивната инстанция следва да се остави в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

І. С първоинстанционната присъда № 478 /26.11. 2010 г. по НОХД № 729/2010 г. по описа на Окръжен съд - Бургас подсъдимият Г. е бил признат за виновен в това, че на 24.07.2009 г., при управление на МПС, нарушил правилата за движение (чл. 37, ал. 1 от ЗДП), в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на Д. З. А. и средни телесни повреди на М. А. С. и Д. С. Г., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. “б” във вр. с ал. 4 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 55 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият Г. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година.

Ангажирана е и гражданската отговорност на подсъдимия Г., като последният е осъден солидарно с [фирма] да заплатят:

- на гражданския ищец Г. сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, като искът до пълния предявен размер от 50 000 лева е отхвърлен, както и сумата от 180 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, като искът е отхвърлен до размера на 360 лева;

- на гражданския ищец С. сумата от 7 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, като искът до пълния предявен размер от 60 000 лева е отхвърлен.

С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като размера на наказанието лишаване от свобода е увеличено на една година и шест месеца, а изпитателният срок на три години и шест месеца, размера на наказанието лишаване от право да управлява МПС на две години. Извършена е и корекция в гражданската част на присъдата, като са увеличени размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, както следва: за Г. на 9 000 лева, а за Соева на 10 000 лева. Увеличен е размерът на присъденото обезщетение в полза на Г. за имуществени вреди до размера на 270 лева. В останалата част присъдата е потвърдена.

ІІ. По жалбата на подсъдимия Г..

Последната се позовава на всички касационни основания, визирани в чл. 348, ал. 1 от НПК. Оплакванията са конкретизирани, като се твърди, че е постановено осъждане, без да са уважени съществени искания на защитата; неясно формулиране на обвинението; игнориране на гласни доказателствени източници; липса на процесуална активност на съда за реализиране на отговорността на гражданския ищец Г.. Поддържа се още и неправилна оценка на обстоятелствата, имащи значение за справедливостта на наложените наказания и обезщетенията за неимуществени вреди.

Възраженията са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НПК основно право на всяко обвинено лице е да представя доказателства, респективно да изисква тяхното събиране. По настоящето дело обаче това право не е било ограничено. Върховният касационен съд е имал повод да посочи, че съдът не е длъжен да удовлетворява всички претенции на страните, а само онези от тях, които могат да доведат до изясняване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване, доколкото тези факти и обстоятелства не са установени чрез други доказателствени средства и способи на доказване. По делото, в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, защитата на подсъдимия Г. е оспорила заключението на тройната автотехническа експертиза, като е поддържала становище за неправилност, съчетано с искане за назначаване на повторна такава. Съдът е приел изслушаната автотехническа експертиза, като е назначил и допълнителна експертиза със задачи, които по същество са обхващали и възраженията на защитата. Спорните въпроси за техническите параметри на настъпилото ПТП са били надлежно изяснени, като с допълнителната експертиза е бил изготвен и динамичен модел на същото, съответно онагледен и чрез изготвените приложения. Извършен е подробен разпит на вещите лица, като същите в съдебното заседание са дали и допълнителни разяснения. Защитата на подсъдимия отново е оспорила заключението с аргументи за неправилност и некомпетентност на един от експертите и е подновила искането си за нова експертиза. Първоинстанционният съд, правилно мотивирано е отхвърлил поредното искане на защитата, тъй като заключението на изслушаната

допълнителна експертиза е било прецизно обосновано, не е имало съмнение в компетентността на експертите, поради което не е било и налице отклонение от предписанието по чл. 153 от НПК. Фактът, че и двете автотехнически експертизи са отхвърлили защитата относно параметрите на реализиралото се ПТП, в това число и поддържания в обясненията на подсъдимия различен механизъм на последното, не може да се ползва като основание за уважаване на следващи нови доказателствени искания. Затова, твърдението в жалбата, че са останали непроверени обясненията на подсъдимия Г., поради отказа на въззивния съд да уважи идентични претенции за повторна експертиза, е неоснователно.

Оценка за неоснователност следва да получи и възражението, че при формулиране на обвинението е налице несъответствие между “текстово възпроизведения диспозитив на обвинението и неговото цифрово изписване”. Обвинението срещу подсъдимия Г. е дефинирано ясно и изчерпателно във всички фази на процеса. Подобни доводи са били поддържани и пред въззивната инстанция, която с убедителни аргументи ги е отхвърлила, съобразявайки съдебната практика относно фактическите състави на непредпазливите престъпления по транспорта и принципа на “поглъщане” на по-леките от по-тежките. Повдигнатото обвинение е за причиняване на смърт по непредпазливост на едно лице и средни телесни повреди на други две лица, срещу което обвинение подсъдимият Г. се е защитавал. Претенцията, че в диспозитива на обвинителния акт, респективно в този на присъдата, не е посочено “вследствие на какви точно травматични увреждания” е настъпила смъртта на пострадалия А., е абсолютно несъстоятелна – виж ТР № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, т. 4.2, чл. 246 и чл. 305 от НПК.

Поднесените доводи към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК не сочат на същото, защото твърденията за игнориране на свидетелските показания на В. и К. могат да обосноват второто от касационните основания, това по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Разгледани и на основата на процесуални нарушения, те (възраженията) си остават неоснователни. Всъщност, в жалбата не се разкрива кои точно факти, изнесени от свидетелите, са били игнорирани. Разбира се, по – важното е, че всички фактически данни, съобщени от последните, са обсъдени още от първата инстанция в контекста на целия доказателствен материал (мотиви, л. 163 и сл. от делото). Предходните инстанции в рамките на обвинението са изследвали причинната връзка между настъпилия вредоносен резултат и инкриминираното нарушение на ЗДП. Установено е с допустимите доказателствени средства и способи на доказване, че най-същественият фактор при реализиралото се ПТП е предприетото от подсъдимия Г. завиване наляво на автобуса за навлизане в друг път без да пропусне насрещно движещия се лек автомобил, управляван от свидетеля Г.. Тази неправилна маневра е предизвикала и поведението на последния, който управлявайки лекия автомобил със скорост, несъобразена с пътната обстановка, предприел навлизане в лентата за насрещно движение, където е настъпил и удар с лекия автомобил, управляван от А.. Законосъобразен е изводът на инстанциите, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл. 37, ал. 1 от ЗДП в причинна връзка със съставомерните последици – при завиване на ляво за навлизане в друг път той не е спазил задължението си като водач на пътно превозно средство да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства.

Тезата, че настъпилото ПТП се дължи изключително на свидетеля Г. е несъстоятелна. Обстоятелството, че Г. също има принос за настъпването му, тъй като е допуснал нарушение на правилото, визирано в чл. 20, ал. 2 от ЗДП, не изключва виновното поведение и наказателна отговорност на подсъдимия Г.. Правилно предходните инстанции са приели, че действията на Г. могат да се отчетат като съпричиняване на резултата. Тук е мястото да се посочи, че съдът не може да бъде упрекнат в “процесуална пасивност”, тъй като не е инициирал реализация на следващата се на Г. отговорност. Така поддържаното възражение, не държи сметка, че по смисъла на чл. 127, т. 3 от Конституцията на Република България прокуратурата е тази, която привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер.

Не могат да бъдат споделени и съображенията на жалбоподателя Г. за явна несправедливост на наложените наказания лишаване от свобода и от право да управлява МПС. Извършената корекция в посока на увеличаване на наказанията и изпитателния срок, определен по чл. 66, ал. 1 от НК, не е в противоречие с разпоредбата на чл. 56 от НК, каквито твърдения се съдържат в жалбата. Съдът не е третирал като отегчаващи отговорността обстоятелства онези, които законът е взел предвид при определяне на съответното престъпление, а само такива, които надвишават съставомерния резултат, необходим за правната квалификация. Правилно въззивният съд е акцентирал върху тежестта на конкретно допуснатото нарушение, както и върху поведението на подсъдимия, като водач на превозно средство, осъществяващо обществен транспорт, поставило в опасност и превозваните пътници.

Накрая, обезщетенията, присъдени на гражданските ищци Г. и С., са определени в съответствие с принципа на справедливост. Размерите на уважената част на гражданските искове за неимуществени вреди адекватно държи сметка за степента, с която Г. е допринесъл за настъпилия резултат.

ІІІ. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци Г. и С..

Изводимо от жалбата и направените искания с нея, може да се заключи, че не се оспорва приложението на чл. 55 от НК. Оспорена е справедливостта на наказанията и размера на изпитателния срок, определен по чл. 66 от НК. Твърди се, че въпреки корекцията, извършена от въззивната инстанция, така наложените наказания са останали несправедливи, доколкото не са определени към възможно допустимия най-висок размер – за лишаването от свобода близо до законоустановения минимум, а за лишаването от право да управлява МПС в близост до максимума по чл. 49, ал. 2 от НК. Счита се още, че приетото съпричиняване на резултата от страна на Г., пряко рефлектиращо върху степента на отговорността, е незаконосъобразно. Заявяват се и претенции за недостатъчна оценка на релевантните за гражданската отговорност обстоятелства.

Въззивният съд е отхвърлил тезата, поддържана от частното обвинение, за липса на “съпричинаване”, като в мотивите на решението присъства убедителна аргументация за това, включително и с прецизиране на изводите на първата инстанция по същия повод. Апелативният съд е дефинирал правилно всички обстоятелства, имащи значение за отговорността на подсъдимия Г., като не е пренебрегнал онези, на които и сега се акцентира в жалбата. Именно те, отегчаващите отговорността обстоятелствата, за които стана дума по повод жалбата на подсъдимия, са в основата на решението да се увеличи обема на наказателната принуда. Не се разкрива очевидно несъответствие между така наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление от една страна и

обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства от друга. Определените от възизвния съд санкции, в своя комплекс, създават достатъчно добри възможности за превъзпитание на дееца и са в състояние да се окажат ефективни за постигане и на двете цели, визирани в чл. 36 от НК.

Видно от мотивите на проверявания съдебен акт, претърпените от гражданските ищци Г. и С. болки и страдания по време на деянието и след него, са били внимателно откроени и възмездени по справедливост. Това се е изразило в увеличаване на обезщетенията за Г. от 4 000 лева на 9 000 лева, а за Соева от 7 000 лева на 10 000 лева, в които размери са съответни на изискванията визирани в чл. 52 и чл. 51 от ЗЗД.

В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

въззивно решение № 9 от 08.02.2011 г., постановено по ВНОХД № 303/2010 г. от Апелативен съд – Бургас.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.