Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - Варна срещу решение № 1481/10.08.2017 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 19/2017 г. в частта, с която е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-03000316000758-091-001/31.08.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна относно установени в тежест на Н. С. М. като [фирма] публични задължения в общ размер 28 629.80 лева - за ДДС и за закъснителни лихви. Доводите на касатора са за неправилност на съдебния акт заради противоречие с материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласието му с изводите на съда за наличие на предпоставките по чл. 50 т. 2 от ЗДДС за освобождаване на извършената от ревизираното лице доставка на лек автомобил по издадена от него фактура в данъчен период м. 111.2011 г. Аргументира се с обстоятелството, че търговецът е получател по освободена доставка на същата стока и е било неприложимо ограничението в правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. Отправя упреци към познавателната дейност на съда за оценка на писмените доказателствени средства за констатацията му за осъществяване на транспортните услуги, за доставките на които с РА е отказано право на приспадане на данъчен кредит. Настоява на значението на притежаването на превозните средства от транспортното предприятие и включването им в лиценза му за обществен превоз на товари; наличието на лица полагащи зависим труд за превозвача и посочването на конкретни техни лични данни в кантарните бележки за последваща реализация на стоките. Иска отмяна на оспорената част от решението, а имплицитно и отхвърляне на жалбата срещу съответната част от РА. Претендира деловодни разноски.
Ответникът по касация – Н. С. М. като [фирма], чрез повереник отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноските сторени в касационното производство.
Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба.
Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:
С отменената от АС Варна част от ревизионен акт са установени допълнителни задължения за ДДС в общ размер 19 348.62 лева с лихви за забава общо 9 281.18 лева в тежест на Н. С. М. като [фирма]. Източник на задължението е извършена от органите по приходите корекция на декларираните от данъчно задълженото лице /ДЗЛ/ резултати в д. п.м. 12.2009 г.; м. 11 и 12.2010 г.; м. 10, 11 и 12.2011 г. и м. 02, 03, 04, 05, 07, 08, 09.2012 г. Основание за корекцията е извършено начисляване на ДДС в размер 7 497.34 лева на основание чл. 86, ал. 1 ЗДДС в данъчен период м. 11.2011 г., както и отказ да се признае правото на приспадане на данъчен кредит в общ размер 11 851.28 лева. Начисленият данък е по издадена от РЛ фактура № 312/28.11.2011 г. за продажба на лек автомобил марка „Мерцедес“ модел „S 500“, която е декларирана като освободена на основание чл. 50, т. 2 ЗДДС. Органите по приходите не са зачели като освободена доставката на лекия автомобил, тъй като получаването на стоката от РЛ е по освободена доставка. Отреченото данъчно предимство е по 18 бр. фактури с издател [фирма] и предмет транспортни услуги. Отказът е основан на разпоредбите на чл. 70, ал. 5 във вр. с чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС и мотивиран с установяване за липса на персонален субстрат и материални активи у доставчика, необходими за изпълнението. Администрацията е признала осъществяването на доставките на зърно към и от РЛ, но не и транспортирането на зърното от сочения превозвач. Изследвана е собствеността на автомобилите по транспортните документи и кантарните бележки, както и трудовите правоотношения с превозвача на шофьорите по съпътстващите доставката документи.
С обжалваната част от първоинстанционното решение е разрешен в полза на ДЗЛ спорът за съществуването на установените с РА публични задължения.
Според съда начисляването с РА на ДДС за извършената от жалбоподателя продажба на лек автомобил е незаконосъобразно, доколкото при придобиването на вещта от РЛ на 16.12.2010 г. за продавача доставката е била освободена на основание чл. 50, ал. 2 ЗДДС; за купувача не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит в съответствие с чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС и последващата продажба от него на 28.11.2011 г. е с режима на освободената доставка по чл. 50, ал. 2 ЗДДС. Начисляването на данъка водело до повторно заплащане на ДДС за стоката, за която не може да се приспадне данъчния кредит.
В мотивите на съдебния акт е изключен от обсега на доказване като безспорен фактът на превозването на стоките закупени от жалбоподателя от предходните му доставчици до неговите клиенти с превозни средства и от шофьори, посочени в кантарните бележки. Към установените факти е отнесено управляването на товарните автомобили в периода 15.12.2007 г. – 01.09.2011 г. от назначения като шофьор в [фирма] Ж. Ж. и от едноличния собственик на капитала на дружеството М. Г., които са зет и тъст. Ползваните в този период превозни средства са с рег. [рег. номер на МПС] – собственост на превозвача и [рег. номер на МПС] с неустановен собственик за ревизираните периоди. От 14.07.2012 г. като водачи на превозните средства са отбелязвани Ж. Ж., М. Г., но и Б. З. и А. А.. След 27.08.2012 г. транспортът е осъществяван и с автомобил с рег. [рег. номер на МПС], който на 30.06.2012 г. е продаден на Ж. Ж., а той го е предоставил на [фирма] с договор, считано от 01.07.2012 г. Разплащанията между страните били направени по банков път. Съдът е заключил, че наличието на основание за ползването на превозните средства от доставчика на транспортната услуга не е условие за възникване на правото на приспадане. Непредставянето от доставчика на счетоводната документация и неустановеността на действителните правоотношения на транспортното предприятие със собствениците на превозните средства не обуславяло извод за липса на доставка, респ. за неизвършване на услугите от доставчика или за негова сметка и от негово име, както и за представи у получателя за доставките като част от данъчна измама.
Решението е неправилно в частта му за отмяна на РА относно начисления данък в размер 7 497.34 лева за продажба от РЛ на лекия автомобил и за лихвите за забава върху тази сума, а е правилно в останалата обжалвана част.
Обратно на приетото от първостепенния съд доставката от РЛ на лекия автомобил по фактура № 312/28.11.2011 г. не е освободена в хипотезата на приложимата по време разпоредба на чл. 50, т. 2 ЗДДС /до новелата от ДВ бр. 94 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г./. Основателен е доводът на касатора, че освобождаването е приложимо, ако при придобиването на стоката е бил начислен ДДС, но за получателя правото на приспадане на данъчен кредит е изключено на основанията по чл. 70 ЗДДС. При придобиване на стоката по освободена доставка данък не е начислен и не стои въпроса за ограничаването на правото на приспадане на данъчен кредит при изпълнени условия по чл. 69 ЗДДС. Това следва от дефиницията на данъчния кредит като сума на данъка, която ДЗЛ има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон /вж. чл. 68, ал. 1 ЗДДС/. Еднократното прилагане на основанието за освобождаване на конкретна доставка не извежда стоката или услугата, които са неин предмет, от системата на ДДС. РЛ няма да заплати повторно ДДС при продажбата. То не е платило ДДС при придобиването на стоката, тъй като доставката е била освободена. А и продавачът е платец на данъка – чл. 82, ал. 1 ЗДДС, но тежестта на данъка се понася от купувача, тъй като е включена в продажната цена. Неизпълнението от доставчика на задължението му по чл. 86, ал. 1 ЗДДС да начисли данъка по облагаемата доставка законосъобразно е изправен с РА.
Първостепенния съд не е допуснал опушения в процеса на доказване при решаване на спора за съществуването на правото на приспадане на данъчен кредит по доставките на транспортни услуги от [фирма]. Пред първоинстанционния съд не е било спорно осъществяването на услугите въобще, а извършването им от конкретния доставчик. За получателя не съществува задължение да проверява източника на правоотношението между доставчика и физическите лица, чрез които се осъществява доставката, та от неизпълнението на това задължение да следва ограничението в правната му сфера чрез отказ да се признае правото на приспадане за доставките /арг. в този смисъл от т. 3 на решението на Съда по дело С-324-11/. Дори услугите да не са били осъществени от персонала на издателя на фактурата, а от персонала на друг стопански субект, от това не следва че се прикрива с измамна цел доставчика на услугите. Мислимо е и простото ползване на друг подизпълнител /така т. 49 от цитираното решение/. Липсват информационни източници за различен от издателя на фактурите изпълнител.
Щом уговорените услуги са осъществени, то отказът да се признае правото на приспадане следва да се обвърже с твърдение и установяване за различен от доставчика изпълнител, извършване на доставките като част от данъчна измама и представи у получателя за това обстоятелство /така т. 1 от решението на Съда по дело С-18/13/. Недължими заради разясненията по цитираното решение на СЕС са били усилията на администрацията да изследва основанията за ползване на активите от доставчика, необходими за извършване на услугите. Неоснователно е и търсенето на легитимация като собственици на наемодателите на автомобилите. Отдаването под наем на вещта от собственик не е условие за действителността на договора за наем.
Не е проведено насрещно доказване за фактите на превозване на стоките с конкретните превозни средства и от водачите по първоинстанционното решение. Документирането на транспорта се осъществява от превозвача. Негово е и задължението да представи документите по чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 11/31.10.2002 г. за международен автомобилен превоз на пътници и товари - свидетелство за регистрация за моторните превозни средства, с които превозвачът ще извършва дейността, а когато те не са негова собственост - и договор за наем или лизинг за тях, необходими за издаване на лиценз на Общността. Неизпълнението или неточното изпълнение от превозвача на публичноправните му задължения не засяга правото на данъчен кредит на получателя на транспортната услуга.
Изложеното мотивира отмяна на решението на АС Варна в частта му за отмяна на РА относно установеното допълнително задължение за ДДС в размер 7 497.34 лева в данъчен период м. 11.2011 г. и лихвите за забава в размер 3 596.34 лева и отхвърляне на оспорването срещу РА за тези задължения. Първоинстанционният съдебен акт следва да бъде отменен и в частта за разноските за присъденото в полза на жалбоподателя. Дължимите на жалбоподателя разноски за първата инстанция са 750.61 лева, а на ответника 1 150, 43 лева. Извършеното от съда прихващане е било недължимо, тъй като е обусловено от изявление на едната страна до другата /чл. 104, ал. 1 ЗЗД/. В останалата обжалвана част решението ще бъде оставено в сила.
При този изход на спора на касатора се дължат деловодни разноски в размер 862.79 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а на ответника по касация в размер 1 102.55 лева.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1481/10.08.2017 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 19/2017 г. в частта, с която е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-03000316000758-091-001/31.08.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна относно установени в тежест на Н. С. М. като [фирма] задължения за ДДС в размер 7 497.34 лева в данъчен период м. 11.2011 г. и лихвите за забава в размер 3 596.34 лева и вместо него в тази част постановява:
ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА на Н. С. М. като [фирма] срещу /РА/ № Р-03000316000758-091-001/31.08.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна относно установените задължения за ДДС в размер 7 497.34 лева в данъчен период м. 11.2011 г. и лихвите за забава в размер 3 596.34 лева.
ОТМЕНЯ решение № 1481/10.08.2017 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 19/2017 г. в частта му за разноските.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1481/10.08.2017 г. на Административен съд Варна по адм. д. № 19/2017 г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Варна да заплати на Н. С. М. като [фирма] деловодни разноски в размер 750.61 лева за първата съдебна инстанция и 1 102.55 лева за касационното производство.
ОСЪЖДА Н. С. М. като [фирма] да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Варна деловодни разноски в размер 1 150.43 лева за първата съдебна инстанция и 862.79 лева за касационното производство. Решението е окончателно.