Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „А1 България“ ЕАД с ЕИК 131468980, представлявано от изпълнителните директори, подадена чрез пълномощник по делото адв. К.М, против решение № 4203/20.06.2019 г., постановено по адм. дело № 2919/2019 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ).

Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че към момента на приемане на решението на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) последната не е била определена за надзорен орган по смисъла на Регламент /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Регламента) и следователно не е разполагала с правомощието на налага санкции. Счита, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ) (ЗЗЛД), като в случая се доказва основанието за обработка на личните данни по 4, ал. 1, т. 3 от ЗЗЛД. Оспорва като неправилни доводите на съда за прилагане на разпоредбите на Регламента като основание за налагане на процесната санкция. Излага съображения, че КЗЛД при определяне вида и размера на административното наказание е следвало да приложи относимата към случая и действаща към 2017 г. – момента на извършване на нарушението, разпоредба на ЗЗЛД, а не норми на Регламента. Като е възприел същия извод, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт. Същевременно, оспорена е и дадената от КЗЛД правна квалификация на извършеното нарушение като такова по чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД вместо по чл. 23 от с. з., което би обусловило налагане на имуществена санкция в значително по-нисък размер. Формулирано е и оплакване, че обосноваването на процесната санкция едновременно с основания по ЗЗЛД и Регламента е довело до нарушаване правото на защита на санкционираното дружество поради липсата на яснота по отношение на правния ред за налагане на административното наказание. Във връзка с твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът заявява, че първоинстанционният съд неправилно не се е произнесъл по всички негови възражения, съдържащи се в жалбата му до АССГ срещу решението на КЗЛД. Тези възражения касаят необсъждането от административния орган на всички необходими и изискани от чл. 83 § 2 на Регламента елементи при определяне на конкретната санкция. Счита също така, че не са били обсъдени от съда и съображенията му за наличие на множество обстоятелства, водещи до смекчаване на вината на „А1 България“ ЕАД. С тези аргументи моли за отмяна на решението на АССГ като неправилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски, за които представя списък ведно с доказателства за действителното им извършване.

В допълнение към касационната жалба, на 10.02.2020 г., чрез процесуалния си представител по делото, касаторът депозира искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по три конкретно формулирани въпроса относно приложението на Регламента.

Ответната страна – Комисията за защита на личните данни, чрез процесуалния си представител юрк.. А, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмени бележки по делото и поддържани в съдебно заседание. Иска се обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила като правилно, законосъобразно и обосновано. В случай че съдебният акт бъде отменен в санкционната си част и потвърден в частта, с която е установено извършването на нарушение, КЗЛД моли за връщане на преписката за ново произнасяне, съобразно дадените от съда указания. Прави възражение за прекомерност на претендирания от касатора пред двете инстанции размер на адвокатския хонорар, като в случай на частична отмяна на съдебното решение – досежно наложената от КЗЛД санкция, моли и за съответно намаляване на адвокатския хонорар съобразно уважената част от жалбата.

Ответната страна – В.Д, в депозирано лично от него становище по касационната жалба излага доводи за нейната неоснователност. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Ответната страна – „Кларима“ ЕООД, редовно призовано, не ангажира становище по делото, не изпраща процесуален представител.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че атакуваното съдебно решение е постановено при правилно приложение на материалния и процесуалния закони, като не се доказват сочените от касатора основания за неговата отмяна, с оглед на което решението следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, след като се запозна с релевираните в касационната жалба отменителни основания, съобрази становищата на страните и фактите по делото и в съответствие с чл. 218 от АПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.

Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна – по отношение на частта от решението на АССГ, с която е прието за законосъобразно налагането на процесната имуществена санкция на основание чл. 83 § 5, б. „а“, във връзка с чл. 58 § 2, б. „и“ от Регламента. Съображенията в подкрепа на това становище са следните:

С решението – предмет на оспорване в настоящото производство, състав на АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на касатора срещу решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на КЗЛД в частта му по т. 1 и т. 2, с които жалбата на В.Д срещу „А1 България“ ЕАД и „Кларима“ ЕООД е приета за основателна и на основание горецитирания текст от Регламента на „А1 България“ ЕАД е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 100 000 (сто хиляди) лева за обработване на личните данни на В.Д в нарушение на чл. 6 § 1 от регламента, респективно чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД.

За да постанови този резултат, първоинстанционният състав е приел, че обжалваното решение на КЗЛД е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същото е в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби.

Следва да бъдат подкрепени изводите на съда относно липсата на основанията по чл. 146, т. 1, 2 и 3 от АПК за отмяна на обжалваното решение на КЗЛД. Правилно съдът приема, че то е издадено от компетентния съгласно чл. 38 ЗЗЛД административен орган, при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила.

Действително, към момента на произнасянето на КЗЛД по спора в националното законодателство не е предвиден органът, който ще упражнява контрол за спазване прилагането на Регламента. Това обстоятелство в случая е без значение, тъй като компетентността на КЗЛД да се произнесе с решение по спора, с който е била сезирана от В.Д, произтича пряко от разпоредбата на чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 7 от ЗЗЛД (в редакцията - ДВ, бр. 103 от 2005 г.), която е действащо право към момента на постановяване на административния акт. При преценката за наличие на правомощия на КЗЛД в посочения смисъл следва да се има предвид и обстоятелството, че КЗЛД е сезирана с оплакване на физическо лице по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗЗЛД срещу конкретни действия на администратор на лични данни, довели до нарушаване на правата му, гарантирани със ЗЗЛД, които действия са се осъществили през 2017 г. - далеч преди влизането в сила на Регламента (25.05.2018 г.). Следователно, КЗЛД е била сезирана с жалба за извършено нарушение на закона (ЗЗЛД), не на Регламента, а съгласно § 44 от Преходните и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на ЗЗЛД (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ) (ДВ, бр. 17 от 2019 г.) образуваните до тази дата (25.05.2018 г.) и неприключили до влизането в сила на новата редакция на ЗЗЛД (26.02.2019 г.) производства за нарушения на закона се довършват по досегашния ред. В настоящия случай, производството пред КЗЛД е образувано преди 25.05.2018 г. и е приключило преди 26.02.2019 г., поради което и по аргумент за по-силното основание следва да се счита, че приложим е старият ред, съгласно който КЗЛД „осъществява цялостен контрол за спазването на нормативните актове в областта на защитата на лични данни“ (арг. в чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЗЛД).

Възражението на касатора за липса на правомощия на КЗЛД да действа като „надзорен орган“ по смисъла на Регламента са елемент от по-общия въпрос за относимостта на последния като приложимо право при разрешаването на настоящия правен спор. Този въпрос ще бъде подробно разгледан по-нататък в мотивите към настоящото съдебно решение.

Правилно и в съответствие с доказателствата по делото административният съд е преценил, че личните данни на В.Д са били неправомерно обработени от „Мобилтел“ ЕАД, сега „А1 България“ ЕАД, в качеството му на администратор на лични данни, посредством събирането и употребата им за регистриране на предплатени услуги в системата на мобилния оператор, без за последния да е налице някое от основанията за обработка по чл. 4, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6 и т. 7 от ЗЗЛД. Тези изводи на съда почиват на правилно установяване на фактите и обстоятелствата от значение за спорното право. Възприетата от съда фактическа обстановка съответства изцяло на изложеното от КЗЛД в приетото от нея решение. В него подробно и прецизно са изследвани всички относими за правилното решаване на спора доказателства. Доколкото в хода на съдебното производство пред първата инстанция не са представени доказателства, сочещи на различни от установените в административния акт фактически обстоятелства, правилно административният съд се е позовал на същите при формирането на крайния извод за извършено нарушение на чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД, без да е налице някое от изрично установените основания за допустимо обработване на личните данни на В.Д. По несъмнен начин по делото е установено, че личните данни на В.Д са обработени от „А1 България“ ЕАД и „Кларима“ ЕООД чрез действия по събирането и употребата им за обвързване на Данев като клиент на предплатената услуга по 10 броя SIM карти в системата на „А1 България“ ЕАД. От приложените към административната преписка доказателства е видно, че регистрацията на SIM картите в системата на „А1 България“ ЕАД е извършена от „Кларима“ ЕООД, а попълнената на хартиен носител регистрационна форма (изискуема поради високата обществена опасност при неправомерното използване на лични данни за регистриране на предплатени услуги) е предадена от управителя на „Кларима“ ЕООД на мобилния оператор. Несъмнено доказано по делото е, че така предадената регистрационна форма не съдържа всички необходими реквизити съобразно изискванията, заложени в Приложение № 3 към Договор от 15.02.2010 г. между „Мобилтел“ ЕАД и „Кларима“ ЕООД - лисват имена и подпис на служителя на „Кларима“ ЕООД, който е приел регистрационната форма от заявителя на услугата, за когото впоследствие се установя, че е физическо лице, различно от вписания като титуляр на услугата В.Д.Н е, че „Кларима“ ЕООД в качеството си на дистрибутор не е изпълнило коректно процедурата за регистрация на потребители на предплатена услуга поради това, че не е предприело дължимите мерки за идентифициране на лицето-заявител и не е попълнило регистрационната форма съгласно изискванията. Освен това, данните на В.Д са били регистрирани от управителя на „Кларима“ ЕООД директно в електронната система на „А1 България“ ЕАД след телефонно обаждане и преди получаване на писмения формуляр на регистрационната форма. След получаването й регистрационната форма е предадена на мобилния оператор, който не е извършил необходимата проверка за установяване нередовността на документа, като вместо това обработването на личните данни на В.Д за целите на регистрираните на негово име 10 броя SIM карти е продължило и картите са били деактивирани в по-късен момент.

При тези обстоятелства, правилно е преценено от страна на компетентния административен орган, че личните данни на В.Д са били предмет на неправомерна обработка от страна на „А1“ ЕАД и „Кларима“ ЕООД, изразяваща се в действия по тяхното събиране и употреба без доказано наличие на някое от условията за допустимост на обработването, лимитативно изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД. Като възприема дадената от КЗЛД квалификация на деянието като нарушение на чл. 4, ал. 1 ЗЗЛД по отношение на администратора на лични данни „А1 България“ ЕАД и отхвърля жалбата на дружеството срещу решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на КЗЛД в частта му по т. 1, първоинстанционният съд постановява правен резултат, който е в съответствие с приложимия материален закон, а именно ЗЗЛД в редакцията, действаща към момента на извършване на нарушението (ДВ, бр. 81 от 14.10.2016 г.).

Следва да се отбележи, че в мотивите на обжалваното решение на КЗЛД правната квалификация на нарушението се обосновава със съображения за съставомерност на деянието както съобразно приложимата редакция на ЗЗЛД (посочена по-горе), така и съобразно действащата вече към момента на издаване на административния акт правна уредба, въплътена в разпоредбите на Регламент /ЕС/ 2016/679. Това решение на административния орган в случая не се отразява на законосъобразността на преценката му относно правната квалификация на деянието, но е важно да се посочи, че в настоящия спор Регламент /ЕС/ 2016/679 не се явява приложимо право. Регламентът, чиито разпоредби са приети за нарушени в обстоятелствената част и диспозитива на решението на КЗЛД, е действащо право в Р. Б, както и в останалите държави членки на Европейския съюз, считано от 25.05.2018 г., съгласно чл. 99, т. 2 от същия. Не е предвидено изрично правило в Регламента, което да придава обратно действие на закрепените в него материалноправни норми, поради което следва да се счита за несъмнено положението, че същият намира приложение спрямо визираните в него юридическите факти, които са настъпили след влизането му в сила. Основен принцип в правото е, че за да се приеме едно деяние за нарушение, то следва да е обявено за такова с действаща към момента на извършването му правна норма, която да е приета за нарушена. В конкретния случай, изпълнителното деяние, довело до неправомерно обработване на личните данни на В.Д, е извършено през месец юли 2017 г., като към този момент по отношение защитата на правата на физическите лица при обработването на личните им данни действаща е единствено уредбата на ЗЗЛД в редакцията на ДВ, бр. 81 от 14.10.2016 година. Правно, а също така и житейски необосновано би било да се приеме, че с деяние, фактически извършено и приключило през 2017 г., биха моли да бъдат нарушени разпоредби на правен акт, влязъл в сила година по-късно, на който не е придадено регулаторно действие по отношение на юридически факти, настъпили преди влизането му в сила.

Поради това, извършеното от „А1 България“ ЕАД нарушение е следвало да бъде квалифицирано като такова единствено съобразно действащите към момента на извършването му разпоредби на ЗЗЛД. Независимо от това, що се отнася до установяване факта на извършено нарушение и неговата правна квалификацията, решението на КЗЛД правилно е било потвърдено от първоинстанционния съд като законосъобразно. Несъмнено доказан е съставът на неправомерно обработване на личните данни на В.Д посредством регистрацията на лицето като клиент на предплатени услуги в системата на „А1 България“ ЕАД без неговото изрично съгласие и без наличие на някое от другите основания по чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД.Сременно, в мотивите и диспозитива на решението КЗЛД е посочила като приложими и разпоредбите на ЗЗЛД в относимата редакция.

Незаконосъобразен е обаче изводът на административния орган, потвърден и от първоинстанционния съд, относно правното основание за налагане на съответното административно наказание за така констатираното нарушение. Макар в обстоятелствената част на решението да се съдържат съображения (било то и бланкетни) за определяне на санкцията по вид и размер и в съответствие с разпоредбите на ЗЗЛД, в санкционната част на акта имуществената санкция за „А1 България“ ЕАД е наложена единствено на основание чл. 83, § 5, б. „а“, във връзка с чл. 58, § 2, б. „и“ от Регламента. По същество, мотивите на административния орган за определяне на точния размер на имуществената санкция и аргументите за съответствието й с принципа на пропорционалност и съразмерност са изградени изцяло въз основа на нормативните изисквания на Регламента, в това число и предвидените в него количествени предели на имуществената санкция. В случая, при преценката си за налагане на конкретната санкционна мярка административния орган се е ръководил от правни норми, които не са били действащо право към релевантния за спора момент, а именно – момента на извършване на нарушението. Като не е съобразила това обстоятелство, а е приложила при налагане на конкретната санкция разпоредби, влезли в сила в по-късен момент, за които не е предвидено обратно действие, КЗЛД е приела решението си в нарушение на материалния закон – основание за отмяната по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК. Нарушен е основополагащ принцип в наказателното и административнонаказателното право, който следва да намери приложение и във всички останали случаи на специално предвиден в законова норма ред за реализиране отговорността на определени лица за допуснати от тях правонарушения – за всяко нарушение се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му, но ако до влизане на крайния санкционен акт в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.

В случая, действащ по време на извършване на процесното нарушение е националният закон ЗЗЛД (ДВ, бр. 81 от 14.10.2016 г.), чл. 42, ал. 1 от който предвижда, че за нарушения по чл. 2, ал. 2 и ал. 3 и чл. 4 от същия администраторът на лични данни се наказва с глоба или с имуществена санкция от 10 000 до 100 000 лева. При действието на тази уредба е протекло и приключило образуваното по жалба на В.Д производството пред КЗЛД с оплакване за незаконосъобразно обработване на личните му данни. В хода на производството и преди постановяване на крайния акт (решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на КЗЛД) настъпва промяна в правния мир – влиза в сила Регламент /ЕС/ 2016/679, който, считано от 25.05.2018 г., е основният източник на правни норми, регламентиращи обществените отношения, свързани със защитата на физическите лица при обработване на личните им данни. Регламентът обаче не е действащо право към момента на извършване на процесното нарушение, а освен това и предвидената в него уредба не е по-благоприятна за дееца що се отнася до нормативно установения размер на имуществената санкция за допуснато нарушение от категорията на процесното. Чл. 83, § 5 от Регламента определя налагане на „имуществена санкция“ в размер до 20 000 000 евро, в сравнение с нормативно установения в чл. 42, ал. 1 от ЗЗЛД максимум от 100 000 лева.

По изложените съображения, като е приел, че решението на КЗЛД в санкционната му част е постановено в съответствие със закона и е отхвърлил жалбата на „А1 България“ ЕАД срещу решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на КЗЛД и в частта му по т. 2, административният съд е постановил неправилен съдебен акт, в резултат на неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните разпоредби. В подкрепа на извода си за законосъобразно налагане на имуществената санкция с правно основание в Регламента, административният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК, посочвайки, че към момента на произнасяне на КЗЛД с крайния акт Регламентът е бил вече приложимо право и неговите разпоредби като задължителни за всички държави членки следва да се прилагат и съобразяват от съответните административни органи. В тази връзка настоящият касационен състав намира за необходимо да отбележи, че правилото на чл. 142, ал. 1 от АПК, съгласно което съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, не съдържа в себе си и нормативното разпореждане, че преценката за съставомерност на дадено деяние също следва да се извършва в съответствие с действащите към момента на издаването на акта материалноправни норми. В противен случай би се стигнало до положение, несъвместимо с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, които позволяват на правните субекти да предвидят нормативните измерения на своето поведение и които целят ограничаване възможността на органите, натоварени с властнически правомощия, да преуреждат последиците от настъпили в миналото юридически факти.

Ето защо, решението на АССГ в частта му, с която е прието, че административният акт е законосъобразен и относно наложената имуществена санкция с правно основание чл. 83, § 5, б. „а“, във връзка с чл. 58, § 2, б. „и“ от Регламента, е постановено в нарушение на материалния закон. В тази му част оспореният съдебен акт следва да бъде отменен, като се постанови друг по съществото на спора, с който решението на КЗЛД в частта му по т. 2, с която на основание чл. 83, § 5, б. „а“, във връзка с чл. 58, § 2, б. „и“ от Регламента на „А1 България“ ЕАД е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 100 000 лева за нарушение на чл. 6, § 1 от Регламента, респективно чл. 4, ал. 1 от ЗЗЛД, следва да бъде отменено и преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне. При новото произнасяне КЗЛД следва да определи размера на административното наказание в съответствие с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 от ЗЗЛД в относимата редакция, като мотивира своето решение със съображения по приложението на този закон.

Предвид всичко гореизложено, изцяло неоснователно се явява искането на касационния жалбоподател за отправяне на преюдициално запитване по формулираните от него въпроси относно приложението на Регламент /ЕС/ 2016/679. На първо място това е така, тъй като, видно от изложените в настоящото решение подробни мотиви, Регламент /ЕС/ 2016/679 не е приложимо право за фактите в настоящия случай, поради което и неотносими се явяват евентуални въпроси относно тълкуването на конкретни разпоредби от същия.

На следващо място, при разглеждане на първия от въпросите следва да се имат предвид доводите и съображенията, изложени по-горе от настоящия касационен състав, касаещи основния принцип на законоустановеност на правонарушенията и прилагането спрямо тях на закона, който е бил в сила към момента на извършването им. Не се налага сезиране на Съда на Европейския съюз, за да бъде изяснен въпросът, поставен от жалбоподателя, чийто отговор е в категорично отрицателен смисъл.

Вторият въпрос също не би могъл да формира допустим предмет на искане за преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, доколкото с него се иска становище относно възможността национална правна норма да определи обхвата на действие на приет от Съюза нормативен акт. Подобна хипотеза е изначално невъзможна предвид действащия и трайно възприет в практиката на СЕС и на националните съдилища принцип на примат на правото на Европейския съюз над националните законодателства, съгласно който в случай на противоречие между тях, националните правни норми следва да бъдат оставени без приложение като несъответстващи на съюзните. Поради това, недопустимо е с национална разпоредба да бъде определян темпоралният и материалноправният обхват на действие на приет от Съюза нормативен акт.

И третият формулиран от касатора въпрос не се нуждае от тълкуване на конкретна разпоредба от Регламента, а отново касае общия въпрос за това как се проявява неговото действие в националните правни системи. Както правилно сочи първоинстанционният състав в постановеното от него решение, регламентът е акт с общо приложение, той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави членки, като не е необходимо транспонирането му във вътрешното право. Следователно, от деня на влизането си в сила регламентът става действащо право в държавата членка и неговите разпоредби уреждат пряко съответните обществени отношения, предмет на регламентация. С оглед на това, независимо дали в съответната държава са предприети някакви мерки, свързани с приложението на Регламента, същият поражда правното си действие и следва да бъде съобразяван от административните органи и съда. Следователно, компетентността на националния орган по защита на личните данни да упражнява контрол във връзка с изпълнението на Регламента произтича пряко от неговите разпоредби и възниква в момента на влизането му в сила, като за това не е необходимо изрично възлагане с национален нормативен акт.

Разпоредбата на чл. 267 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз), както и практиката на Съда на Европейския съюз свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на съюзното право за постановяване на решението по конкретния правен спор, каквото по делото не е налице. Формулираните от касатора въпроси освен че се отнасят до неприложим към предмета на спора акт на Съюза, по същество не сочат и на конкретни разпоредби от Регламента, чието тълкуване да е от значение за правилното решаване на спора, а касаят принципни въпроси, свързани с правното действие на този вид актове на Съюза и взаимодействието им с вътрешното право.

Предвид горното, искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз следва да бъде оставено без уважение.

По тези съображения, Върховният административен съд, пето отделение приема, че е налице соченото от касатора основание по чл. 209, т. 3, предложение първо от АПК – нарушение на материалния закон, за отмяна на обжалвания съдебен акт в частта му, с която е потвърдено решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на КЗЛД в санкционната му част по т. 2. Предвид характера на административното производство, развило се пред КЗЛД, след отмяна на решението на АССГ в посочената част, преписката следва да бъде върната на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените в настоящото съдебно решение указания по приложението на закона.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК на касатора се дължат сторените от него разноски по делото – държавни такси: за първоинстанционна жалба (в размер на 50.00 лева) и за касационна жалба (в размер на 370.00 лева), както и заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита и процесуално представителство пред всяка от инстанциите в размер, определен съобразно уважената част от оспорването. При определяне на крайния размер на дължимите на касатора разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено и направеното от насрещната страна възражение за прекомерност, като съдът извърши преценка относно действителната фактическа и правна сложност на делото. В тази връзка и след преценка на всички релевантни обстоятелства, настоящият касационен състав на Върховния административен съд, пето отделение определя размера на дължимото адвокатско възнаграждение на 1350.00 лева, поотделно за всяка инстанция. По тези съображения, КЗЛД следва да бъде осъдена да заплати на „А1 България“ ЕАД обща сума в размер на 3120.00 (три хиляди сто и двадесет) лева, разноски по делото за двете инстанции.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 4203/20.06.2019 г., постановено по адм. дело № 2919/2019 г. по описа на Административен съд София-град, в ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлена жалбата на „А1 България“ ЕАД срещу т. 2 от решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на Комисията за защита на личните данни, с която на основание чл. 83, § 5, б. „а“, във връзка с чл. 58, § 2, б. „и“ от Регламент /ЕС/ 2016/679 на „А1 България“ ЕАД е наложена имуществена санкция в размер на 100 000 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ т. 2 от решение № ППН-01-186/10.01.2019 г. на Комисията за защита на личните данни, с която на основание чл. 83, § 5, б. „а“, във връзка с чл. 58, § 2, б. „и“ от Регламент /ЕС/ 2016/679 на „А1 България“ ЕАД е наложена имуществена санкция в размер на 100 000 лева и

ВРЪЩА преписката на Комисията за защита на личните данни за произнасяне в тази част при спазване на указанията, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4203/20.06.2019 г., постановено по адм. дело № 2919/2019 г. по описа на Административен съд София-град в останалата му част.

ОСЪЖДА Комисията за защита на личните данни да заплати на „А1 България“ ЕАД сумата 3120.00 (три хиляди сто и двадесет) лева, разноски по делото за двете инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.