Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. И. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.С. С. от САК срещу решение № 8684/18.12.2019 г на СГС, ГО, Втори „Д“ въззивен състав, постановено по гр. дело № 12997/19 г, с което е потвърдено решение № 17368/23.7.2019 г по гр. дело № 75339/2018 г по описа на СРС, 126 състав.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от А. К. И. срещу Авиоотряд 28 обективно съединени искове по чл. 344 ал. 1 т. 1, 2 и т. 3 КТ вр. чл. 225 ал. 1 КТ за сумата 14 983, 26 лв, представляващи обезщетение за оставане без работа в периода 11.10.2018 г-11.4.2019 г.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е вероятно нищожно, недопустимо, очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.

Ответникът по касационната жалба „Авиоотряд 28“ оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.П. Т..Счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, посочени в касационната жалба.Претендира разноски.

С обжалваното въззивне решение е прието, че страните са били обвързани от валидно безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „експерт управление на човешките ресурси“ в Дирекция АФДУС.Същото е прекратено със заповед № РД-12-73/10.10.18 г на генералния директор на ответника на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ, поради това, че служителят е придобил и упражнил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 11.10.2018 г. Не е било спорно по делото, а същото се установява и от представените доказателства, че считано от 20.1.2017 г на ищеца е отпусната пенсия по чл. 69б ал. 1 КСО.Според посочената норма в редакцията й към правно релевантния момент лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория, могат да се пенсионират, ако не са придобили право на пенсия по чл. 168 или когато са променили осигуряването си по чл. 4в и са навършили възраст до 31.12.2015 г-52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 100 за мъжете ; от 31.1215 г възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете до достигане на 55 годишна възраст.Разпоредбите на чл. 69б КСО и пар. 4 от ПЗР на КСО са идентични, поради което съдебната практика на ВКС постановена по приложението на соченото уволнително основание е безпротиворечива.Според тях преходната възможност по пар. 4 от ПЗР на КСО е създадена в интерес на осигурените лица, по своя преценка да се възползват от нея, с оглед на тежките възрастови изисквания за пенсиониране при действащия общ режим.Това е лично субективно право на работниците и служителите, което не може да се упражни от работодателя.Щом работникът е упражнил своето субективно право на т. нар. „ранно пенсиониране“, при това положение не може да се отрече възникването на правото на работодателя, предвидено в чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ.Предвид на изложеното съдът е приел, че е налице посоченото уволнително основание.По отношение на доводите да дискриминационен подход, доколкото на заеманата от него длъжност след уволнението му е наето лице, което е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, такива лица работят и на други длъжности при ответника, без последния да е прекратил трудовия им договор.Посочен е дискриминационен подход „възраст“ и недобросъвестност от страна на работодателя по смисъла на чл. 8 КТ.Тези твърдения са приети за неоснователни и недоказани, както и твърдението за дискриминационен подход предвид несъобразяване с Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите.Прието е, че страните членки избират сами формите и средствата за постигането й, като в РБ това се постига чрез прилагане на нормите на ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ), предвиждащ в чл. 4 ал. 1 забрана за пряка или непряка дискриминация, основана на възраст, както и Кодекса на труда, съгласно който трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно и съобразно изискванията на законите.В случая обаче уволнението не е свързано с критерия „възраст“, а с настъпването на други факти-упражненото от работника право на осигурителен стаж и възраст, т. е определящото е дали работникът е упражнил едно свое право да получава ежемесечен доход извън трудовото правоотношение

В изложението на основанията по чл. 284 ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280 ал. 1 т. 1, 2 и т. 3 КТ.

Формулирани са следните въпроси:

1.Относно правото на ответника да приложи чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ, когато работник е придобил и упражнил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б от КСО, но който не е придобил и упражнил правото си на допълнителна пожизнена пенсия за старост по чл. 167 КСО.

2.Относно техническата и фактическата грешка, допуснати от ответника и отсъствието на предмет и законна предписана форма на прекратения трудов договор.

3.Относно неравното третиране спрямо другите пенсионирани лица при ответника, поради проявено негово субективно отношение.

Върховнният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното:

Касационните основания по чл. 280 ал. 1 т. 1, 2 и 3 ГПК не са налице.

По първия от поставените въпроси във връзка с правото на ответника да приложи уволнителното основание по чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ е налице безпротиворечива съдебна практика, обективирана в редица решения, сред които решение № 4 от 9.7.18 г по гр. дело № 655/17 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 311 от 14.12.11 г по гр. дело № 88/2011 г на ВКС, Трето ГО, решение № 123 от 30.5. 2017 г по гр. дело № 3817/2016 г на ВКС, Четвърто ГО, която е изцяло съобразена от въззивния съд.Според тях, когато работникът сам е избрал да упражни правото си на пенсия, то не може да се отрече възникването на правото на работодателя, предвидено чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ.Стелно законосъобразно е приложено това уволнително основание.Не е налице противоречие по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и не е налице соченото касационно основание.

По поставените въпроси №№ 2 и 3.

Настоящият състав на ВКС намира, че с поставените въпроси не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Тези въпроси са фактически - свързани са с фактите, подлежащи на установяване в процеса.Въпроси, които имат за предмет факти са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Следва да се посочи също, че с поставянето им касаторът изразява по същество доводите си за материална незаконосъобразност на въззивното решение и за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Поради отсъствието на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, отделно от това касаторът не е формулирал допълнителна такава.Не е посочено в какво се изразява значимостта на правните изводи на съда за точното правоприлагане, като един от аспектите на правото, което само по себе си е достатъчно, за да се отрече наличието на елементите от фактическия състав на чл. 280, ал. 1, т. З ГПК.

Следователно и допълнителния критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въобще не е мотивиран с предпоставките за това, съдържащи се в т. 4 на ТР1-2010-ОСГКТК, а именно произнасянето по поставения въпрос да допринесе за промяна в съдебната практика, за извършване на корективно тълкуване на непълна, неясна или противоречива правна норма, за създаване на съдебна практика в унисон с евентуално променено законодателство.

Относно представената с изложението съдебна практика.

- Решение по дело № С-406/15 г на Съда в Люксембург е неотносимо, доколкото касае прекратяване на служебно правоотношение с лице с увреждане-същото е с психично заболяване, довело до 50 % намалена работоспособност.

-нямат каквото и да е отношение към предмета на касационно обжалване представените:

- определение № 63 от 23.2.2016 г по гр. дело № 2987/15 г на ВКС, Четвърто ГО, постановено по молба за изменение на решението в частта, относно разноските, на основание чл. 248 ал. 1 ГПК

-определение № 96 от 28.2.2019 г по гр. дело № 604/19 г на ВКС, Трето ГО, постановено в производство по освобождаване на касатора от внасяне на държавна такса, пред ВКС в размер на 30 лв.

-решение № 1323/26.10.1999 г по гр. дело № 612/1999 г на ВКС, Гражданско отделение, постановено по реда на чл. 218а и сл. от ГПК отм. за отмяна на решение на Съвета на директорите на АД „Република“, [населено място].

-определение № 258/3.4.2019 г по гр. дело № 4218/18 г на ВКС, ГК, Трето ГО и определение № 497/19. 6.2019 г по гр. дело № 881/2019 г на ВКС, ГК, Трето ГО, постановени по реда на чл. 288 ГПК и не съставляващи съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

-определение № 28 от 2.4.2019 по гр. дело № 5/19 на петчленен състав на ВКС и ВАС, постановено в производство по чл. 135 ал. 4 АПК, с което се определя кой съд е компетентен да се произнесе по иск за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от нарушение по чл. 21 от Закон за дискриминацията

-решение № 32 от 4.2.2019 г по гр. дело № 3709/18 г на ВКС, Четвърто ГО е постановено в производство по чл. 303 и сл от ГПК, по молба за отмяна на основание чл. 303 ал. 1 т. 1 ГПК, която е оставена без уважение

-решение № 149 от 8.6.2011 г по гр. дело № 1884/2009 г на ВКС, ГК, Четвърто ГО, постановено във връзка с правомощията на въззивната инстанция е неотносимо към настоящия спор, тъй като липсва формулиран процесуалноправен въпрос в тази насока.

-решение № 350 от 20.10.2015 г по гр. дело № 1730/14 г на ВКС, Четвърто ГО, касае въпроса съществува ли ред за претендиране на вреди, извън специалния ред за присъждане на обезщетение а чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ вр. чл. 225 ал. 1 КТ, поради оставане без работа предвид отменено незаконно уволнение.

При тези обстоятелства въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски за тази инстанция в размер на 1200 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8684/18.12.2019 г на СГС, ГО, Втори „Д“ въззивен състав, постановено по гр. дело № 12997/19 г.

ОСЪЖДА А. К. И. от [населено място] от [населено място],[жк], [жилищен адрес], ет. 3, ап. 9 да заплати на „Авиоотряд 28“ [населено място], район „С.“, Летище-София, представляван от Т. К. на основание чл. 78 ал. 3 ГПК разноски, сторени пред ВКС в размер на 1200 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.