7Р Е Ш Е Н И Е

№ 699

гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря А. Б. като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело №3683 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. О., чрез пълномощник адв. Е. Ф. от САК, срещу въззивно решение № 43/10.03.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 575/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, в частта, с която частично е отменено и частично е потвърдено решение № 121/11.05.2022 г., постановено по гр. д. № 53/2022 г. на Окръжен съд – Добрич /изменено в частта за разноските с определение № 878/07.10.2022 г./, и като краен резултат е отхвърлен предявения от А. С. О. против Прокуратурата на Р. Б. иск за обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ за сумата от 10000 лв., причинени от допуснато в нарушение на правото на ЕС, в периода 11.08.2014 г. - 12.05.2016 г., бездействие от прокурор в РП-Т. относно отмяната на наложената на ищеца мярка „забрана за напускане на пределите на Р. Б. , при прекратяване на досъдебно производство №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“ [населено място], с постановление от 11.08.2014 г. /касационно обжалване на въззивното решение, в останалата му обжалвана част, касаеща претенцията на ищеца за обезщетение на имуществени вреди, не е допуснато/.

Касаторът твърди, че в обжалваната част решението на Варненския апелативен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Моли настоящата инстанция да го отмени и вместо него да постанови друго решение, с което да уважи предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Р. Б. в о. с.з. оспорва същата, като претендира въззивното решение в частта му, с която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена, да бъде оставено в сила.

С определение № 2050/24.04.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение, в частта касаеща претенцията за обезщетение на неимуществени вреди, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

По поставения процесуалноправен въпрос, относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните е формирана практика на ВС и ВКС: обективирана в ППВС № 1/53 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК; решение № 180/11.01.2016 г. по т. д.№ 1618/2014 г. на II т. о.; решение № 161/4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т. о.; решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II т. о. и др., според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че с Постановление от 22.11.2010 г. по ДП №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“, [населено място], А. О. е бил привлечен като обвиняем за извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер по чл.195, ал.1, т.5, вр. чл.194, ал.1 от НК. С привличането му, му била взета мярка за неотклонение „подписка“, изменена по НОХД №13/11г. на РС-Тервел с протоколно определение от 24.03.2011 г. на „задържане под стража“. Ищецът бил обявен за общодържавно издирване, и задържан след завръщане му в страната. С протоколно определение по същото дело от 07.07.2011 г., в присъствието на О. и защитника му, по искане на прокуратурата, на основание чл.270, ал.3 от НПК, вр. чл.68, ал.6 от НПК /в действащата й към дата редакция - ДВ, бр.109/2008г./ на ищеца била наложена от съда мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Р. Б. . След прекратяване от съда на първоначалното образуваното НОХД № 13/2011 г. по описа на ТРС и връщане на делото на прокурора за отстраняване на установено съществено нарушение на процесуалните правила било образувано НОХД № 126/2013 г. по описа на ТРС по внесен срещу ищеца и още три лица обвинителен акт за същото престъпление. Делото приключило с осъдителна присъда, която била отменена изцяло с окончателно решение по ВНОХД № 424/2013 г. по описа на ОС - Добрич, с което делото било върнато на прокурора за допълнително разследване. След връщането му с постановление от 11.08.2014 г. на РП - Т. наказателното производство по ДП №103/10 г. било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК - поради недоказаност на обвинението. За прекратяването на ДП №103/10 г. О. бил уведомен лично на 19.08.2014 г. С постановление на РП - Т. от 10.09.2014 г. /по повод подадена молба от О. от 10.09.2014 г. за отмяна поради отпаднало основание на мярката за неотклонение парична гаранция и връщане на внесената сума/ била отменена наложената му мярка за неотклонение „парична гаранция“. Посочено е, че на осн. чл.243, ал.2 от НПК при постановяване на постановление за прекратяване на наказателното производство прокурорът е бил длъжен да отмени наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда, в т. ч. и мярката по чл.68 от НПК. Прието е, че няма спор между страните, че тази мярка е отменена едва с постановление на РП - Т. от 13.05.2016 г. по повод подадената от ищеца молба с вх. № 202/13.05.2016 г.

Правилно въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ посочвайки, че в ДФЕС и ДЕС е прокламирано като основно право правото на свободно движение на всеки гражданин на държавите - членки, в това число и правото на излизане от съответната страна, включена в европейската общност. П. Д. както и приложимия общностен вторичен акт - Директива №2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки визирали ограничения на така предвиденото право, в смисъл, че държавите - членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на съюза от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Посочено е, че за да бъдат обосновани мерките, дерогиращи принципа на свободно придвижване /чл.27, §2 Директива 2004/38/ЕО/ по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва същите да се основават изключително на личното поведение на лицето, да не са изолирани от конкретния случай, и да не се основават на мерки за обща превенция. Директивата не давала легално определение на понятията обществен ред и обществена сигурност, но според практика на Съда на Европейския съюз, държавите-членки са свободни да поставят определени императивни интереси на обществото в контекста на съдържанието на понятията обществен ред и обществена сигурност, като зачитат всички правила на общностното право, които от една страна целят да ограничат дискреционната власт на държавите-членки в това отношение, а от друга, да гарантират, че правата на адресатите на рестриктивните мерки са защитени.

Прието е от въззивния състав, че нормите на чл.27, §2 и §3 от Директива 2004/38/ЕО са достатъчно точни и безусловни, поради което имат директен ефект и съдът е длъжен да ги приложи, преценявайки законосъобразността на твърдените действия/бездействия съобразно визираните в нормите изисквания като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право. Посочено е, че доколкото отговорност по ЗОДОВ се подчинява на установените общи принципи на деликтната отговорност, при иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, отговорността възниква при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. Държавата отговаряла за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /чл.4 от ЗОДОВ/.

В случая бездействието на прокуратурата да отмени, след прекратяване на наказателното производство за периода от 11.08.2014 г. до 13.05.2016 г., наложената на ищеца мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Р. Б. безспорно е довело до нарушение на прокламираните в чл.27 от Директива №2004/38/ЕО принципи, при който правото на свободно движение и пребиваване на ищеца А. О. е можело да бъде ограничено. По същество не е спазено изискването по чл. 21, §1 ДФЕС ограничаването на предоставеното от същата разпоредба право на свободно движение и пребиваване, да се извършва само на предвидените от правото на Съюза основания. От момента на постановяване на постановлението за прекратяване на досъдебното производство са отпаднали съображенията, свързани с обществения ред, които да оправдават прилагането на мярката спрямо ищеца за в бъдеще. Нарушението е достатъчно съществено, тъй като се касае за свободата на движение на гражданите на ЕС. Налице е и пряка причинно - следствена връзка между нарушението на правото на Съюза и претърпени от ищеца неимуществени вреди - то е единствена причина за претърпените от ищеца неимуществени вреди, тъй като нормалното развитие на процесуалното правоотношение до акта по чл. 243 ал.2 от НПК не предполага каквото й да е искане или изявление на обвиняемия към момента на прекратяването на досъдебното производство или след него. В хипотезата на чл. 243 ал.2 от НПК, правозащитният орган няма право на преценка и е дължал във всички случаи отмяна на мярката.

С оглед направеното от ответника възражение за погасителна давност, искът /предявен на 22.05.2020 г./ за неимуществени вреди за периода 11.08.2014 г. - 21.05.2015 г. подлежи на отхвърляне, като неоснователен, поради изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД.

За останалата част от периода обаче, искът е доказан по основание.

Достигайки до неправилния извод, че при липса на субективно знание у ищеца до м. 05.2016 г., че напускането на пределите на страната е ограничено поради неотмяната на наложената мярка за процесуална принуда, не би могло да се презюмира, че той е изпитвал душевни страдания и притеснения от нарушаване на правата му, въззивния съд в нарушение на процесуалните правила не се е се произнесъл по заявените и поддържани от ищеца в процеса доводи и твърдения за търпени неимуществени вреди - душевни болки и страдания от притеснението и фрустрацията, че не може да напуска страната, респ. да полага труд в чужбина, след като след приключване на наказателното производство е направил опит да замине за чужбина. Обстоятелството, дали у ищеца е било налице субективно знание или не, че ограничението за напускане на пределите на страната произтича именно от неотменената му мярка за процесуална принуда по горепосоченото наказателно производство, е ирелевантно по делото. Освен това по делото ищеца не е твърдял, да е узнал за наложената му забрана едва през м. 05.2016 г., нито са събрани доказателства в подкрепа на този извод на съда /в доклада по делото на първоинстнционния съд изрично е прието, че фактът на узнаване от ищеца на наложената му мярка не подлежи на доказване, като правно ирелевантен/.

Несъмнено, неотменената мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Р. Б. след прекратяване на наказателното производство, е довело до негативни последици за психиката и емоционалната сфера на ищеца, свързани с притеснения, че не може да пътува в чужбина, както и да работи там, както е правил многократно преди налагане на мярката /по делото са представени писмени доказателства, че за времето м.03 до м.07.2011 г. и след 20.06.2016 г. ищецът е работил при работодатели, които са го командировали за работа, като общ работник по почистване на плавателни съдове в държава членка на ЕС/, които съставляват претърпени вреди по смисъла на ЗОДОВ. Претърпени са обичайни неимуществени вреди, чието доказване с формални доказателства не е необходимо, но обезщетението също следва да бъде определено в нормалния за такива случаи размер, съответстващ на жизнения стандарт и конкретните икономически условия за живот в страната. По делото не са изложени твърдения от ищеца, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните презумптивни такива, нито са представени доказателства за това. Не се установява по делото в периода 22.05.2015 г. - 12.05.2016 г. наличието на посочената мярка, пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца /липсват доказателства, че през периода ищеца е искал да напуска пределите на страната, за да работи в чужбина във връзка с конкретно сключени от него договори/ или да му е причинило други неудобства, вън от обичайните.

Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобрази, че същото е предявено общо в размер на 10000 лв. за целия исков период 11.08.2014 г. - 12.05.2016 г., но исковата претенция е основателна само за претърпени неимуществени вреди за периода 22.05.2015 г. - 12.05.2016 г. Съобразявайки указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, релевантни за принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД /в т. ч. икономическите условия в страната към процесния период/, настоящият състав на ВКС намира, че изискването за справедливо обезщетяване на касатора - ищец ще бъде постигнато с присъждане на 3000 лв., доколкото няма доказани никакви вреди извън обичайните презумптивни такива. Поради това, след частична отмяна на въззивното решение, искът следва да бъде уважен за посочения период и до посочения размер. В разликата над 3000 лв. до претендирания размер от 10000 лв., искът е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от въззивния съд, поради което въззивното решение в тази част, следва да бъде оставено в сила.

На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца следва да се присъдят пълния размер на направените разноски за държавни такси по делото, в общ размер на 55 лв.

По искането на процесуалния представител на касатора адв. Е. Ф. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. Ответникът по делото дължи на адвокат адв. Е. Ф. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, за осъществената безплатна правна помощ на ищеца. За първоинстанционното производство при искове с цена 38 386,60 лв., основателни до размера на 3000 лв., дължимото минималното възнаграждение за процесуално представителство, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./, е 1681,60 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, дължимото възнаграждение пред първата и пред въззивната инстанции е в размер от по 131,42 лв. Дължимото адвокатско възнаграждение на адвоката пред касационната инстанция, определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./, при обжалваем интерес 38 386,60 лв. - е 3720,93 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, дължимото възнаграждение се равнява на 290,80 лв. Т.е. общо дължимото възнаграждение за всички инстанции е в размер на 553,64 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 43/10.03.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 575/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, в частта, в която след частична отмяна на решение № 121/11.05.2022 г. по гр. д. № 53/2022 г. на Окръжен съд – Добрич, е отхвърлен предявения от А. С. О. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от допуснато в нарушение на правото на ЕС, бездействие от прокурор в РП-Т. в периода 22.05.2015 г. - 12.05.2016 г., относно отмяната на наложената на А. О. мярка „забрана за напускане на пределите на Р. Б. , при прекратяване на досъдебно производство №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“ [населено място] с постановление от 11.08.2014 г., до размера от 3000 лв., както и в частта за присъдените разноски, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ да заплати на А. С. О., ЕГН[ЕИК], сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от допуснато в нарушение на правото на ЕС, бездействие от прокурор в РП-Т. в периода 22.05.2015 г. - 12.05.2016 г., относно отмяната на наложената на А. О. мярка „забрана за напускане на пределите на Р. Б. , при прекратяване на досъдебно производство №103/10 г. по описа на РУ „Полиция“ [населено място] с постановление от 11.08.2014 г., ведно със законната лихва считано от 22.05.2017 г. до окончателното й плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 43/10.03.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 575/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, в частта, в която е отхвърлен предявения от А. С. О. против Прокуратурата на Р. Б. иск за обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ, в разликата над 3000 лв. до размера от 10000 лв., както и за периода 11.08.2014 г. - 21.05.2015 г.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати А. С. О. разноски в общ размер на сумата 55 лв.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат адв. Е. Ф. М. от САК, възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на ищеца по делото за всички инстанции, в общ размер на 553,64 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.