Р Е Ш Е Н И Е

№ 511

София, 31.07.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в открито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Р. С. като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 3851 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 2105 от 29.04.2024 г. е допуснато по касационна жалба на М. П. П., чрез пълномощника й адв. В., касационно обжалване на решение № 629/15.05.2023 г. по в. гр. д. № 1955/2022 г. на Апелативен съд София в частта, с която като е отменено решение от 12.04.2022 г. по гр. д. № 9625/2020 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения при евентуалност от И. Х. К. против касатора иск по чл.29 ЗЗД, е постановено друго, с което е унищожен на основание чл.29, ал.1 ЗЗД договор, сключен с нот. акт № 135 от 17.11.2017 г. , том II, рег.№ 13110, дело № 272/2017 г. на нотариус В. М., за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 с идентификатор 68134.1003.44.4.20 по КККР на недвижимите имоти, одобрени със Заповед № РД-18-108 от 13.12.2006 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 97,68 кв. м., заедно с избено помещение № 23 с площ от 10,85 кв. м., таванско помещение № 4 с площ от 12,20 кв. м. и заедно с 4,86 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, за продажна цена от 120 000 лв.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място, че изводът на въззивния съд за наличието на фактическия състав на измамата не кореспондира с установената по делото фактическа обстановка преди и по време на сключване на процесния договор, т. е. той е необоснован и неправилен. Твърди се, че до този извод съдът е достигнал, тъй като не е анализирал правилно всички доказателства в съвкупност и не е взел предвид всички заявени от ответницата в отговора на въззивната жалба възражения, изложени по повод оплакванията на въззивника; не е анализирал и мотивирал наличието на всички елементи от фактическия състав на измамата. Поддържа се, че по делото липсват доказателства, че ищецът е бил заблуден от ответницата относно характера на сделката и/или относно последиците от нея чрез конкретни нейни действия/бездействия, чрез които умишлено да го е въвела в заблуждение; че с конкретно поведение ответницата е поддържала в ищеца заблудата, че подписаният между тях договор е за издръжка и гледане, а не договор за продажба със заплащане на продажна цена; липсват каквито и да било данни за извършени от ответницата действия, които да обосноват наличието на умисъл и причинно-следствена връзка между тези действия и сключването на договора и такава изобщо не е изследвана в обжалваното решение. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касатора поддържа касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендират се сторените по делото разноски.

Насрещната страна по жалбата - И. Х. К., чрез пълномощника си адв. З., в отговора на касационната жалба излага съображения за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение. В открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба, като поддържа съображенията, изложени в отговора и моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и обосновано.

Обжалването на въззивно решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за елементите на фактическия състав на измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД и необходимо ли е да се установи по делото наличието на първия елемент от този фактически състав, а именно „умишлено въвеждане в заблуждение“, включващ умисълът за измама и въвеждането в заблуждение като материален елемент и какво е значението му за доказване на наличието на фактическия състав на измамата, за да се провери налице ли е противоречие с посочената в изложението съдебна практика на ВКС - решение № 368 от 3.04.2013 г. по гр. д. № 243/2012 г. на III г. о., решение № 25 от 24.04.2012 г. по т. д. № 63/2011 г. на I т. о. и цитираните в него решения по гр. д. № 6006/2007 г. и гр. д. № 4823/2007 г. на ВКС.

За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта по иска с правно основание чл.29 ЗЗД и вместо него да постанови друго, с което уважава иска, въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на измамата, изяснен в съдебната практика на ВКС. За да достигне до извода, че е налице заблуждение у ищеца, създадено от ответницата, от което последната се е възползвала, а ищецът не би сключил договора, ако знаеше, че той няма да му осигури грижите, от които се е нуждаел, съдът е взел предвид доверителната връзка, изградена между страните по сделката /чичо и племенница/ на фона на липсващи отношения на ищеца със сина му, влошеното здравословно състояние на ищеца в периода около сключване на сделката, желанието му да прехвърли собствеността си срещу задължението някой да се грижи за него, както и всички особености на личността на ищеца, описани в заключенията и на двете психологически експертизи и за които свидетелстват и разпитаните по делото свидетели – Б. и В.. Приел е, че състоянието на уязвимост и безпомощност, в което се е намирал, както и липсата на основание поради доверителната връзка между тях да мисли, че племенницата му ще предприеме нещо различно от неговата представа за сделката – имот срещу грижи, са решаващи, за да се сключи сделка, относно чиито последици е бил заблуден. Макар и ищецът да е съзнавал, че собствеността ще премине у ответницата и да е желаел този резултат, той е бил убеден, че срещу това тя ще има задължение да полага грижите, от които се е нуждаел. Във връзка с изложените от ответницата доводи, съдът е приел, че ищецът безспорно е имал социални контакти, но не и че е имал висок стандарт на живот, като желанието му да сключи договор за издръжка и гледане е продиктувано от нуждата някой да полага грижи за него, а не да го издържа финансово.

По повдигнатите материалноправни въпроси:

В първото от посочените решения, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса относно елементите на фактическия състав на измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД е прието, че те са следните: 1/ сключването на сделка; 2/ едната страна по нея да е била в заблуждение както относно характера на сделката, така и/или относно последиците от нея; 3/ заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна и 4/ сделката да е сключена поради заблуждението. Прието е, че измамата представлява умишлено въвеждане в заблуждение на едно лице с цел да бъде то мотивирано към сключване на определена сделка, както и че измамата води до унищожаемост на сделката, когато волеизявлението за сключването й е направено под действието на неверни представи, които другата страна или трето лице са предизвикали умишлено у волеизявяващия. Във второто решение е прието, че фактическият състав на измамата като основание за унищожаемост на договора се свежда до установяване на определени осъществени юридически факти, а именно – формирана невярна представа за действителното положение у лицето, което като страна по сделката, трябва да направи волеизявление за сключването й, като това заблуждение може да се отнася до всички елементи на сделката, т. е. до нейното съдържание – съществени елементи и модалитети, а може да е насочено към мотивиране за сключването на сделката. Следва да се посочи, че изведеният в съдебната практика фактически състав на измамата се припокрива с този, изведен в доктрината, като в първото у нас самостоятелно изследване на измамата като основание за унищожаемост /Ш., А. Унищожаемост на договорите поради измама: Сиби, 2019/ са изведени три елемента на фактическия състав на измамата: 1/ умишлено въвеждане в заблуждение; 2/ невярната представа за действителността у измамения и 3/ измаменият сключва договор под влияние на погрешната си представа.

Умисълът като част от първия елемент от фактическия състав – умишленото въвеждане в заблуждение, цели мотивиране към сключване на определена, планирана от измамващия сделка. При умисъла за гражданска измама измамващия съзнава погрешността на представите, които предизвиква, както и че те се считат за верни у измамения. Измамливият умисъл е вид недобросъвестност, чиито външен израз е заблуждаването на потенциалния съдоговорител с цел той да бъде подтикнат да извърши правна сделка. Тази недобросъвестност обикновено е лесно доловима, тъй като се съпътства от поведение /включително и лъжа/, което прикрива действителността с цел да се сключи договор. Въвеждането в заблуждение – материалният компонент от първия елемент от фактическия състав на измамата може да се извърши както чрез действие, така и чрез бездействие /съзнателно премълчаване на факти, имащи значение за сключването на договора, като най-честите хипотези са свързани с умишленото нарушаване на преддоговорното задължение за информация по чл.12 ЗЗД относно съществено съдържание на съглашението/.

Вторият елемент от фактическия състав е невярната представа за действителността у измамения. За да е налице този елемент следва да се установи, че умишленото действие или бездействие, извършено най-често от измамващия, е предизвикало погрешни представи в съзнанието на заблудения, доколкото измамата не може да съществува като порок на волята, без да е създадена погрешна представа у заблудения контрагент. По отношение на обхвата на заблуждението при измамата, в практиката на ВКС е застъпена тезата за широкия обхват на заблуждаващите действия, т. е. че обхващат и грешката в мотивите - решение № 25 от 24.04.2012 г. по т. д. № 63/2011 г. на I т. о. на ВКС, като се приема, че релевантни при измамата са грешките в мотива и в съдържанието на сделката. Следва да се отбележи, че понятието „съдържание на договора“ обхваща и правните последици на договора – субективните права и правните задължения, породени от неговото сключване. Следователно измамата е релевантно основание за унищожаемост тогава, когато попада в някой от съществените и/или случайни елементи от съдържанието на договора, както и в мотивите за него. В този смисъл са и решения № 193 от 30.07.2013 г. по гр. д. № 1025/2012 г. и решение № 427/10.06.2015 г. по гр. д. № 1436/2014 г. и двете на IV г. о. на ВКС, в които се приема, че неосъществените впоследствие очаквания, представляващи мотивите за сключването на сделката, когато са плод на умишлено създадената невярна представа у измамената страна /относно правните последици на сделката/, са от съществено значение за измамата, тъй като именно тези мотиви са израз на опорочената воля на измамената страна, която ако не е била въведена в такова заблуждение, не би сключила сделката.

При третия елемент – измаменият сключва договор под влияние на погрешната си представа, следва да се изследва въпросът за решаващото въздействие на измамата при сключването на конкретния договор, т. е. да се изследва дали е налице причинна връзка между заблуждаващото поведение и сключения договор. Доктрината и съдебната практика на ВКС /решение № 368/3.04.2013 г. по гр. д. №243/2012 г. на III г. о., решение № 209/19.01.2015 г. по гр. д. № 1930/2014 г. на IV г. о. и др./ въвеждат още изисквания, за да се установи, че е налице измама, като приемат, че е необходимо да се вземат предвид и способностите на конкретното лице, към което измамата е насочена – доколко то може да се ориентира в обстановката и дали може да осъзнае, че бива заблуждавано. Приема се, че за да бъде заблудено едно лице, от значение са неговите лични качества /възраст, образование/, социални контакти, житейски и професионален опит, като преценката на тези качества се прави с оглед на конкретната житейска ситуация, при която е сключен договорът, чието унищожаване се претендира. Настоящият състав на ВКС споделя тази съдебна практика с едно уточнение относно обхвата на преценката, която се извършва от съда. Съдът първо следва да установи дали по принцип едно лице е могло да бъде заблудено в подобна ситуация и след това да прецени било ли е то заблудено според особеностите на конкретния случай, а не в обратния ред.

За да е основателен иска по чл. 29, ал.1 ЗЗД е необходимо всички елементи от фактическия състав на чл.29 ЗЗД да бъдат установени по делото, като доказателствената тежест е за ищеца. Като факт от душевния живот на човека умисълът трудно може да бъде доказан пряко, поради което той най-често се установява чрез съпътстващи факти, от които може да се заключи за неговото проявление, като се изследва поведението и на двете страни преди и при сключването на сделката. За установяването на измамния умисъл са допустими всички доказателствени средства. За да е налице материалния компонент от първия елемент от фактическия състав на измамата - въвеждането в заблуждение следва да се установят действия или бездействия на измамващия, които могат да се характеризират като заблуждаващо поведение, имащо значение за сключването на договора.

При така дадените отговори на правните въпроси, основателни са доводите на касатора, че като е уважил иска по чл.29, ал.1 ЗЗД, приемайки, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав на измамата, въззивният съд се е произнесъл в нарушение на материалния закон и в противоречие с цитираната практика на ВКС. По делото от страна на ищеца не е установено ищцата чрез свои конкретни действия или бездействия умишлено да е въвела в заблуждение ищеца относно съдържанието на договора /насрещните права и задължения по него/, каквито са твърденията в исковата молба, или пък в мотивите за сключването му, в резултат на които действия у ищеца да е създадена погрешна представа, че насрещната престация по договора е за издръжка и гледане, а не за заплащане на продажна цена на голата собственост върху имота, доколкото последният си е запазил правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху него. Основателни в тази връзка са и оплакванията на касатора, че въззивният съд не е анализирал и мотивирал в решението си поотделно наличието на всички елементи на фактическия състав на измамата и по този начин е достигнал до неправилен и необоснован извод, че в конкретния случай е налице основанието за унищожаемост на договора поради измама.

По делото е установено, че ищецът и ответницата са чичо и племенница и между тях са съществували топли и близки отношения до края на 2019 г., изградени на фона на липсващи отношения на ищеца със сина му, както и че ищецът е имал здравословни проблеми, обичайни за възрастта му, но е имал активни социални контакти и нормален стандарт на живот. Не е спорно и обстоятелството, че на 17.11.2017 г. страните са сключили договор за покупко-продажба, по силата на който ищецът е прехвърлил на ответницата собствения си апартамент, като си е запазил правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху него, срещу продажна цена от 120 000 лв., която е изплатена изцяло по банков път в деня на изповядване на сделката по две банкови сметки, чиито титуляр е ответника. Съгласно твърденията в исковата молба, месеци преди сключване на сделката, ответницата започнала често да посещава ищеца и да споделя за свои финансови проблеми, да търси подкрепа от него, като в замяна предлагала да му помага в ежедневните дейности и да го обгрижва при нужда. Твърди се, че през този период, а и непосредствено преди самата сделка ответницата уверявала ищеца, че имотът ще бъде прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане, а не срещу заплащане на продажна цена. Тези твърдения обаче не се подкрепят от събраните по делото доказателства, вкл. и от свидетелските показания на свидетелите К., Б. и В., които нямат лични впечатления за отношенията между ищеца и ответницата нито преди сключване на процесната сделката, нито след сключването й и не са присъствали на разговори между тях относно съдържанието на договора, а възпроизвеждат твърденията на ищеца, че е бил мотивиран да сключи договора с обещание за полагане на грижи и издръжка от ответницата. Нито един от свидетелите, вкл. и свидетелят Б., който е съсед на ищеца не установява, че ответницата е посещавала често ответника и е полагала грижи за него преди сключването на сделката, поради което не може да се приеме, че чрез това си поведение е поддържала у ищеца заблуждение относно съдържанието на договора преди сключването му. Не се установява и последващо поведение на ответницата по полагане на ежедневни грижи и предоставяне на издръжка, което да обосновава извод, че тя е продължавала да поддържа заблуда у ищеца относно съдържанието на договора - че е сключил такъв за издръжка и гледане, а не за продажба срещу цена от 120 000 лв. и запазено право на ползване. Липсват каквито и да било доказателства за твърденията на ищеца, че след като е отказвал няколко пъти да сключи сделката, са следвали „скандали за неговото поведение“ от страна на ответницата. Наведените в исковата молба твърдения, че при изповядване на самата сделка ищецът не е съзнавал „действителното положение“ се опровергават от съдържанието нотариалния акт, в който нотариусът е удостоверил прочитането му на страните и тяхното изявление, че разбират смисъла и значението на договора. Този документ, неоспорен от ответника, се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените факти, които са се осъществили пред нотариуса: явяването на страните по сделката, прочитането на нотариалния акт и изявлението им, че са съгласни със съдържанието на прочетения акт. Фактът, че ищецът е бил запознат със съдържанието на нотариалния акт, се установява и от неговото извънсъдебно признание, обективирано в проведената очна ставка по образуваното досъдебно производство, че актът му е бил прочетен от нотариуса. Извод за умишлено въвеждане в заблуждение от страна на ответницата не може да се направи и от действието по вписване на разделителния протокол от 1985 г. в имотния регистър от нотариуса, при който сделката е сключена, доколкото то е било необходимо именно във връзка с нотариалното производство по повод на процесната сделка. Превеждането на продажната цена по открити в деня на сделката банкови сметки, чиито титуляр е ищеца, с което ответницата е изпълнила насрещната си престация по договора за продажба, също не представлява действие по умишлено въвеждане в заблуждение. При условие, че по делото не е доказан първият елемент от фактическия състав на измамата, неправилно съдът е пристъпил към преценка въз основа на експертните заключения дали прехвърлителят е могъл да бъде въведен в заблуждение в конкретната ситуация, тъй като извършването на тази преценка предполага установяване от страна на ищеца на въвеждането му в заблуждение от ответницата, каквото доказване в случая не е проведено.

Горното налага отмяна на въззивното решение като неправилно и необосновано и доколкото не е необходимо повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, касационната инстанция следва да реши спора по същество по арг. от чл.293, ал.3 ГПК, като постанови решение, с което евентуалният иск по чл.29, ал.1 ЗЗД да бъде отхвърлен .

При този изход на спора, на касатора се дължат сторените разноски за държавни такси /617,98 лв./ и за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, които са в размер на 18 900 лв., ведно от представения договор за правна защита и съдействие. С оглед заявеното от насрещната страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК и при съобразяване на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, според което при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери на Наредба №1/9.07.2004 г. на ВАдвС, респ. от ограничението на чл.78, ал.5 ГПК, с което чрез чл.36 ЗЗД се препраща към наредбата, размерът на възнаграждението следва да определен от съда в тези случаи, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката. При преценка на горните обстоятелства, настоящият състав на ВКС приема, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде редуциран до 6 300 лв. или дължимите за касационната инстанция разноски са в общ размер на 6 917,98 лв. На касатора следва да присъдят и сторените от него разноски за въззивната инстанция - за адвокатско възнаграждение в размер на 4 150 лв. за правна защита и съдействие по иска с правно основание чл.29, ал.1 ЗЗД

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 629/15.05.2023 г. по в. гр. д. № 1955/2022 г. на Апелативен съд София в частта, с която като е отменено решение от 12.04.2022 г. по гр. д. № 9625/2020 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения при евентуалност от И. Х. К. против М. П. П. иск по чл.29 ЗЗД, е постановено друго, с което е унищожен на основание чл.29, ал.1 ЗЗД договор, сключен с нот. акт № 135 от 17.11.2017 г. , том II, рег.№ 13110, дело № 272/2017 г. на нотариус В. М., за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 с идентификатор 68134.1003.44.4.20 по КККР на недвижимите имоти, одобрени със Заповед № РД-18-108 от 13.12.2006 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 97,68 кв. м., заедно с избено помещение № 23 с площ от 10,85 кв. м., таванско помещение № 4 с площ от 12,20 кв. м. и заедно с 4,86 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, за продажна цена от 120 000 лв., както и в частта за присъдените на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски на И. Х. К. за първата и за въззивната инстанции, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения при условията на евентуалност от И. Х. К., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място],[жк]16А, вх.3, ап.20 против М. П. П., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх. Б, ап.8, иск с правно основание чл.29 ЗЗД за прогласяване за унищожаем на договор, сключен с нот. акт № 135 от 17.11.2017 г., том II, рег.№ 13110, дело № 272/2017 г. на нотариус В. М., за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 с идентификатор 68134.1003.44.4.20 по КККР на недвижимите имоти, одобрени със Заповед № РД-18-108 от 13.12.2006 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 97,68 кв. м., заедно с избено помещение № 23 с площ от 10,85 кв. м., таванско помещение № 4 с площ от 12,20 кв. м. и заедно с 4,86 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, за продажна цена от 120 000 лв., като неоснователен.

ОСЪЖДА И. Х. К., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място],[жк]16А, вх.3, ап.20 да заплати на М. П. П., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх. Б, ап.8, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 11067,98 лв. - разноски за производството пред въззивната и касационната инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: