Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Т. И. от [населено място] - чрез адв. В. Д., срещу решение № 2501 от 29.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 6607/2017 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е отменено решение № 4452 от 28.08.2017 г. по гр. д. № 128/2015 г. на Окръжен съд - Благоевград в частта, с която е ЗАД „О. - Застраховане” е осъдено на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. да заплати на И. И. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 02.11.2014 г. за разликата над 175 000 лв. до 200 000 лв. и е отхвърлен искът по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за сумата 25 000 лв.; Потвърдено е решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на предявения иск за разликата до претендираните 400 000 лв. и е констатирано, че поради необжалването му решението е влязло в сила в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 150 000 лв.; Осъдена е И. И. да заплати на ЗАД „О. - Застраховане” разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска, и юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК.

В касационната жалба се сочат основания за неправилност на въззивното решение и се иска неговата отмяна с произтичащите от това последици - уважаване на исковата претенция в пълен размер и присъждане на разноски. Навеждат се оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че като пътник в лекия автомобил ищцата - касатор е допринесла за настъпване на вредите поради непоставянето на обезопасителен колан, което предпоставя намаляване на обезщетението за неимуществени вреди съобразно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Излагат се доводи, че въззивният съд е определил занижен размер на дължимото обезщетение, несъответстващ на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като не е оценил в достатъчна степен получените при произшествието многобройни и изключително тежки увреждания, понесените по повод на тях болки и страдания и цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху здравето и живота на ищцата. Поддържа се и оплакване, че въззивният съд е редуцирал размера на обезщетението съразмерно на приетия принос от 30 % на база определеното от него обезщетение в размер на 250 000 лв., без да вземе предвид обстоятелството, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в частта, с която искът е уважен за сумата 150 000 лв., поради което намаляването на обезщетението е допустимо само по отношение на разликата над 150 000 до 250 000 лв., т. е. спрямо сумата 100 000 лв.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са анализирани фактите и доказателствата по делото, изложени са съображения за неправилност на изводите на въззивния съд относно наличието на принос по смисъл на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и размера на дължимото обезщетение и са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касация ЗАД „О. - Застраховане” със седалище в [населено място] не е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Постъпила е и жалба (наименована „частна касационна жалба”) от И. Т. И. срещу постановеното от Апелативен съд - София решение № 431 от 06.02.2019 г. в частта, имаща характер на определение, с която е върнато делото на Окръжен съд - Благоевград за провеждане на процедура по чл. 248 ГПК. В жалбата се поддържа, че определението е неправилно, поради което се иска да бъде отменено и да бъде отхвърлена молбата на ответника за присъждане на разноски за производството пред първата инстанция във връзка с частичното оттегляне на исковата претенция.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Частната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като определението, с което по повод подадена от ЗАД „О. - Застраховане” молба въззивният съд е върнал делото на първоинстанционния съд с указания за провеждане на процедура по чл. 248 ГПК, не подлежи на самостоятелно обжалване нито по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, нито по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

С решение № 4452 от 28.08.2017 г. по гр. д. № 128/2015 г. на Окръжен съд - Благоевград е осъдено ЗАД „О. - Застраховане” да заплати на И. Т. И. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 02.11.2014 г., в размер на 200 000 лв. За разликата до претендираните с исковата молба 400 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.

Против решението на първоинстанционния съд са подадени въззивни жалби от двете страни, по повод на които е образувано гр. д. № 6607/2017 г. на Апелативен съд - София. Ищцата И. И. е обжалвала решението в частта за отхвърляне на иска за разликата над присъдените 200 000 лв. до претендираните 400 000 лв., а ответникът - в частта, с която искът е уважен за разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв. В частта относно присъденото обезщетение от 150 000 лв. първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

След преценка на фактите и доказателствата по делото в рамките на правомощията по чл. 269 ГПК съставът на Апелативен съд - София е приел, че в резултат на произшествието от 02.11.2014 г., реализирано виновно и противоправно от водача И. И., застрахован в ЗАД „О. - Застраховане” със задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ищцата е получила телесни увреждания и е претърпяла болки и страдания, за които има право на справедливо обезщетение в размер на 250 000 лв. За да определи размера на обезщетението, въззивният съдебен състав е изходил от заключенията на назначените в първоинстанционното производство съдебни експертизи, с помощта на които са изяснени вида и тежестта на телесните увреди и интензитета и продължителността на болките и страданията.

От заключението на съдебно - медицинската експертиза, изготвена от вещо лице неврохирург, съдебният състав е приел за установено, че вследствие на произшествието ищцата е получила травми, които от микробиологична гледна точка са състояния с временна опасност за живота, а именно: Контузия на главата с разкъсно - контузна рана на челото; контузия на мозъка с открито много фрагментно счупване на черепа в областта на основата на предната черепна ямка, фронталната кост и темпоралната максиларна синуса; счупване на дясната орбита с контузия и притискане на черепномозъчен нерв; тежък общомозъчен синдром, изразяващ се в коматозно състояние; посттравматична пълна левостранна хемианопсия; парализа на нервус - трохлеарис в дясно и посттравматичен мозъчен органичен синдром с тревожно - депресивни изживявания и личностни промени, водещи до затруднения в социалната адаптация и личностното функциониране. По повод на травмите ищцата е подложена на операция на главата, при която е извършена ревизия на голямата разкъсно - контузна рана на челото и на фрактурата на челната кост, ангажираща фронталния синус; След операцията ищцата е изпаднала в животозастрашаващо комантозно състояние и с цел преодоляване на неблагоприятните последици от него, в т. ч. дихателна и сърдечна недостатъчност с възможен фатален изход, тя е интубирана и включена на изкуствена белодробна вентилация с прилагане на трахеостомия и обдишване; При зарастване на разкъсно - контузната рана е останал видим цикатрикс в дясната област на челото. Освен травмите в областта на главата, ищцата е получила и контузия на гръдния кош със счупване на 4-то, 5-то и 6-то ребра вдясно и компресивна фрактура на 7-ми торакален прешлен с травматична ротация на съседни прешлени. С цел преодоляване на травмите и предотвратяване увреждането на гръбначния мозък на 02.11.2014 г. е извършена втора операция, при която е направена ламинектомия на Т. и задна декомпресия; Поради констатирана остеопоротична структура на засегнатите прешлени поставянето на метални винтове на нива Т., 6, 8, 9 (метална стабилизация) се е оказало изключително трудно. Вещото лице е изразило мнение, че посочените травми са довели до силни болки в областта на главата и тялото, смущение на зрението от типа на левостранна хомонимна хемианопсия (отпадане на лявото зрително поле), парализа на очедвигателен нерв (т. нар. нервус - трохлеарис вдясно), трайна деформация на гръдния кош и посторганичен мозъчен синдром, свързан с личностнови промени, когнитивен дефицит, депресивно състояние; Възстановителният период при аналогични травми протича различно и строго индивидуално, но със сигурност при ищцата левостранната хемианопсия, парализата на очедвигателния нерв и деформацията на гръдния кош са необратими.

Въз основа на заключението на медицинската експертиза, изготвена от вещо лице със специалност УНГ, въззивният съдебен състав е приел за доказано, че като последица от продължителното апаратно дишане през трахеостома (хирургична интервенция, при която е направен шиен отвор на трахеята с поставяне на тръба/канюла за улесняване преминаването на въздух към белите дробове) ищцата е развила хроничен възпалителен процес, при който се е образувала външна гнойна фистула. Полученото увреждане има характер на временно разстройство на здравето, опасно за живота. При извършения преглед вещото лице е констатирало, че на мястото на интервенцията, в предната долна част на шията, има видим хоризонтално разположен цикатрикс с дължина около 8 см., получен вследствие направената трахеостома и последващата хирургична екстирпация на образувалата се фистула.

От заключението на вещото лице - психиатър е установено, че като последица от преживяната мозъчна контузия ищцата е развила постконтузионен синдром и е започнала психо - органична промяна на личността й в насока обстоятелственост в мисловния процес, трудна превключваемост, повишена раздразнителност, затрудения при овладяване на емоциите, постоянна тревожност, потиснатост от нарушенията в социалната и трудовата адаптация след произшествието. Вещото лице - психиатър е изразило мнение, че въпреки провежданото лечение, не се очертават тенденции за възстановяване и повлияване на симптоматиката. Констатациите на психиатъра кореспондират и със заключението на вещото лице - психолог, според което след преживения инцидент ищцата има личностни промени, водещи до затруднения в социалната адаптация и в личностното функциониране.

Въззивният съдебен състав е обсъдил и заключението на вещото лице - травматолог, съдържащо констатации, че в резултат на произшествието от 02.11.2014 г. ищцата е получила многофрагментно счупване на дясната лопатка, счупване на дясната ключица в средната част и счупване на дясната лъчева кост на типично място. Оперативни интервенции по повод на тези травми не са извършвани. Счупването на лъчевата кост е зараснало в добра анатомична позиция и функционално гривнената става е възстановена напълно, а останалите две фрактури са зараснали задоволително, но има лека деформация в областта на ключицата и функционален дефицит в движенията на раменната става, преодолими с помощта на рехабилитация и физиотерапия. Според вещото лице, непосредствено след травмите ищцата е изпитвала силни болки и страдания, които постепенно са отслабнали, и за период от 90 - 100 дни е била затруднена в ежедневното си обслужване поради невъзможността да използва увредения крайник. По време на произшествието ищцата е получила и счупване на шийката на лявата бедрена кост, което е наложило провеждане сложна операция с открито наместване на фрактурата и фиксация чрез динамична плакова винтова конструкция. Фрактурата е зараснала за около 6 - 7 месеца, през които ищцата е търпяла болки и затруднения от невъзможността да се придвижва. От травмата е останало леко ограничение във функционалното движение на лявата тазобедрена става, което има траен характер и се отразява на походката на ищцата.

Съобразявайки установените от експертните заключения факти, възрастта на ищцата към момента на произшествието - 40 г., и обществено - икономическите условия в страната към м. ноември 2014 г., въззивният съдебен състав е формирал извода, че за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди на ищцата е необходима и достатъчна сумата 250 000 лв. В мотивите към решението си въззивният състав е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се ръководи от указанията в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, че справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за справедливия размер на конкретното обезщетение.

Въззивният съдебен състав се е произнесъл по поддържаното във въззивната жалба на ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата ищца поради пътуване в лекия автомобил без поставен обезопасителен колан. След преценка на депозираните пред първата инстанция свидетелски показания и на заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза, съставът е приел за доказано твърдението на ответника, че по време на настъпване на произшествието ищцата е пътувала в управлявания от съпруга й лек автомобил без предпазен колан. За разлика от първоинстанционния съд, съставът на въззивния съд не е възприел доводите на ищцата, че е пътувала без колан по медицински причини - диагностицирана „спленектомия”, освобождаващи я от задължението по чл. 137а ЗДвП да ползва обезопасителен колан. Съдебният състав е преценил, че ищцата не попада сред изчерпателно изброените в чл. 137а ЗДвП лица, на които законът позволява да не използват обезопасителен колан по време на пътуване в превозно средство. Д. на ищцата, че е махнала колана, тъй като й е прилошало вследствие бързото шофиране на водача и многото завои по пътя, също е счетен за неоснователен с мотив, че „прилошаването” на пътника не попада в хипотезата на чл. 137а, ал. 2, т. 2 ЗДвП и че при проява на описаното състояние е било наложително водачът да спре с цел подобряване състоянието на пътничката и едва след това да продължи пътуването. От заключението на комплексната експертиза съдебният състав е направил категоричен извод, че ако по време на инцидента ищцата е имала предпазен колан, тя е щяла да получи незначителни увреждания, тъй като е нямало да изпадне между задната и предните седалки и в резултат на силното притискане да настъпят констатираните от другите експертизи многобройни и тежки телесни увреждания. Като е изходил от описания в експертизата механизъм на реализиране на произшествието и проявление на травмите, съставът на Апелативен съд - София е направил извод, че с поведението си (непоставяне на обезопасителен колан по време на пътуването) ищцата съзнателно се е поставила в риск и по този начин е допринесла за настъпване на вредоносния резултат в степен 30 %. Предвид приетото съпричиняване въззивният съдебен състав е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и е намалил определеното от него обезщетение от 250 000 лв. с 30 %, съразмерно на определения принос, до сумата 175 000 лв.

В зависимост от изводите, до които е достигнал, съставът на Апелативен съд - София е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска по чл. 226, ал. 1 КЗ отм. за разликата над 175 000 лв. до 200 000 лв.; Потвърдил е решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 200 000 лв. до претендираните 400 000 лв.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищцата - касатор е обосновала приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Изложението съдържа и множество доводи за постановяване на обжалваното решение в нарушение на закона и за необоснованост на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение и наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, които са от значение за правилността на решението и според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл. 288 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа с твърдения, че:

1. По въпроса за предпоставките, при които се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивното решение е постановено при липса на пълно и всестранно изследване на събрания доказателствен материал поотделно и в неговата съвкупност, което се явява противоречие с практиката на ВКС в решение № 116/03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г. на І т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ІV г. о., решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ІІ т. о., решение № 19/08.02.2017 г. по гр. № 50177/2016 г. на ІV г. о., решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ІІ т. о., определение № 420/10.06.2015 г. по т. д. № 2762/2014 г. на І т. о. и решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. Във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси: „1. Съдът служебно ли е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност; 2. Следва ли ответникът да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, а не този принос да се отчита от съда въз основа на предположения; 3. Какви са критериите за определяне на размера на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице; 4. Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при изрично направено от страна на ответника частично признание на иск за присъждане на неимуществени вреди; 5. Следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективно допринася за настъпване на вредата”.

2. Решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение № 12/25.03.2016 г. по т. д. № 1018/2015 г. на І т. о., решение № 212/11.01.2018 г. по т. д. № 738/2017 г. на ІІ т. о., решение № 69/18.03.2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г. на ІV г. о., решение № 97/13.11.2017 г. по гр. д. № 60239/2016 г. на ІІ г. о., решение № 108/30.06.2017 г. по гр. д. № 60323/2016 г. на І г. о., решение № 182/31.01.2018 г. по т. д. № 187/2017 г. на ІІ т. о. и решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на І т. о. по въпросите: „Следва ли принципът за прилагане критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД да бъде съобразен с дадените указания в ППВС № 4/1968 година” и „Приетите стойности на обезщетението, спрямо приложимите минимални нива на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” към датата на непозволеното увреждане, съгласно § 27, ал. 1 ПЗР на КЗ отм., обосновават ли противоречие на атакуваното въззивно решение с решение № 83 по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1 по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, относно съобразяване лимитите на застрахователната отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” като ориентир за социално - икономическите условия, спрямо които следва да бъде определен адекватен еквивалент на действително търпимите вреди, за да би бил справедлив размера на обезщетението”.

Формулираните въпроси са свързани с приложението на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД и условно могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като се изключи съдържаща се в част от тях теза за неправилно произнасяне на въззивния съд по размера на дължимото обезщетение и по предпоставките за намаляване на обезщетение поради установен принос на пострадалата. Касационно обжалване по поставените въпроси не следва да се допуска, тъй като не е осъществено твърдяното противоречие на въззивното решение със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

За да определи размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е извършил анализ и преценка на всички относими доказателства и въз основа на тях е формирал изводите си, че с оглед приетите от него за установени обем, интензитет и продължителност на претърпените неимуществени вреди ищцата - сега касатор, има право на справедливо обезщетение в размер на сумата 250 000 лв. Дали извършената от въззивния съд преценка на доказателствата, относими към размера на обезщетението, е пълна и всестранна, е въпрос от значение за правилността на решението, а тя не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. При произнасяне по размера на обезщетението съдът е взел предвид възрастта на ищцата към момента на проявление на вредите, цялостното неблагоприятно отражение на произшествието върху живота и здравето й, както и констатациите в съдебните експертизи за наличие на остатъчни последици от травмите (напр. видими цикатрикси по челото и на шията, парализа на лицев нерв, психо - органична промяна на личността), за възстановяване по повод на някои от травмите и за необратими увреждания вследствие на други травми. В мотивите към решението съдът изрично е посочил, че отчита и нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите като ориентир за социално - икономическите условия в страната, спрямо които присъденото обезщетение трябва да е адекватно (решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.). Обезщетението е определено при съобразяване на общите критерии за спазване на принципа за справедливост, указани в ППВС № 4/1968 г., и на всички специфични обстоятелства, които въззивният съд е преценил като релевантни за съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. Доводите на касаторката, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен тежестта на уврежданията, техния траен и необратим характер, предизвиканите от тях ежедневни затруднения, невъзможността да упражнява професията си на адвокат и изобщо настъпилата пълна промяна в начина й на живот, могат да бъдат преценени като основателни или неоснователни само след проверка на правилността на въззивното решение по реда на чл. 290 ГПК. При съпоставяне на мотивите към обжалваното решение с посочената в изложението казуална практика на ВКС не се установява релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие на решението с възприетите от ВКС разрешения на въпросите за критериите, въз основа на които съдът определя справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, и за значението на минималните нива на застрахователно покритиепо застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите за размера на обезщетението. Релевираната в изложението необоснованост на изводите на въззивния съд за справедлив размер на обезщетението 250 000 лв. е относима към правилността на въззивното решение и предвид т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не е основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Противоречие с практиката на ВКС не е налице и при разрешаване на въпросите относно съпричиняването на вредите и намаляването на дължимото обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Във връзка със съпричиняването следва да се отбележи, че въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и в резултат на нея е достигнал до извод, че приносът на пострадалата за настъпване на вредите е установен по несъмнен начин. Предвид така формирания извод въпросите по т. 1.1 и т. 1.2 от изложението дали съдът е задължен да обсъди всички относими към съпричиняването доказателства и дали приносът на пострадалия следва да се докаже от ответника, а не да се отчита въз основа на предположения, са зададени некоректно и не кореспондират с мотивите към обжалваното решение. В съдебната практика няма спор, че съдът определя размера на съпричиняването според конкретното поведение на пострадалия като преценява в каква степен неговите действия/бездействия са допринесли за настъпване на увреждащото събитие и/или на вредите от него; При установен принос на пострадалия, след като определи размера му - в процент или дробна част, съдът намалява обезщетението съразмерно на приноса на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. На намаляване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД подлежи обезщетението, което съдът е преценил като справедливо и дължимо съобразно критериите на чл. 52 ЗЗД, независимо дали ответникът е признал изцяло или частично иска за обезщетение. В обжалваното решение е прието, че като не е използвала задължителния обезопасителен колан по време на пътуването в лекия автомобил, без да има основателни причини от категорията на тези по чл. 137а ЗДвП, ищцата е допринесла за настъпването на получените при произшествието тежки травми с 30 % и дължимото от ответника - застраховател обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване съразмерно на този принос. Изводите на въззивния съд във връзка със съпричиняването и редуцирането на размера на обезщетението са формирани в съответствие с посочената в изложението практика на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено по отношение на следния въпрос: „При направено частично признание на иска от ответника и влязло в сила съдебно решение на първоинстанционния съд в тази му част, въззивният съд следва ли при редукцията на определения от него размер за неимуществени вреди, поради направен извод за съпричиняване, да включва размера на сумата по частичното признание на иска и за която сума е налице влязло в сила съдебно решение, или редукцията, поради направен извод за съпричиняване, следва да обхваща сумата над направеното признание и влязлото в сила първоинстанционно решение до размера на определения размер за неимуществени вреди от второинстанционния съд”. Въпросът е изведен от тезата на касаторката, че поради влизане на първоинстанционното решение в сила за сумата 150 000 лв. въззивният съд не е следвало да прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по отношение на присъденото с влязлата в сила част на решението обезщетение, а при направен извод за съпричиняване е следвало да намали съразмерно на приноса само разликата над сумата 150 000 лв. до приетия от него за дължим размер на обезщетението - 250 000 лв. Поставеният въпрос е насочен към оспорване на правилността на въззивното решение и конкретно - на правилното приложение от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Дори да се приеме, че въпросът е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като не е налице специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която урежда приноса на пострадалия като основание за намаляване на дължимото обезщетение за вреди от деликт, не е непълна или неясна, а по приложението й съществува трайна и непротиворечива практика на ВС и ВКС (в т. ч. и задължителна). В съществуващата практика няма спор, че при установен принос на пострадалия съдът, който разглежда иска на увреденото лице, намалява определеното от него обезщетение съразмерно на приетия принос. В случая въззивният съд е преценил, че дължимото обезщетение възлиза на 250 000 лв., а не на 200 000 лв., както е приел първоинстанционният съд, и в съответствие с възприетите в съдебната практика разрешения е намалил определеното от него обезщетение съразмерно на установения принос, без намалението да засяга присъдената с влязлата в сила част на първоинстанционното решение сума. Предвид съдържащата се в чл. 51, ал. 2 ЗЗД ясна правна уредба и последователната съдебна практика по приложението й касационното разглеждане на посочения правен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователно е и поддържаното въззивното решение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Независимо от това фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” - въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.

Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Касаторката е обосновала очевидната неправилност на въззивното решение с „видимо от мотивите към съдебния акт противоречие на закона и на правилата на формалната и житейска логика” на изводите на въззивния съд, че на редуциране съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД подлежи обезщетението от 250 000 лв., въпреки, че за част от обезщетението до размер на 150 000 лв. има влязло в сила първоинстанционно решение. Посочените пороци не насочват към очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и тъй като в рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2501 от 29.10.2018 г., постановено по в. гр. д. № 6607/2017 г. на Апелативен съд - София.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба (наименована 4частна касационна жалба”) на И. Т. И. от [населено място] срещу частта от решение № 431 от 06.02.2018 г. по в. гр. д. № 6607/2017 г. на Апелативен съд - София, имаща характер на определение, с което делото е върнато на Окръжен съд - Благоевград за провеждане на процедура по чл. 248 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на частната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: