О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50001

София, 13.01.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 3338/2021 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Г., [населено място], чрез адвокат С. Б., срещу въззивно решение № 93 от 09.06.2021 г. по в. гр. д. № 985/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 261354 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 6740/2019 г. на Районен съд – Пловдив и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД срещу „ЛК Лидер“ ООД за заплащане на сумата 8026,06 лв., като получена от ответника без основание в хода на принудително изпълнение по изп. д. № 41/2009 г. на ЧСИ М. С. – Ц. и изп. д. № 50/2009 г. на ЧСИ П. И., ведно със законната лихва. В касационната жалба се сочат основанията по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „ЛК Лидер“ ООД, [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат А. Н., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 06.08.2021 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Съдът е приел, че по предявения иск спорът се свежда до това дали преведените на взискателя „ЛК Лидер“ ООД по изп. д. № 50/2009 г. на ЧСИ П. И. са получени без правно основание, поради прекратяването на изп. д. № 41/2009 г. на ЧСИ М. С. – Ц., по което взискателят е присъединен за удовлетворяването на дълга по изп. д. № 50/2009 г. на ЧСИ П. И., поради настъпила перемпция и на двете изпълнителни дела. За да отхвърли предявения иск като неоснователен, съдът е приел, че давностният срок и по двете изпълнителни дела не е текъл до постановяване на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГК на ВКС. Позовал се е на практика на ВКС, според която отмяната на ППВС № 3/18.11.1980, извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., поражда действие от датата на постановяване на тълк. д. № 2/2013 г., поради което до този момент е било в сила и е приложимо тълкуването, дадено в ППВС, според което докато трае изпълнителното производство давността за вземанията, предмет на изпълнителното дело, не тече. Прието е, че след 26.06.2015 г. са налице множество действия, годни да прекъснат давността – първото от тях е превод на суми от третото задължено лице ЧСИ М. С. – Ц. по изп. д. № 50/2009 г. на ЧСИ П. И., а следващите са регулярни постъпления от запор на трудовото възнаграждение на длъжника на 06.06.2016 г., на 07.02.2017 г., на 17.07.2017 г., на 27.06.2018 г., на 23.11.2018 г. Въз основа на посоченото съдът е приел, че перемпция не е настъпила, тъй като не е налице 2-годишно бездействие на взискателя. Допълнително е посочено, че съгласно чл. 433, ал. 5 ГПК прекратяването и приключването на изпълнителното дело не засяга правата, които трети лица са придобили преди това въз основа на изпълнителните действия, както и редовността на извършените от третото задължено лице плащания на съдебния изпълнител. Плащането от третото задължено лице на взискателя не е недължимо платено по смисъла на чл. 55 ЗЗД, а напротив – дължимо е, защото с прекратяването на изпълнителното дело не се погасява вземането на кредитора. По делото не са представени доказателства за погасяване вземането на кредитора.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани следните въпроси:

1. „Откога започва да тече погасителна давност за вземането, когато взискателят не е искал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 10/16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г. но III г. о. на ВКС и решение № 45/30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. на IV г. о. на ВКС.

2. „Давностен или преклузивен е срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 83/11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017 г. IV г. о. на ВКС, решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. II г. о. на ВКС и решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. IV г. о. на ВКС.

3. „Погасява ли се вземането на взискателя за разноски, сторени в изпълнителния процес при прекратяване на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, и дължи ли взискателят връщане на разноските по изпълнението на длъжника?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 640/04.10.2010 по гр. д. № 920/2009 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 266/19.12.2013 г. по гр. д. № 1427/2012 г. на IV г. о. на ВКС.

4. „В хипотезата на прекратено по право принудително изпълнение, предприетите изпълнителни действия по него считат ли се за обезсилени и могат ли да прекъснат давността?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 193/02.11.2018 г. по гр. д. №4751/2017 г. IV г. о. на ВКС, решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. IV г. о. на ВКС, решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. IV г. о. на ВКС, решение № 285/06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. IV г. о. на ВКС и др.

5. „Срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК спрял ли е да тече преди приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

6. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните?“. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани множество решения на ВКС.

7. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 на ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнителни дела, които са образувани преди приемането му?“.

8. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като посочи кои от доводите и възраженията са неоснователни, и да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила?“. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани множество решения на ВКС.

9. „Допустимо ли е въззивният съд да основе своите изводи без да обсъди ралевираните в жалбата доводи, без да изложи мотиви по всички направени с жалбата искания и възражения и без да е извършил анализ на всички, събрани по делото доказателства?“. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани множество решения на ВКС.

10. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията за непълнота на мотивите, инвокирани в отговора на въззивната жалба?“. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани множество решения на ВКС.

11. „При условията на ограничения въззив, въведен с чл. 269 ГПК, въззивният съд може ли да се произнася по приложението на правото без да има въведени във въззивната жалба оплаквания в тази насока?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с приетото в т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и други решения на ВКС.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Производството по делото е било спряно до постановяване на решения по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС като пряко касаещи част от поставените от касатора въпроси в изложението - първи, четвърти, пети и седми въпрос.

В първото тълкувателно решение е прието, че задължителното тълкуване на ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено за загубило сила, поради което по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до този момент не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и същата е започнала да тече от 26.06.2015 г. Във второто тълкувателно решение – това по по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, тъй като перемпцията е процесуален институт, който не засяга публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора.

Въззивният съд не се е отклонил от гореизложеното, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочените въпроси.

Вторият и третият въпрос са неотносими към решаващите изводи на съда. Същите не са били спорни между страните, съдът не се е произнасял по тях и съответно не са от значение за изхода на делото.

Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси – шести, осми, девети, десети и единадесети – се свеждат до един – за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви защо приема едни факти за осъществили се, а други не, в рамките на направените от страните оплаквания при съблюдаване на ограничението на чл. 269 ГПК. Непротиворечива е задължителната практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, обсъдил е всички доводи и въззражения на страните и е изложил своите правни изводи по тях в рамките на въведения от страните предмет на въззивното обжалване, поради което по въпроса не е налице основание за допускане на касационното обжалване.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи основно се съдържат в представеното изложение.

Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника трябва да бъдат присъдени 731,30 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 93 от 09.06.2021 год. по в. гр. д. № 985/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА А. С. Г., [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „ЛК Лидер“ ООД, [населено място], 731,30 лв. деловодни разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ :1.

2.