Производството e по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка във връзка с чл. 18, ал. 5 от Правилник за прилагане на ЗЗДет (ЗАКОН ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) (ППЗЗДет.).
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Социално подпомагане” - гр. П. срещу решение № 1227/13.07.2020г., постановено по адм. дело № 3535/2019г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отменено Задължително предписание изх.№ ДК/Д-РВ-666 от 16.10.2019г., издадено в условията на заместване „За“ директор на Дирекция „Социално подпомагане”, гр. П., съгласно заповед № 1604 – РД01-0121/29.11.2016г. Наведените в касационната жалба възражения относно допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на съвкупния доказателствен материал, довело до неправилно приложение на нормата на чл. 21, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от ЗЗДет (ЗАКОН ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) (ЗЗДет.), във връзка с чл. 18, ал. 4 и чл. 20, ал. 4 ППЗдет. и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Претендира се присъждане на съдебни разноски.
Ответникът – В.П, чрез адв. П.Т в писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски.
Ответницата – З.М не ангажира становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира изводите на първоинстанционния съд за обосновани и съответни на приложимите материалноправни норми. Счита, че не са налице касационни отменителни основания, поради което първоинстанционният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Задължително предписание изх.№ ДК/Д-РВ-666 от 16.10.2019г., издадено в условията на заместване „За“ директор на Дирекция „Социално подпомагане”, гр. П., съгласно заповед № 1604 – РД01-0121/29.11.2016г., с което на основание чл. 21, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5 ЗЗДет., във вр. с чл. 18, ал. 4 и чл. 20, ал. 4 ППЗДет. е предписано на В.П да съдейства и да ползва социални услуги във връзка с детето Д. П. в Център за социална рехабилитация и интеграция за деца към Консултантско бюро „Напредък”, гр. П., ул. „Д. Ц“ № 11 – за изпълнение на Заповед № ЗД/Д-РВ-183/07.08.2019г. на Директор на ДСП Пловдив в срок до 01.11.2019г. На основание чл. 45, ал. 9 ЗЗДет. е посочено, че който не изпълни влязло в сила задължително предписание по този закон, се наказва с глоба или имуществена санкция от 2000 до 5000лв. (при първо нарушение).
Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният формира извод за незаконосъобразност на обжалвания индивидуален административен акт. Развити са съображения, че оспореното задължително предписание е издадено от компетентен орган, в законоустановената форма и при спазване на административно-производствени правила, но при неправилно приложение на материалния закон, с оглед липсата на предпоставките, предвидени в нормата на чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет.
Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.
В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени и гласни доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изслушването на детето е извършено при спазване на процедурата по чл. 15, ал. 4 ЗЗдет.
Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми.
Обосновано първоинстанционният съд констатира, че обективираното в разпоредителната част на предписанието задължение за съдействие и ползване на социални услуги от адресата, е обусловено от изпълнение на Заповед № ЗД/Д-РВ-183/07.08.2019г. на директора на ДСП - Пловдив, в срок до 01.11.2019г. След извършена служебна справка с извадка от деловодната система на АС – Пловдив, първоинстанционният съд установява, че към датата на издаване на задължителното предписание – 16.10.2019г., заповедта в изпълнение на която същото е издадено не е влязла в сила. След обжалване на горната заповед, същата влиза в сила от 24.10.2019г., в съответствие с постановеното Определение №1958/03.10.2019г. по адм. дело № 2704/2019г. на АСП. Предвид изложеното, законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, съобразно които задължителното предписание е издадено на дата, към която обективно не може да бъде приведена в изпълнение Заповед № ЗД/Д-РВ-183/07.08.2019г. на директора на ДСП - Пловдив.
Мерките за закрила в семейна среда се прилагат, за да бъдат подпомогнати детето и семейството, в зависимост от възможностите за отглеждане и възпитание на детето. В чл. 23 от ЗЗДет. са регулирани различни мерки с оглед потребностите на детето и родителите му. Изложените от административния орган юридически факти, изведени като мотиви в акта, не се субсимират в хипотезиса на нормите, посочени като правно основание за неговото издаване, обуславящи разпоредените правни последици. Правилно първоинстанционният съд приема, че цитираните в акта разпоредби на чл. 18, ал. 4 ППЗДет. и чл. 20, ал. 4 ППЗЗДет. са самостоятелни, с оглед условията за осъществяване на предвидените в тях хипотези.
По смисъла на чл. 18, ал. 4 ППЗЗДет. необходимата предпоставка за издаване на задължително предписание е отказ за сътрудничество от страна на родител, настойник или попечител или на лицето, което полага грижи за детето. При анализа на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд формулира обоснован извод, съобразно който не се установява отказ за сътрудничество от страна на родителя – адресат на задължителното предписание. Според представените от админстративния орган допълнителни писмени доказателства (л. 554 и сл.), В.П е подавал заявления за продължаване работата във вр. с образователните потребности на дъщеря му, както и при необходимост – предоставяне на психологическо консултиране (27.09.2018г., л. 559; 21.02.2018г., л. 582). Потвърдено от св. Сивинова (съдебно заседание от 02.06.2020г., л. 573 и сл.) е участието на жалбоподателя на срещи в отдела, когато случаят е воден от ДСП-Родопи (доказателственото искане за свидетеля е уважено именно с оглед качеството и длъжността, л. 530 гръб). Същият е бил критичен към работата на администрацията, но е съдействал при договаряне на услугите. Отказ от съдействие не е заявен и от св.Евлогиева (съдебно заседание от 02.06.2020г., л. 574 и сл.), която потвърждава, че при сключен договор с Центъра за работа с деца на улицата – В.П е присъствал на срещите, организирани по конкретния договор.
Според чл. 20, ал. 4 ППЗЗДет. са налице три отделни фактически основания. Всяко от тях съдържа самостоятелни предпоставки: по т. 1 следва да са налице документирани действия, насочени към постигане на контакт и съответно – невъзможност от постигането му или отсъствие на заявено желание от страна на родителите, попечителите, настойниците или лицата, които полагат грижи за детето – за ползване на социални услуги. В тази хипотеза, при осъществена една от двете алтернативно установени предпоставки, се издава заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане”. По т. 2 закрилата касае деца, пострадали от насилие или жертви на трафик, като в тази хипотеза е предвидено издаване на заповед за настаняване в кризисен център и/или ползване на други форми на социални услуги и издаване на задължително предписание на родителите с оглед защита на правата на децата. В посочената хипотеза се издават заповед и задължително предписание. По смисъла на т. 3 - се ползва заместваща приемна грижа, дирекция "Социално подпомагане" дава направление след изричното определяне на възможност за ползване на този вид услуга в административната заповед и/или в съдебното решение за настаняване на детето извън семейството. При цитирани множество разпоредби, липсва яснота относно правното основание, въз основа на което е издадено задължителното предписание. Мотивите са визирани като задължителен реквизит от съдържанието на всеки административен акт, съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, защото дават представа на адресата и заинтересованите лица за фактите, въз основа на които издателят му е приложил една или друга правна норма. Те също така дават възможност на съда да извърши проверка за законосъобразност на оспорения акт.
Предвид изложеното, първоинстанционният съд правилно приема, че описаните фактически обстоятелства не кореспондират с посочените правни основания и с разпоредителната част на задължителното предписание. В същото не са посочени конкретни социални услуги, които следва да се ползват от жалбоподателя и по отношение на които последният има задължението да съдейства. Съгласно § 1, т. 8 от ДР на ЗЗДет., "услуги" по смисъла на чл. 23 от с. з. са социалните услуги, предоставяни в общността по ЗСП (ЗАКОН ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) (ЗСП), а според чл. 16 ЗСП социалните услуги са дейности в подкрепа на лицата за социално включване и самостоятелен начин на живот, които се основават на социална работа и се предоставят в общността и в специализирани институции. Административният съд правилно извежда, че в тази хипотеза не е достатъчно дефинирането само на целта и определяне на социалната услуга като обща, а същата следва да се индивидуализира.
Ведно с посоченото, срокът на задължителното предписание не е ясен – „в срок до 01.11.2019г.” : не е ясно считано от кога тече този срок и дали е по отношение задължението за съдействие като дължимо от жалбоподателя поведение или за ползването на социални услуги. Срокът за изпълнение на дадено предписание следва да е еднозначно определен, тъй като е от значение както за адресата на задължението, така и за административния орган при проверка и евентуално налагане на санкция за неизпълнението му.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора, своевременно заявената от ответника по касация В.П акцесорна претенция за присъждане на съдебни разноски се явява основателна. Заплатеното възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лева (шестстотин лева), обективирано в Договор за правна помощ от 10. 08.2020г., следва да бъде възстановено от бюджета на органа – издател на отменения акт, респ. Дирекция „Социално подпомагане” - гр. П..
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1227/13.07.2020г., постановено по адм. дело № 3535/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Дирекция „Социално подпомагане” - гр. П. да заплати на В.П съдебни разноски в размер на 600 лева (шестстотин лева) - възнаграждение за един адвокат. РЕШЕНИЕТО е окончателно.