Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на И. Ахмед, [гражданство], подадена чрез адв. В.И, срещу решение № 2362 от 30.04.2020г., постановено по адм. дело № 11022/2019г. по описа на Административен съд София - град. В касационната жалба и в писмена защита се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Според касационния жалбоподател решението е неправилно и необосновано, тъй като първоинстанционният съд погрешно е счел, че е налице разумна възможност за извеждането на чужденеца от страната. Оспорва извода на съда, че последващата молба за закрила е подадена единствено за да се предотврати извеждането му от страната. Счита, че неправилно е преценено, че са налице законовите предпоставки на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и моли Върховния административен съд да отмени като незаконосъобразна заповед УРИ № 5364з-1697/20.09.2019г. на директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, с която е продължено принудителното настаняване на И. Ахмед в СДВНЧ. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът – директорът на Дирекция „Миграция“, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба, която в писмена защита пледира за отхвърлянето й като неоснователна и за оставяне в сила на обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага доводи, че съдът е обсъдил подробно фактическата обстановка по делото и становищата на страните. Според него са налице материалноправните предпоставки за налагане на процесната ПАМ. При разглеждането на делото в първата инстанция не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което не са налице изброените в чл. 209 т. 3 АПК основания за отмяна на съдебния акт и същият следва да бъде оставен в сила.
Жалбата е подадена в законоустановения в чл. 211 ал. 1 от АПК срок срещу акт, подлежащ на обжалване и от страна участник в първоинстанционното производство, за която актът е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на И. Ахмед, срещу заповед УРИ № 5364з-1697/20.09.2019г. на директора на Дирекция „Миграция“ – МВР, с изложени мотиви в предложение № УРИ 5364р-7630/20.09.2019г., с която жалбоподателят е настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци при дирекция "Миграция" за срок не повече от шест месеца.
За да достигне до този резултат първостепенният съд констатирал, че заповедта е издадена от компетентен орган, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, че са изложени фактически и правни основания за нейното издаване, както и че процесната заповед съответства на материалния закон и неговата цел. Съдът е извършил анализ на относимата правна уредба и е преценил, че фактическите констатации на органа обосновават извода, че има реална опасност чужденецът да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него предварителна административна мярка /ПАМ/, тъй като е било установено, че чуждият гражданин не притежава документи за самоличност, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му от РБ и отказва да се върне доброволно в страната си по произход, нито посочва трета сигурна страна. В мотивите на обжалваното съдебно решение е отразено, че последващата молба за предоставяне на международна закрила на чуждия гражданин, съгласно разпоредбата на чл. 76в, ал. 2 ЗУБ, не може да послужи като основание за незаконосъобразност на продължителното настаняване, когато същата е подадена единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на приложената ПАМ. С оглед на това първоинстанционният съд приел, че към датата на издаване на заповедта са били изпълнени материалноправните предпоставки за принудително настаняване в СДВНЧ, предвидени в чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ и в чл. 15 (6) Директива 2008/115/ЕО. Счел е за неоснователно и възражението на чуждия гражданин срещу срока на настаняване, който е до отпадане на обстоятелствата за настаняване и в процесната хипотеза е в рамките на законовия срок. Решението е законосъобразно и правилно.
Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че решението е необосновано, поради неправилна преценка на доказателствата по делото. Решаващият съд е събрал относимите доказателства, които е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивите на обжалваното решение са формирани на база възприетите факти и дават конкретни отговори на развитите оплаквания на жалбоподателя. При изяснена фактическа обстановка, съдът е достигнал до обосновани и правилни изводи.
Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Решаващият съд е обосновал своите изводи след всеобхватен и подробен анализ на приложимата нормативна уредба от международните нормативни актове и местното законодателство.
Правилно първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за законосъобразност. Оспореният акт е издаден на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ. Според разпоредбата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от същия закон, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането му. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. За наличието на основанията за принудително настаняване в специален дом се извършват ежемесечни служебни проверки от директора на дирекция "Миграция". По изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения 6 - месечен срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специален дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. В разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. В чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115 е дефинирано понятието „опасност от укриване“, като "наличие в конкретния случай на основания, породени от обективни критерии, които са определени в законодателството, да се смята, че гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, може да се укрие.” Въз основа на чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115, с § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е дадена национална легална дефиниция на "опасност да се укрие чужденец с наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3", като е прието, че опасност е налице, ако с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнение на наложената мярка.
В настоящия случай е безспорно установено от данните по преписката, че с предходна заповед № 5364з-639/22.03.2019г. на директора на Дирекция „Миграция“ в МВР, по отношение на жалбоподателя е приложена ПАМ по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ – „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна”. Налице са и останалите предпоставки регламентирани в чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ.Фте констатации, направени от органа обосновават правилния извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденецът да се укрие (по смисъла на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Видно от предложение от 20.09.2019г. /на л. 20 от адм. д. № 11022/2019г./ за удължаване на срока на принудително настаняване на чужденката в СДВНЧ, са установени факти и обстоятелства, че съществува реална опасност лицето да се укрие.
Нормата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115 изисква, освен посочената специална цел и да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. В конкретната хипотеза обобщената преценка на всички относими обстоятелства обосновават извода, че други по-леки принудителни мерки не могат да бъдат приложени по отношение на касатора. По делото е установено, че лицето няма установено местоживеене и средства за издръжка. При тези обстоятелства по-лека принудителна мярка би била неефективна, а освен това и трудно осъществима. Прилагането й би означавало да се постави под условие възможността за изпълнение на принудителното извеждане. Следователно, с оглед конкретните обстоятелства по делото е изпълнено и изискването на чл. 15, § 1 Директивата - да не може да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека ПАМ.
Неоснователни са твърденията на касатора, че оспорената заповед е издадена при неизяснена фактическа обстановка, тъй като не е била отчетена подадената от чужденеца последваща молба за международна закрила. Първоинстанционният съд се е произнесъл по това възражение и правилно е преценил, че съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ по принцип подадената молба за закрила обосновава прекратяване на настаняването, освен ако има сериозни основания да се предполага, че чужденецът е подал последваща молба за международна закрила, единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 или 3 ЗЧРБ. В случая е установено, че процесната заповед е издадена след последваща молба на лицето за международна закрила на жалбоподателя – № УП 2390 от 14.03.2019г. на ДАБ, която е подадена с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложена принудителна административна мярка, което е видно от горепосочената докладна записка. В този смисъл е и подзаконовата уредба, регламентираща настаняването в СДВНЧ - чл. 20, т. 2 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в техните звена и за организацията и дейността им (Загл. изм. – ДВ, бр. 52 от 2017 г.), според която норма чужденецът се освобождава от СДВНЧ, когато е подадена молба за закрила по ЗУБ и не са налице основанията на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ /когато има сериозни основания да се предполага, че чужденецът е подал последваща молба за международна закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2/. Дефиницията за „последваща молба“ за закрила е дадена в разпоредбата на §1, т. 6 от ДР на ЗУБ, съгласно която това е молба за предоставяне на международна закрила в Р. Б, която чужденецът подава, след като има прекратена или отнета международна закрила или производството за предоставяне на международна закрила в Р. Б е приключило с влязло в сила решение и чужденецът не е напускал територията на Р. Б.
Настоящият съдебен състав счита, че визираната разпоредба на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ следва да се тълкува и прилага във връзка с чл. 67 ЗУБ. Нормата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ предвижда принудителните административни мерки: „отнемане правото на пребиваване“, „връщане“, „експулсиране“ и „забрана за влизане в страната“ да не се изпълняват до приключване на производството по закрила с влязло в сила решение. Това означава, че производството по съдебна проверка на законосъобразността им може да бъде проведено, те дори могат да влязат в сила, но само тяхното изпълнение е отложено до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Видно от текста на самата разпоредба на чл. 67, ал. 1 ЗУБ, не се визира процесната принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“, което е логично, защото посочените в чл. 67, ал. 1 ЗУБ мерки са такива, които фактически извеждат гражданина на третата държава, респективно препятстват влизането му, докато мярката „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ е мярка, която само подготвя връщането и/или процеса на извеждане. По отношение на приложените към писмената защита на касатора доказателства: решение № 1503 от 03.06.2020г., на председателя на ДАБ и регистрационна карта от ДАБ при МС от 05.11.2019г., решаващият съдебен състав констатира, че са с дати, които са последващи датата на издаване на процесната заповед - 20.09.2019г., както и след датата на постановяване на оспореното съдебно решение, поради което и предвид нормата на чл. 142 АПК, не се отразяват на законосъобразността на изводите на първоинстанционния съд и на правилността на обжалваното решение. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изцяло развитите от първоинстанционния съд съображения, отнасящи се до срока на задържане, който към момента на издаване на процесната заповед е в рамките на максималния 18-месечен срок, регламентиран в чл. 44, ал. 8, изречение второ ЗЧРБ, и не намира за необходимо да ги възпроизвежда отново.
По изложените съображения съдът счита, че обжалваното съдебно решение не страда от посочените с касационната жалба пороци отм. енителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.
С оглед изхода на спора претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на сторените по делото разноски се оставя без уважение.
На основание на чл. 143, ал. 4 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъдят своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв., който е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Предвид горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение предложение първо АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2362 от 30.04.2020г., постановено от Административен съд - София – град по адм. дело № 11022/2019г.
ОСЪЖДА И. Ахмед, [гражданство], да заплати на дирекция „Миграция“ към МВР направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева. Решението е окончателно.