Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. Д., правоприемник на ищцата Т. Г. Б., чрез адв. А. Й., срещу въззивно решение № 155 от 24.02.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 2664 по описа за 2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1-14 състав, с което, като е потвърдено решение № 2987 от 29.04.2020 г., постановено по гр. дело № 10739 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен като неоснователен искът на Т. Г. Б. срещу Прокуратурата на Р. Б за заплащане на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ на сумата от 270 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди във връзка с водено наказателно производство, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.06.2012 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „При административно наказание, наложено по реда на чл. 78а НК и ЗАНН, коя хипотеза на ЗОДОВ се прилага – чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ или чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и с отпадането на абсолютната процесуална предпоставка за започване и продължаване на процеса отменено ли е административното наказание глоба, а като извод от предходното противоконституционно ли е, незаконосъобразно и недопустимо ли е касираното решение, мотивирано с обратното?“; 2. „Процесуалните нарушения на първоинстанционния съд във връзка с доклада му до какъв порок на въззивното решение водят, до недопустимост или неправилност на второинстанционното решение след сезирането за нарушението във въззивната жалба и непроизнасяне в тази част на въззивната жалба от въззивния съд?“ – по този въпрос се твърди очевидна неправилност и противоречие на въззивното решение с Решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. и Решение № 145 от 01.12.2017 г. по т. д. № 2587/2016 г. на ВКС, І т. о.; 3. „Нарушено ли е правото на ищеца да се осведоми, да бъде редовно призован и да участва пряко в съдебния процес по делото“ – по този въпрос твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; 4. „Следва ли ищецът по настоящото дело да се ползва от презумпцията за невиновност и допустимо ли е неспазване на същата презумпция да води до накърняване на правата на ищеца по настоящия иск?“ – твърди се противоречие с Решение на ЕСПЧ от 28.11.2019 г. по дело С-653/19 (PPU); 5. „Следва ли в предмета на пълно главно доказване по настоящото дело да се включва доказване на конкретните обстоятелства, довели до отпадане на акта, с който е наложено административното наказание глоба, или доказването на отмяната на глобата поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за водене на процеса е достатъчно?“; 6. „Мотивирал ли е въззивният съд решението си според изискванията на ГПК, задължителната и устойчивата съдебна практика и допустимо ли е съдебното решение при по същество липса на мотиви“? – във връзка с въпроса цитира практика на ВКС по чл. 290 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване са повторени въпросите от касационната жалба, както и цитираната в нея съдебна практика. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК, както и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответната страна Прокуратурата на Р. Б не е подала писмен отговор по чл. 287 ГПК.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима - подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 15.06.2012 г. е образувано досъдебно производство № 15199/2012 г. на 03 РУ на СДВР за документно престъпление по чл. 308, ал. 1 НК, по което на 18.10.2012 г. ищцата Т. Б. е разпитана като свидетел, а на 04.02.2013 г. е привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 316 във вр. с чл. 308, ал. 1 НК и й е взета мярка за неотклонение „подписка“. Досъдебното производство е приключило на 26.02.2013 г. С решение от 27.10.2014 г. по н. а.х. д. № 4479/2013 г. по описа на СРС ищцата е призната за виновна в извършване на престъплението, освободена е от наказателна отговорност по чл. 78а НК с наложено административно наказание „глоба“ и е отменена мярката за неотклонение „подписка“. По жалба на ищцата е образувано в. н.а. х.д. № 5132/2014 г. по описа на СГС, по което са проведени шест о. с.з. в периода януари-юли 2015 г., но по различни причини не е даден ход на делото. Производството е прекратено на 7.10.2015 г. поради смъртта на ищцата, като въззивният съд е отменил решението на СРС по н. о.х. д. № 4479/2013 г.

Ищцата е твърдяла, че досъдебното и съдебното производство срещу нея са продължили в значително дълъг период от време; че се е установило, че не е извършила престъплението, за което е обвинена, както и, че от това е претърпяла вреди, чието обезщетяване претендира. Според въззивния съд по делото е предявен един иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а не два отделни, тъй като съгласно преобладаващата практика това основание поглъща основанието по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Въззивният състав е приел също, че за уважаване на претенцията ищцата трябва да докаже, че е оправдана за извършване на престъпление или че наказателното производство срещу нея е прекратено на някое от изчерпателно посочените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания. В случая наказателното производство е прекратено по чл. 24, ал. 1, т. 4 НК (поради смъртта на подсъдимата с оглед личния характер на наказателната отговорност), затова не са разглеждани въпросите дали престъплението е извършено, респ. за вината на подсъдимата. Въз основа на тези обстоятелства втората инстанция е направила извод, че не е осъществена нито една от изброените в ЗОДОВ хипотези, свързани с наличието на незаконно обвинение за извършване на престъпление. Счел е и това, че цялата продължителност на наказателното производство в двете му фази е в размер 3 години, че е протекло в разумен срок, който не е надвишен, тъй като за продължителността е способствало в значителна степен и поведението на самата ищца. Тъй като липсва една от предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, изобщо не са обсъждани твърдените от ищцата негативни емоции, болки и страдания.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Първият въпрос е некоректно зададен, доколкото твърдението за приложението на чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ към настоящия случай за пръв път е наведено в касационната жалба. Същевременно въпросът за правната квалификация е относим към преценката за правилност на съдебния акт, която е извън обсега на производството по чл. 288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касационният съд многократно е посочвал в актовете си, че за квалификацията на иска меродавно е не посоченото като цифрово изражение от ищеца основание, а определеното от съда въз основа на фактическите обстоятелства изложени и поддържани от ищеца, въз основа на които и същият обосновава претенциите си и заявява искането си. В случая изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум обосновават извод, че заявената претенция е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както са приели и двете инстанции по същество на спора. Наред с това, в служебно известната на настоящия съдебен състав, по-нова и актуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е прието, че при съединяването им в рамките на едно съдебно производство искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ поглъща иска по чл. 2 б от ЗОДОВ и е налице един деликтен иск за обезщетение на неимуществени вреди, а не два отделни такива. Поради това, и в този случай съдът следва да определи едно общо, глобално по размер обезщетение за всички претъпени неимуществени вреди от ищеца. В тази връзка е разяснено, че неимуществените вреди в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2 б от ЗОДОВ не могат да бъдат различни по вид – касае се до едни и същи болки и страдания, причинени от самата висящност на наказателното производство, които следва да бъдат обезщетени само еднократно, като в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване.

Вторият и третият въпрос са твърде общо формулирани и нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са по естеството си касационни основания по чл. 281 ГПК за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения. Тези оплаквания подлежат на преценка във втората фаза на производството, само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.

Само за пълнота на изложението във връзка с тези два въпроса - №2 и №3 по изложението, следва да се отбележи, че ищецът, настоящ касатор, не е направил възражение срещу изготвения по делото доклад, а оплакванията му, изложени в касационната жалба във връзка със заявеното основание по чл. 2б ЗОДОВ, са били предмет на самостоятелно частно производство, което е приключило с влязло в сила определение на ВКС. Същевременно молбите на въззивника за отлагане на делото са докладвани в о. с.з. от 16.02.2021 г., като съдът се е съобразил с искането – не е дал ход на делото и е насрочил о. с.з. за 23.02.2021 г. Тъй като въззивникът е бил редовно призован за първото о. с.з., на основание чл. 56, ал. 2 ГПК се счита уведомен от датата на провеждането му за насрочването на второто о. с.з. На 23.02.2021 г. Г. Д. не се е явил в заседанието пред съда лично, нито е изпратил свой процесуален представител. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд не е допуснал процесуални нарушения, с които да е ограничил правото на участие на страната в производството.

Четвъртият въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда. Липсва произнасяне на въззивния състав в мотивите на решението във връзка с презумпцията за невиновност, която по принцип е от значение за правата на подсъдимия в наказателното производство и в конкретния случай следва да е била съблюдавана по наказателните дела, образувани пред СРС и СГС. По предявения иск за обезщетение по ЗОДОВ гражданският съд се съобразява с изхода на проведеното наказателно производство и не пререшава въпроса за вината, за да е необходимо да се ръководи по време на процеса от презумпцията за невиновност.

Петият въпрос касае разпределението на доказателствената тежест в процеса и осъществяване на предпоставките за уважаване на предявения иск. В този смисъл той е в едната си част оплакване за неправилност на решението по чл. 281 ГПК и въпрос по съществото на спора в другата си част, който не подлежи на обсъждане в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

Шестият въпрос е свързан с твърденията на касатора за необоснованост на обжалвания акт и също не подлежи на преценка в настоящата фаза на касационното производство, а в производството по чл. 290 от ГПК.

В обобщение, поставените въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Само за пълнота на изложението следва да се посочи по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че същото е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.

При този изход разноски на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива за настоящото производство.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 155 от 24.02.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 2664 по описа за 2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1-14 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.