- 16 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3906

гр. София, 20.08.2024 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 10.04.2024 (десети април две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4846 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 468/16.09.2022 година и касационна жалба с вх. № 537/10.01.2023 година, втората подадена по пощата на 06.01.2023 година, двете подадени от А. А. К., срещу решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година.

С обжалваните въззивни решения съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260 181/11.01.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2019 година, с което са отхвърлени предявените от А. А. К. срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за солидарно заплащане на сумата от 5500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и разрешаване в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, на съдебното производство по гр. д. № 5027/2009 година по описа на Районен съд Пловдив и на сумата от 60 038.66 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 05.11.2013 година до окончателното плащане, както и определение № 260 181/22.03.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9353/2022 година, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на А. А. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта му относно разноските.

В подадената от А. А. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивните решения са постановени в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и били необосновани. Поискано е същите да бъдат отменени и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу Районен съд Пловдив, Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат уважени. В изложението към касационните жалби по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решенията на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответниците по подадените касационни жалби Окръжен съд Пловдив и Върховен касационен съд са подали отговори с вх. № 27 811/29.12.2022 година първия от тях и с вх. № 27 276/19.12-2022 година, с вх. № 1461/23.01.1023 година и с вх. № 23 590/23.10.2023 година, втория от тях, с които са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователни като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваните с тях решения да бъдат потвърдени.

А. А. К. е бил уведомен за обжалваните решения на 16.08.2022 година и на 08.12.2022 година, а подадените от него срещу същите касационни жалби са с вх. № 19 468/16.09.2022 година и с вх. № 537/10.01.2023 година, като втората подадена по пощата на 06.01.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежна страна, поради което са допустими.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

само данните, които били необходими за нуждите на процеса. Съдът не бил проявил бездействие, напротив активно бил съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. В този смисъл въззивният съд намирал за неоснователни възраженията на А. А. К., че било налице забавяне, което следвало да бъде поставено в тежест на държавните органи (в частност съда), който не бил изпълнил задължението си да организира производството, така че то да отговаря на изискванията на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок. По отношение разглеждане на делото от касационната инстанция съставът на Софийския апелативен съд намирал, че инструктивните срокове на чл. 310 и следващите ГПК не се прилагали по отношение на касационното производство (на основание чл. 317 от ГПК те бели съответно приложими в производството пред въззивния съд, но липсвали основания да се приеме, че следвало да се съобразяват при разглеждане на делото от касационната инстанция). За насрочване за разглеждане на делото нямало изрични правила в глава двадесет и втора, съответно следвало да се приеме, че сроковете следвало да бъдат съобразени с натовареността на съответната съдебна инстанция. В настоящия случай, въззивният съдебен състав намирал, че не било налице допуснато забавяне на процеса, нито при първоначалното, нито при повторното разглеждане на делото пред последната съдебна инстанция. При първото, причините били обективни, а именно производството по гр. д. № 1451/2010 година по описа на ВКС, ГК, III г. о. било спряно до постановяването на тълкувателно решение от № 1/30.03.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС, което било от съществено значение за спора. След постановяване на това решение съдът бел организирал своевременно работата си и бил приключил производството в рамките на три месеца. При второто разглеждане на делото пред ВКС съдът бел спазил инструктивните срокове, предвидени в ГПК и бел разгледал делото в рамките на три месеца и седемнадесет дни. Съобразени били и указателните срокове на ИВСС и на председателя на ВКС при планови и дисциплинарни проверки. Действително правилно било становището на А. А. К., че пренатовареността на даден съд била ирелевантно обстоятелство в преценката по реда на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. Но тази очевидна пренатовареност на касационната инстанция не била станала причина за забавяне нито при разглеждане, нито при произнасяне. При първото разглеждане бил налице обективен факт-спиране на производството по реда на чл. 292 от ГПК. При второто разглеждане от образуване на производството по касационната жалба на 19.07.2013 година до постановяване на определение по реда на чл. 288 ГПК на 05.11.2013 година били изминали три месеца и седемнадесет дни. С оглед описаната хронология, въззивният съдебен състав намирал, че производството пред ВКС и при двете разглеждания се било развило в разумните срокове за разглеждане и решаване. Необосновано било възражението на А. А. К., че първоинстанционният съд бил приел неправилно, че инстанциите по процесното дело наброявали пет. Такъв извод първостепенният съд не бил правил. Напротив, посочил бил правилно, че за периода от четири години и половина, в който период се включвало времето, през което производството е било спряно-една година и един месец (от 01.03.2011 година до 06.04.2012 година), делото било разгледано от пет съдебни състава-един първоинстанционен, два въззивни и два касационни. Действително правилно било становището на А. А. К., че според практиката на ЕСПЧ трудовоправните дела били сред изрично изброените, по отношение на които спазването на изискването да бъдат разгледани и решени в разумен срок следвало да се третира като значимо за интересите на лицата, доколкото залогът за последните се свеждал до тяхната работа и следователно до тяхната прехрана. Но не можело да се приеме, че производството по разглеждане на предявените от А. А. К. искове за незаконното му уволнение било единствена причина той да бил напълно лишен от доходи за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година К. към датата на входиране на исковата молба бил в работоспособна възраст, с местожителство във втория по големина в страната областен град, поради което имал обективна възможност да потърси нова професионална реализация, за да не бъдел поставен в „риск“. Затова действията на трите съдебни инстанции, разгледали предявените от А. А. К. искове, не можели да бъдат определени като процесуално бездействие довело до накърняване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. И трите съдебни инстанции били положили необходимите усилия за ускоряването му и за приключването му, с оглед предмета на делото-голямата фактическа сложност, която влечала и правна такава. Въпреки че се касаело за дело, свързано с упражняване на трудови права, които дела обикновено не били с голяма правна сложност, в конкретния случай, това не било така. За да достигнел до този извод, въззивният съд съобразявал и поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на вещите лица, както и обективни фактори-необходимостта от спиране на делото, на основание чл. 292 от ГПК, поради което приемал, че не било налице основание да се приеме, че заведеното от А. А. К. дело било приключило в неразумен срок. Продължителността на производството не била попречила К. да получи предвидената държавна защита на своите права. Затова не било налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на държавата по реда на чл. 2б от ЗОДОВ. Предвид на това съставът на Софийския апелативен съд приемал, че предявеният иск не бил доказан по своето основание. Въззивният съд не възприемал становището на А. А. К., че първоинстанционният съд бил извършил нарушение, неприемайки констатациите на ИВСС, обективирани в констативния протокол, съгласно съдържанието на който Инспекторатът приемал, че бил налице общ период на забава на производството от около една година и предлагал обезщетение в размер на 1200.00 лева. Съдът не бил обвързан от преценката на административния орган за наличие на нарушение или размер на дължимо обезщетение, въпреки наличието на практика и в обратния смисъл. Заключението в административното производство имало значение за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. В съдебното производство подлежали на самостоятелно доказване всички твърдения за нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, като съдът извършвал самостоятелна преценка и дължал свое произнасяне по релевантните факти. Поради приетата неоснователност на претенцията било безпредметно въззивният съд да обсъжда претенциите за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди. Но дори и да бъдели разгледани въззивният съд намирал, че А. А. К. не доказвал наличие на причинно-следствена връзка между твърдените вреди и продължителността на воденото дело. Претенцията на К. за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи била необоснована. Пропуснатата полза представлявала реална, а не хипотетична вреда и предположението за увеличаване имуществото на К. винаги трябвало да се изгражда на доказана възможност за това, а не да почива на предположения и очаквания. Дори и А. А. К. да успеел да установи, че за периода от 26.08.2009 година до 05.11.2013 година не бил получавал никакво трудово възнаграждение, в случая не можело да се приеме, че пряка причина за това били действията на съда. Не било достатъчно твърдението на К., че бил работил на длъжност директор на ОДК-гр. Пловдив, както и че за периода на процеса не бил получавал трудово възнаграждение и свързаните с него допълнителни възнаграждения, за да приемел съдът, че това е достатъчно, за да бъде уважен предявения иск. Не се посочвали конкретни факти и не се ангажирали доказателства, от които можело да се направи извод, че А. А. К. бил правил опити да си намери работа или да му била отказвана такава поради причина, свързана с уволнението или с последвалото исково производство. Поради това предявените искове били неоснователни и недоказани и подлежали на отхвърляне, така както бил приел и първоинстанционния съд, поради което неговото решение било правилно. Не били налице основанията, които обосновават неговата незаконосъобразност, поради това следвало да бъде потвърдено.

По частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК въззивният съд намирал, че след образуването на тълкувателното дело № 1/2019 година по въпроса: „В хипотеза на чл. 10, ал. 2, респективно. на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице-ответник е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт“ било дадено законодателно разрешение, а именно-с § 5, т. 2 от ЗИДЗОДОВ (обнародван в ДВ, брой 95/29.11.2019 година), като била създадена нова ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ със следното съдържание: „Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“. Съгласно § 6, ал. 1 от ЗИДЗОДОВ (обнародван в ДВ, брой 95/29.11.2019 година) новата алинея 4 на чл. 10 се прилагала по делата, образувани по искови молби, подадени след влизането му в сила. Същото следвало да било разрешението и за заварените дела с оглед вече изразената ясна воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегнело занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. След влизане в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явявал „неуреден въпрос“ по смисъла на § 1 от ПЗРЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следвало да намерят нормите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 т ГПК, които били идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ. (в този смисъл било определение № 2/20.04.2021 година, постановено по тълк. д. № 1/2019 година на ОСС от ГК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС). С оглед на това, неоснователни се явявали възраженията на К., че в тази хипотеза ответникът нямал право на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Затова обжалваното определение било правилно и следвало да бъде потвърдено, а частната жалба следвало да бъде оставена без уважение като незаконосъобразна.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. А. К. е поискал въззивните решения на Софийския апелативен съд да бъдат допуснати до касационно обжалване по правните въпроси за това има ли характер на признание от страна на ответната страна в рамките на компенсаторния механизъм за бавно правосъдие по ЗОДОВ-държавата, независимо ме действа чрез различни процесуални субституенти, приетото в административната част от производството наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС и определеният в предложението за споразумение размер на обезщетение, съответно може ли съдът да приема в съдебната част на същото това производство липса на нарушение и да занижи размера на обезщетението?; за това следва ли в производството по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде доказвана п причинно-следствена връзка между причинените с увреждането обичайни неимуществени вреди и забавянето на делото или съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на делото причинява такива вреди?; за това следва ли в производството по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ причинените от бавното правосъдие имуществени вреди под формата на пропуснати ползи да се доказват със сигурност или те се предполагат?; за това следва ли в производството по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ съдът да изключи от преценката за общата продължителност на делото периода, през който то е било спряно до постановяване на ТР обуславящо изхода на спора по делото?; за това приложими ли са съответно правилата на глава ХХV, озаглавена „Бързо производство“ за производството пред ВКС?; за това длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез обсъждане на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните?; за това дължи ли се юрисконсултско възнаграждение от ищеца, съобразно отхвърлената част от иска в съдебното производство по ЗОДОВ, когато исковата молба е подадена преди изменението на ЗОДОВ в чл. 10, ал. 5 от ЗОДОВ от 2019 година, ДВ бр. 94 или не се дължи на основание изричната законова делегация в §. 6, ал. 1 и ал. 2 от ПЗРЗИДЗОДОВ, обнародван в ДВ бр. 94/2019 година?; за това длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения?, както и за това кога се касае за допусната очевидна фактическа грешка от съда и кога за произнасяне по цялото искане?.

Първият от така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК не обосновават допускането на решението на Софийския апелативен съд. Това е така, тъй като по отношение на този въпрос е налице произнасяне с т. 2 от ТР № 1/28.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГК на ВКС, където е прието, че съдът, сезиран с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, не е обвързан от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, относно дължимото обезщетение и може да присъди обезщетени е в размер по-нисък от предложения по реда на глава ІІІ „а“ ЗСВ. Съответно на този отговор в мотивите към този диспозитив е прието, че съдът не е обвързан и от изводите на министъра, че е налице основанието по чл. 2б от ЗОДОВ за заплащане на обезщетението. Даденото от съставът на Софийския апелативен съд разрешение на този въпрос е в съответствие с така посочената практика, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по него.

Вторият и третият от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. А. К. също не обуславят допускането на исканото касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са обусловили изводите на решаващия съдебен състав. Наистина в ТР № 3/13.01.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГТК на ВКС е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ е вид обезщетение за непозволено увреждане, но преценката за съответствие на решението на Софийския апелативен съд с даденото в това ТР тълкуване, съответно допускането на касационното обжалване по този въпрос е безпредметно, доколкото искът е отхвърлен, поради липсата на основание за присъждане на обезщетението.

Налице са обаче основанията за допускане на касационното обжалване по третия от поставените въпроси, доколкото въззивният съд изрично е изключил от общата продължителност на съдебното производство времето, през което то е било спряно поради висяща тълкувателна процедура пред ОСГК на ВКС. Във връзка с това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на това дали по отношение на него е приложима практиката на ВКС, намерила израз в решение № 50 258/16.12.2022 година, постановено по гр. д. № 4461/2021 година и решение № 50 002/20.03.2024 година, постановено по гр. д. № 290/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., които са служебно известни на съда. Доколкото тези решения не се отнасят до идентичен, а за сходен случай, обжалването следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Касационният съд не следва да разглежда въпроса дали останалите поставените от А. А. К. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като те се отнасят до въпроси, по които съдът ще трябва да се произнася по съществото на спора и допускането на касационното обжалване създава висящност и по отношение на тях. Същевременно решението на Софийския апелативен съд по чл. 247 от ГПК също трябва да се допусне до касационно обжалване, тъй като се отнася до въпроса за дължимите се с оглед на изхода по спора разноски, който въпрос подлежи на пререшаване при евентуален друг изход от спора от възприетия от съдебните състави по същество.

Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година, по подадената срещу тях от А. А. К., касационни жалби с вх. № 19 468/16.09.2022 година и с вх. № 537/10.01.2023 година, поради което такова трябва да се допусне.

На А. А. К. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 5.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1120/02.08.2022 година, поправено с решение № 1334/09.11.2022 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 2431/2021 година.

ДАВА на А. А. К. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], вх. .., ет. .., офис .., чрез адвокат М. едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 5.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.