Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. срещу въззивно решение №1607 от 07.10.2012г. на САС, постановено по в. гр. д.№ 3142/2011год.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл. 281 ал. 1 т. 3 ГПК. Твърди се, че изводът на съда за неоснователност на предявения от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество против И. Г. Н. и [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], с управител И. Г. Н., иск, предявен по реда на чл. 28 ал. 1 от ЗОПДИППД, с който се иска отнемане в полза на Държавата на подробно описано в решението движимо и недвижимо имущество, е неправилен и необоснован. Искането е за отмяна на въззивното решение, с което след отмяна на първоинстанционното решение искът по чл. 28 ал. 1 от ЗОПДИППД е отхвърлен, и уважаване на същия.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Изложението по същество преповтаря съдържанието на касационната жалба – и в него касаторът излага собственото си разбиране по тълкуването на приложимите в случая правни норми, изразява несъгласието си с правните изводи на съда и цитира извадки от различни съдебни актове, съдържащи произнасяне по идентични казуси. Счита, че са налице основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната за съдилищата практика, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона. Не формулира конкретни правни въпроси. За да обоснове наличието на основанието по чл. 280 т. 1 ГПК касаторът посочва, че съдът е формирал неправилния и необоснован извод „ за липсата на причинно - следствена връзка между престъпната дейност на лицето и придобитото имущество, предмет на отнемане”, както и, че „придобитото след периода на престъпната дейност имущество е на стойност под 60000лв., тъй като се изследва само имущество, придобито след момента на осъществяване на престъплението” и поради това се е произнесъл по материално-правния въпрос „за наличието на причинно - следствена връзка” в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС, формирана с приложените решения на ВКС. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивният съд следствие неправилно приложение на закона и неправилно разпределение на доказателствената тежест е обосновал грешни крайни изводи. Според касатора въпросът „ за наличието на пряка причинна връзка между престъпната дейност на лицето и придобитото имущество, предмет на отнемане” се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което е налице основанието по чл. 280 т. 2 ГПК. Позовава се на съдебни актове, постановени от софийски и великотърновски апелативен съд, Счита също, че са налице основанията по чл. 280 т. 1 и т. 2 ГПК и във връзка с разрешения от въззивния съд въпрос „ досежно отнемане на имущество при условията на от ЗОПДИППД отм. от юридическо лице, контролирано от ответника”. Позовава се на решения на АпС [населено място] и АпС [населено място], без да обосновава в какво се състои противоречието. Във връзка с поставените въпроси касаторът поддържа и основанието по чл. 280 т. 3 поради липсата на „достатъчна и последователна практика на съдилищата в тази насока”.

Ответниците И. Г. Н. и [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. Н.А. вземат становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съображенията за това са следните:

Обжалва се въззивно решение №1607 от 07.10.2012г. на САС, постановено по в. гр. д.№ 3142/2011год., поправено с решение № 1775 от 30. 09.2013г., в частта, с която след отмяна на

решение от 01.03.11г., постановено по гр. д. №491/09 г. по описа на Видинския ОС, в частта, с която е допуснато отнемане в полза на Държавата на подробно описано в решението имущество, собственост на

И. Г. Н. и на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], с управител И. Г. Н.

, е постановено отхвърляне на предявените против тях искове по чл. 28

ЗОПДИППД отм..

За да обоснове извод за неоснователност на исковете и да ги отхвърли след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел следното: приложимият закон е ЗОПДИППД, който е отменен, считано от 19.11.2012г., но се прилага за заварените случаи, какъвто е настоящият, съгласно §5 от ДР на Закона; налице е мотивирано искане по чл. 28 ал. 1 от същия закон, за отнемане на подробно описаното имущество в полза на Държавата срещу двамата ответници, внесено пред първостепенния съд; престъплението, за което първият ответник е осъден с влязла в сила присъда, попада в обсега на чл. 3 ал. 1 от ЗОПДИППД –

спрямо

И. Г. Н.

е постановена влязла в сила присъда № 24/19.05.08 г. по нохд 307/08 г. по описа на САС (за осъществен на 23.03.08г. активен подкуп, в размер на 50 лв.)

; безспорно е установено, че ответникът е управител на дружеството – втори ответник; че е установено придобиването на посоченото в искането на К. имущество. По отношение на претенцията, насочена срещу ответника – физическо лице, съдът е приел, че основателното предположение за връзка между имуществото и престъплението предполага такова времево осъществяване на престъпната дейност (която в конкретния случай е еднократно осъществен престъпен акт, без инкриминирана продължавана престъпна дейност) и придобиването на имуществото, което прави вероятно влагането на средства, реализирани по престъпен начин в съответното имущество; че предмет на отнемане според чл. 1 ЗОИДППД е такова имущество, което е придобито пряко или косвено от престъпна дейност, като последната не може да се презумира и не може да се третира като престъпна само според неуспешна доказателствена дейност в производството по чл. 28 от ЗОПДИППД относно произхода на средствата за придобиване на имущество; че основателното предположение за връзка между престъпление и придобито имущество не може да почива единствено на дисбаланс между приходите и разходите на едно лице; че в процесния случай по делото няма доказателства за връзка между придобитото от ответника имущество и вмененото му престъпление, като няма и обосновка за това защо следва да е вероятен произходът им от престъпна дейност; че липсата на доказателства за законни източници на средства за придобиване на имущество не обосновава извод за наличие престъпен произход на имуществото; че предложеното да бъде отнето имущество, придобито след момента на осъществяване на престъплението (доколкото преди това в конкретния случай не би могло и да се предположи наличието на причинна връзка между престъплението и придобиването на имотни блага) не представлява такова в значителен размер; че това е достатъчно за отхвърляне на претенцията като не е необходимо да се изследват паричната равностойност на имуществата, предложени за отнемане, и доказаността на приходите, с които същите са придобити. По отношение на претенцията срещу юридическото лице, въззивният съд е приел, че неговото имущество подлежи на отнемане при предпоставки, различаващи се от установените като важащи за физическите лица; че съобразно чл. 6 от Закона при условията и по реда, се отнема в полза на държавата имуществото, придобито от престъпна дейност, което принадлежи на юридическо лице, контролирано от проверяваното лице самостоятелно или съвместно с друго физическо или юридическо лице; че цитираният законов текст изисква установяване, че имуществото на съответно юридическо лице е придобито от престъпна дейност; че имуществото на дружество ще е придобито от престъпна дейност, ако чрез търговския субект е осъществявано пране на пари или имуществото на дружеството представлява трансформация на придобити по престъпен начин блага; че доказателствената тежест за това се носи от ищеца. Приел е също, че в конкретния случай не може предлагането на неследваща се облага (дар от 50 лв.) на длъжностно лице – младши автоконтрольор, с цел последният да не състави акт за установяване на административно нарушение по ЗДвП, да обоснове престъпно придобиване на имущество от юридическо лице с предмет на дейност - сделки с недвижими имоти, търговия на дребно и едро, покупко-продажба и производство на стоки, транспорт, хотелиерство, автосервиз, внос и износ на стоки и други позволени от закона дейности; че поради липсата на причинна връзка между инкриминираното деяние, за което спрямо ответника-физическо лице, има влязла в сила осъдителна присъда, и имуществото на втория ответник, не следва да се анализират доказателствата, събрани по повод цената и конкретния способ за придобване на имуществото, описано в мотивираното искане.

При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на ВКС намира следното:

Не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението на касатора не са поставени конкретни и ясно формулирани материално-правни и процесуално-правни въпроси, обосноваващи извод за наличие на общо основание за допускане на касационен контрол. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, разпределение на доказателствената тежест и други, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, както и несъгласието си с фактическите и правни изводи на въззивния съд, които са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се има предвид и това, че

когато липсва конкретно формулиран правен въпрос, съдът не може да се произнесе като формулира за сметка на касатора съответното питане в нарушение на принципа на чл. 6, ал. 2 ГПК за диспозитивното начало, тъй като така ще създаде възможност да се излезе извън рамките на търсената защита и съдействие и да се видоизмени волята на касатора за съдебното въздействие върху спора между страните.

Формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване, без съдът да се произнася по наличието или не на поддържаните от касатора допълнителни основания.

Въпреки изложеното за пълнота на изложението следва да се посочи следното: изводите на апелативния съд в обжалваното решение са в съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 7/2013 г. от 30.06.2004 г. по тълкувателно дело № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС, в което, респ. - и в приетата за правилна в него съдебна практика, е прието, че е необходимо да има пряка или косвена връзка между конкретната престъпна дейност по чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД отм. и придобиването на процесното имущество, както и че е достатъчно тази връзка да може обосновано да се предположи логически, с оглед конкретните обстоятелства по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 от ЗОПДИППД отм., В мотивите към тълкувателното решение е и изрично разяснено, че придобиването на имуществото от извършителя на престъплението може да е, както пряко, така и косвено от конкретната престъпна дейност, но във всички случаи тази връзка трябва да бъде установена или да може да се направи логически обосновано предположение за съществуването й; че това предположение е достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник в придобиването на имуществото; както и че неустановяването на законен източник за придобиването на имуществото, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава комисията - ищец от тежестта да я установи по несъмнен начин по делото.

Предвид изложеното не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответниците не са заявили искане за присъждането на такива.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1607 от 07.10.2012г. на САС, постановено по в. гр. д.№ 3142/2011год., поправено с решение № 1775 от 30. 09.2013г., в обжалваната част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: