Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 887 от 14.02.2018г., постановено по адм. д. № 13624/17г. Административен съд – София град, първо отделение, 10 – ти състав, е отхвърлил жалбата на [фирма] срещу акт за прихващане и възстановяване № П - 22000117118121-004-001/07.08.2017 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП гр. С., потвърден с решение № 1799/13.11.2017г. на директора Дирекция „ОДОП” при ЦУ на НАП гр. С., като неоснователна.

Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от [фирма], ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [адрес], представлявано от управителя И. Р. У., чрез адвокат З. Г. И.. В същата се прави оплакване, че решенето на административния съд е неправилно поради допуснати нарушение на материалния и процесуалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. М. В административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – София град. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Ответния по касационната жалба директор на Дирекция „ОДОП” гр. С., чрез юрк. М., взема становище за неоснователнос на касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е основателна и следва да бъде уважена.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е …

С решението си Административния съд – София – град е отхвърлил жалбата на [фирма] срещу акт за прихващане и възстановяване № П - 22000117118121-004-001/07.08.2017 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП гр. С., потвърден с решение № 1799/13.11.2017г. на директора Дирекция „ОДОП” при ЦУ на НАП гр. С., като неоснователна. Първоинстанционният съд е описал подробно установената фактическа обстановка по време на проверката и събраните доказателства. Изложени са мотиви, че процесният АПВ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма. С обжалвания пред административния съд АПВ е извършено прихващане на претендираната от дружеството сума в размер на 1229, 36 лева, представляваща деклариран ДДС за възстановяване, със задължения за осигурителни вноски в същия размер. От доказателствата по делото е установено, че дружеството жалбоподател е подало справка декларация по чл. 125 от ЗДДС за данъчен период 01.06.2017г. до 31.06.2017г., с попълнена клетка 81, в която е посочен ДДС за възстановяване в размер на 1229, 36 лева на основание чл. 92, ал. 3 от ЗДДС. С АУЗ № П-22000116189474-135-001/27.02.2017г., издаден по реда на чл. 106, ал. 1 от ДОПК на търговското дружество са установени задължения за осигурителни вноски, за ППФ и за УПФ общо в размер на 1727 лева. главница и лихви в размер на 111, 04 лева. Цитираният АУЗ е потвърден с решение № АУ-1/27.04.2017 г. на директора на ТД на НАП гр. С.. Установено е, че е АУЗ е предмет на съдебен контрол по адм. делото № 8720/2017г., по което, към момента на постановяване на обжалваното пред настоящата инстанция решение, не е имало произнасяне и обжалвания АУЗ, не е влязъл в сила. Административния съд е приел, че задълженията за данъка или за задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване чрез извършване на ревизия, съобразно чл. 209, ал. 1, т. 3 от ДОПК и актът по чл. 106 от ДОПК подлежи на принудително изпълнение, т. е. вземането по него е изискуемо, независимо от обстоятелството, че същият е обжалван. Решаващият състав е прел, че правилно органите по приходите са установили приложимостта на чл. 92, ал. 5 от ЗДДС, доколкото посочената разпоредби предполага за приложимостта си наличието на обстоятелство по чл. 92, ал. 3 от ЗДДС и наличието на изискуеми публични задължения. Направен е извод, че е налице законно основание извършеното прихващане между подлежащия на възстановяване косвен данък със задълженията по посочения акт, тъй като изискуемостта на публичното вземане е настъпила. Съдът е направил съпоставка между разпоредбите на чл. 128, ал. 1 от ДОПК и чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, като е посочил, че прихващането е начин за погасяване на публичното вземане - чл. 168, т. 2 от ДОПК и не е посочено сред изпълнителните способи по чл. 215, ал. 1 от ДОПК. Прието е още, че прихващането е било извършено по инициатива на орган по приходите във връзка с подадена от дружеството справка-декларация по ЗДДС вх. № 01002097951/1 1.07.2017г. Административния съд е отбелязал, че обстоятелствата, свързани с правилността, законосъобразността, размера на публичните вземания, които са посочени в акта за АУЗ № П-22000116189474-135- 001/27.02.2017 г., не са относими към този правен спор и това са обстоятелства, които подлежат на разглеждане и установяване в производството по съдебното обжалване на АУЗ. Съдът е цитирал мотивите изложени по дело С-107/2010г. на СЕС и съобразно тях е прел, че актът за установяване на задължения по чл. 106, ал. 1 от ДОПК е предмет на съдебен контрол за законосъобразност. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения акт за прихващане и възстановяване.

Решението на Административен съд София град е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба на [фирма] се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Едно от основните оплаквания е за допуснато съществено процесуални нарушение изразяващо се в това, че и понастоящем е налице спор относно законосъобразността на друг акт за установяване на задължения, въз основа на който е издаден процесния, поради което при условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 144 АПК производството по делото е следвало да бъде спряно. Втората група основни оплаквания са за неправилно приложение на материалния закон, свързани с това, че с процесния АПВ са прихванати задължения, които неправилно са определени с акта за установяване на задължения.

По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното:

По делото няма спор за факти. От данните по същото е видно, че с процесния акт за прихващане и възстановяване № П - 22000117118121-004-001/07.08.2017 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП гр. С., потвърден с решение № 1799/13.11.2017г. на директора Дирекция „ОДОП” при ЦУ на НАП гр. С., е направено прихващане на сумата 1 229, 36лв., която дружеството жалбоподател е заявило за възстановяване по реда на чл. 125 ЗДДС със задължение за задължителни осигурителни вноски в този размер, установени с акт за установяване на задължения № П-22000116189474-135-001/27.02.2017г., издаден по реда на чл. 106, ал. 1 от ДОПК, с който на търговското дружество са установени задължения за осигурителни вноски, за ППФ и за УПФ общо в размер на 1727 лева. главница и лихви в размер на 111, 04 лева. Няма спор също, че актът за установяване на задължения е бил оспорен пред същия съд, като с решение № 931 от 15.02.2018г., постановено по адм. д. № 8720/2017г., същият е бил отменен. Това решение не е влязло в законна сила, като спорът понастоящем е висящ във Върховния административен съд, шесто отделение, адм. д. № 5518/2018г., насрочено за 05.03.2019г.

Даденото тълкуване на материалния закон от страна на първоинстанционния съд е правилно. Един от способите за погасяване на публичните задължения е чрез прихващане - чл. 168, т. 2 от ДОПК. Нормата на чл. 92, ал. 5 ЗДДС разпорежда, че когато в случаите по ал. 3 и 4 са налице изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите, възникнали до датата на издаване на ревизионния акт или акта за прихващане и възстановяване, органът по приходите ги прихваща и възстановява остатъка, ако има такъв. Съгласно чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК, принудително изпълнение се предприема въз основа на актове по чл. 106 и чл. 107 ДОПК, независимо дали са обжалвани.

От систематичното тълкуване на цитираните разпоредби следва изводът, че определените с акта за установяване на задължения по чл. 106 ДОПК публични задължения подлежат на изпълнение (по делото няма данни изпълнението на акта да е спряно), т. е. същите са изискуеми по смисъла на чл. 128, ал. 1 от ДОПК и с тях може да бъде извършено прихващане. Оплакванията на касатора относно нарушения на материалния закон при издаването на акта за установяване на задължения не могат да бъдат разглеждани в настоящето производство, а решението на административния съд, с който той е отменен, не е влязло в законна сила, която да бъде зачетена.

Не спирането на производството по висящото дело по обжалване на АПВ от страна на административния съд действително е процесуално нарушение, тъй като въпросът за законосъобразността на АУЗ е преюдициален за законосъобразността на АПВ. Това нарушение обаче не е от такова естество, че да обуславя отмяна на постановеното първоинстанционно решение при условията на чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК и връщане на делото за ново разглеждане.З а касатора остава отворен пътя да защита правата си чрез отмяна по реда на чл. 239 от АПК в случай на благоприятно решение по спора по законосъобразността на АУЗ.

След като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорения акт за установяване на задължения и е отхвърлил жалбата на [фирма] като неоснователна, Административен съд – София град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция юрисконсулско възнаграждение в размер на 316лв,, определено при условията на чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 887 от 14.02.2018г. на Административен съд – София град, първо отделение, 10-ти състав, постановено по адм. д. № 13624/2017г.

ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [адрес],, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя И. Р. У., да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“-гр. С. разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 316 /триста и шестнадесет/лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.