Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (”ОДОП”) – Пловдив при ЦУ на НАП срещу Решение № 59 от 16.01.2017 г., постановено по адм. дело № 2033/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-16002415009830-091-001 от 06.04.2016г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - гр. П., потвърден с решение № 514 от 01.08.2016г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - гр. П. относно непризнато право на данъчен кредит в общ размер на 7 542, 94лв. за данъчен период м. 10.2015г. По подробно изложени в жалбата съображения, касаторът моли решението да бъде отменено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от ответника по касацията на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът - [фирма], [населено място], чрез управителя К., в писмен отговор оспорва касационната жалба, като намира същата за абсолютно неоснователна. Моли да бъде потвърдено решението на административния съд като правилно и законосъобразно.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховен административен съд, осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата за процесуално допустима. По същество тя е неоснователна.
Предмет на производството пред Административен съд - Пловдив е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № Р-16002415009830-091-001 от 06.04.2016г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - гр. П., потвърден с решение № 514 от 01.08.2016г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - гр. П., в частта, с която не е признато право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 7 542, 94лв. за данъчен период м. 10.2015г. по протоколи № 17/23.10.2015г. и 18/26.10.2015г. за вътреобщностни придобивания по чл. 117 ЗДДС. Протоколите са с предмет „Материал изолация”, със съответната данъчна основа и ДДС. Същите са съставени въз основа на международни фактури с посочен в тях доставчик D.-C. S.P.A. с V. IT 01803960366 и получател на стоките - [фирма] с V. BG[ЕИК] – ревизирано лице. В приложените копия на международни товарителници за двете доставки като товарен пункт е посочено Солиера, Италия, а разтоварен пункт - К., Румъния. Протоколите са включени както в дневника за покупки и справката - декларация за данъчен период м. 10.2015г. на ревизираното лице, така и в дневника му за продажби за същия период. [фирма] има регистрация за целите на ДДС и в Румъния с наименование „G. T.” O. с V. RO 35085352. Ревизираното лице е издало две фактури на румънското дружество, тъй като стоките са предназначени за дейността на „G. T.” O. – Румъния и същите са включени в дневника за продажби за м. 10.2015г. като доставки по чл. 69, ал. 2 от ЗДДС с място на изпълнение на територията на друга държава членка.
Съдът е възприел изводите на органа по приходите, че [фирма] не може да претендира правомерно упражняване право на приспадане на данъчен кредит по общия ред на чл. 69, ал. 1 от ЗДДС, тъй като стоките не пристигат на територията на Р. Б и с тях не могат да се извършват последващи облагаеми доставки. За правилни са посочени и мотивите на приходната администрация досежно факта, че българското дружество не е представило доказателства за това, че вътреобщностното придобиване е обложено и в държавата - членка по пристигане на стоките - Румъния. Предвид непредставянето на доказателства съдът е счел за неприложим специалният режим на корекции по чл. 62, ал. 4 от ЗДДС, вр. с чл. 10 от ППЗДДС.
За да достигне обаче до извод за основателност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е посочил, че органите по приходите е следвало на основание чл. 73а от ЗДДС да признаят следващото се на жалбоподателя право на приспадане на данъчен кредит в качеството му на получател по процесните доставки, при което и резултатът за данъчния период не би се променил. Решението е правилно.
В процесния случай, ревизираното лице е отразило протоколите, както в дневника за покупки, така и в дневника за продажбите за данъчен период м. 10.2015г. Съдът правилно е счел, че е налице основание за прилагане чл. 73а от ЗДДС. Съгласно сочената разпоредба при доставки, данъкът който е изискуем от получателя (какъвто е процесния – ВОП), правото на приспадане на данъчен кредит е налице и когато доставчикът на стоката не е издал документ, който отговаря на изискванията на чл. 114, и/или получателят не разполага с документ по чл. 71, т. 2, 4 и 5, и/и ли получателят не е спазил изискванията на чл. 72, ако доставката не е укрита и данни за нея са налични в счетоводството на получателя. Разпоредбата намира приложение винаги, въпреки неспазване на формалностите на данъчно задължените лица, са изпълнени материалните предпоставки за упражняване претендираното право, тъй като доставките са реални и същите не са укрити.
Режимът на самоначисляване, приложим при ВОП, изисква от една страна получателят да начисли ДДС и в същото време да упражни правото на приспадане на ДДС като данъчен кредит. По този начин резултатът за данъчния период (когато са осъществени само ВОП) трябва да бъде нула. Следователно, когато доставката не е укрита, режимът на самоначисляването включва начисляване на ДДС и приспадането му като данъчен кредит.
Начисляването от органа по приходите на ДДС за ВОП при законоустановения механизъм на самоначисляване и принципът на данъчен неутралитет като основен принцип в правото на ЕС в областта на Общата система на ДДС изискват да се признае и правото на приспадане на данъчен кредит, тъй като в противен случай ще се допусне обогатяване на фиска, което не е целта на облагане с ДДС. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз - решение по съединени дела С- 95/07 и С-96/07 (Еcotrade Spa) и решение по дело С-284/11 ("ЕМС - Б. Т" ООД) и ВАС – решение №991 от 28.01.2015 г. постановено по адм. д. №3004/2014 г. и решение №2227 от 27.02.2015 г. постановено по адм. д. №4102/2014 г..
Предвид изложеното разпоредбата на чл. 73а ЗДДС правилно е намерена за приложима от съда в конкретния случай. Съдът достигайки до такива правни изводи, е постановил правилно съдебно решение, мотивите на което се споделят от настоящия състав.
При този изход на спора на касатора разноски не се дължат, а на ответника по касацията такива се следват, но предвид липсата на доказателства за сторени разноски, такива не се присъждат.
С оглед на гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 59 от 16.01.2017 г., постановено по адм. дело № 2033/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Решението е окончателно.