Р Е Ш Е Н И Е
№ 453
гр. София, 25.09.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИЛЕНА ПАНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ КОЛЕВА
ПЛАМЕН ДАЦОВ
при секретаря Г. И. и в присъствието на прокурор К. И., като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №140/2024 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:
Касационното производство е инициирано по жалба от подсъдимите Г. Г. К. и С. М. Г. срещу Решение №57 от 31.07.2023 год. по ВНОХД№32/2023 год. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Оплакванията в двете касационни жалби са за наличието на касационни основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. В тази връзка се моли да се отмени атакуваното решение и оправдаят двамата подсъдими, да се отмени и върне за ново разглеждане или алтернативно намали наказанието.
В хода на съдебните прения адв.С. – защитник на подс.К., поддържа касационната си жалба и обобщава, че е налице превратен, противоречив и непълен анализ на доказателствата по делото. Сочи, че поради тази причина са осъществени съществени процесуални нарушения, включително и заради обстоятелството, че не е допуснат до разпит важен свидетел. Твърди и, че подс.К. не е бил в общ умисъл с другия подсъдим, тъй като за него липсват доказателства и следва да бъде оправдан. Алтернативно се иска отмяна и връщане.
Подс.К. в своя защита сочи, че е бил подведен от св.Х. и е невинен.
Адв.Н. – защитник на подс.Г., поддържа касационната жалба и допълнението към него. В пледоарията си твърди, че е налице съществено процесуално нарушение, тъй като в обвинителния акт не било описано от къде произтича вината, което от своя страна е пренесено като порок и в обжалвания пред ВКС съдебен акт. Другото процесуално нарушение, според защитата, е че липсват мотиви, от които да се установи поради какви причини се счита, че подс.Г. е виновен, което прави невъзможна неговата защита. На следващо място се сочи, че е нарушен материалният закон, тъй като апелативният съд приема, че доставките по тези процесни фактури не са реално осъществени, като този извод бил в противоречие с Директива 2006 на ЕС и с трайно установената практика по приложението на ЗДДС. Счита се, че наложното наказание е несъразмерно, тъй като се нарушават принципите на съразмерност и пропорционалност, предвидени в § 15 от преамбюла на директивата. В тази връзка се моли за оправдаване, отмяна и връщане или намаляване на наказанието.
Подс.Г. в своя защита моли за оправдаване.
Представителят на Върховната прокуратура(ВП) е на мнение, че жалбите са напълно неоснователни и не са налице посочените касационни основания в тях. Решението на АС - Бургас е обосновано, законосъобразно и подробно от фактическа и правна страна.
В последната си дума двамата подсъдими молят за оправдаване.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:
С Присъда от 02.11.2022 год., Окръжен съд – Бургас по НОХД№264/21 год., е признал подс.С. М. Г. за виновен в извършено престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.2, т.7 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 НК и на основание чл.54 НК го е осъдил на 3 години „лишаване от свобода“ при „общ“ режим с приложение на чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 НК, а по отношение на подс.К. е определил наказание от 3 години „лишаване от свобода“ за извършено престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.2 и т.7 вр. чл.20, ал.4 вр. чл.26, ал.1 НК и на основание чл.66, ал.1 НК е отложил изпълнението му за срок от 5 години. Г. и К. са осъдени да заплатят солидарно на държавата представлявана от Министъра на финансите сумата от 136 164, 82 лв., ведно със законната лихва от датата на деянието. Съдът се е произнесъл и по чл.25, ал.1 и ал.2 НК.
С Решение №57/31.07.2023 год. по ВНОХД№32/2023 год., Апелативен съд – Бургас е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда.
По отношение на наведените основания в двете касационни жалби:
В касационната си жалба адв.С. – защитник на подс.К. твърди, че апелативният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като с мотивите си за отхвърляне разпита на св. Р. Г. Т. се е произнесъл по фактите, преди приключване на съдебното следствие.
Настоящият състав на ВКС прецени, че това възражение е неоснователно, тъй като видно от протокол №57/27.03.2023 год. за проведено открито съдебно заседание пред Апелативен съд – Бургас, въззивната инстанция в мотивната част на определението си за оставяне без уважение на посоченото искане отбелязва, че са събрани достатъчно по обем доказателства, които позволяват изясняване на подлежащите на доказване факти и обстоятелства, поради което е преценил, че правилното изясняване на делото не налага изслушване на въпросния свидетел. При тази мотивировка не може да се приеме изразеното становище за предварително произнасяне по фактите, тъй като апелативният съд по никакъв начин не е взел становище по тях така, че да се разбере какво е неговото отношение и какво ще последва в последствие от анализа по събраните доказателства. За да има мотивирано произнасяне за отхвърляне е необходимо съдът да изпълни задължението си като отбележи защо счита, че едно искане е неоснователно. Това, че същият заявява, че доказателствата са достатъчни по обем, за да се разкрие обективната истина чрез вече събраните доказателства не представлява предварително произнасяне по фактите. В допълнение е право на съдебния състав да прецени, дали е нужен разпит на определен свидетел или не и това не може да се приеме като съществено процесуално нарушение.
Адв. С. депозира в касационната си жалба и друго възражение, че въззивната инстанция е допуснала логическо несъответствие в мотивите си по отношение на съучастническата дейност, тъй като е приел, че св.Х. се познавала със св.П., която водила счетоводството на подс.Г. и знаела за дейността на фирми, които се нуждаят от фактури, поради което тя предложила издаването на такива от името на дружеството на подс.К., което от свое страна като извод противоречало на обвинителния акт, където се казвало, че двамата подсъдими се намерили лично и се сговорили. Това опровергавало заключението, че подсъдимите действали при общ съучастнически умисъл. Поради тази причина се сочи, че посоченият извод на съда за съучастническа дейност противоречал на приетата фактическа обстановка, което представлявало съществено процесуално нарушение(СПН).
Гореописаното възражение за СПН е неоснователно, тъй като от една страна видно от обвинителния акт се е приело в описаната фактическа обстановка, че подс.Г., за да избегне внасянето на голям размер ДДС в началото на месец май се е обърнал към подс.К., който се е съгласил да издава от името на негова фирма фактури. От друга страна, действително на л.8 от решението на апелативния съд се отбелязва, че св.Х. предложила на подс.К. да издаде от името на негово дружество фактури, които ще подпомогнат незаконосъобразната дейност на подс.Г., но последното не представлява противоречие с приетата фактическа обстановка от обвинението и логическо несъответствие по отношение на съучастническата дейност. Това е така, защото отново видно от обжалваното решение на л.26, 27 и 28 и л.38, 39 и 40 съдът логически обосновано и непротиворечиво отбелязва, че двамата подсъдими предварително са се познавали както и това, че св.Х., макар и да е посредничила, не е обстоятелство, което изключва техният общ умисъл. В тази връзка, макар, че в описаната фактическа обстановка се отбелязва помощта на свидетелката, то това не влиза в противоречие със заключението за съучастническата дейност, тъй като впоследствие съдът в своя съдебен акт допълва при анализа на доказателствата какво има предвид. Именно поради тази причина не може да се приеме наличието на противоречие в аналитичната дейност, което да представлява СПН.
В хода на съдебното заседание пред ВКС защитникът заявява, че от мотивите не можело да се разбере -процесните стоки фактически доставени ли са от „Л. енд Б.“ Е. или не са доставени, защото веднъж съдът приемал, че няма как да бъдат доставени, пък най-накрая казвал, че са доставени.
В случая като отговор на посоченото от защитника следва да се отбележи, че съдът в решението си е бил пределно ясен. Същият е обобщил на л. л.34-35 какво има предвид, а именно, че обстоятелството за извършен превоз на строителни материали не може да повлияе върху фактите по обвинението, защото важното в случая е, че извършеният превоз на стоките не се установява да е във връзка с процесните фактури, които на по-късен етап в мотивите си съдът детайлизира и конкретизира.
Според адв.С., съдът е отказал да отговори на възражението, че нямало доказателства, че протоколите за приемане и предаване на стоките, които били с невярно съдържание и които разкриват фиктивността на сделките, както и товарителниците и договорите за наемане на склад, с които да се припишат на подсъдимите и не са иззети от тях.
Видно от обжалваното решение е, че съдът изключително подробно видно от л. л.28-35 е анализирал писмените доказателства по делото, които включват и отбелязаните протоколи, договори и товарителници като е отговорил и на възраженията, за които се твърди, че не е направено. Напротив, видно от анализа на въззивната, а и на първата инстанция е, че същият е изключително задълбочен и подробен, обхващаш всички писмени доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност като по този начин е даден и отговор на всички възражения за тези обстоятелства. В този смисъл не може и да се приеме, че е нарушен чл.14, ал.1 НПК, тъй като съдът е взел предвид всички обстоятелства по делото включително и писмените доказателства, както вече бе посочено.
В касационната жалба на адв.Н. – защитник на подс.Г. са цитирани част от твърденията на Апелативен съд – Бургас, от които не ставало ясно въз основа на какви доказателства се приема, че са установени.
На първо място следва да се отбележи, че една голяма част от посочените възражения са по обосноваността и в този смисъл касационната инстанция ще ги остави без отговор поради обстоятелството, че са ирелевантни за нейната компетенция. На този етап възражения свързани с недоказаност и анализ на доказателствената съвкупност не могат да бъдат коментирани, а касационната жалба на адв.Н. е в по-голямата си част е анализ на тези обстоятелства – нямало данни цитираните свидетели да са обсъждали определени факти, нямало доказателства, че подс.Г. е знаел, че доставчиците му са неизрядни, нямало доказателства, че двамата подсъдими са се познавали, че имало доказателства, че стоките били реални, нямало доказателства за действията на подс.Г., нямало доказателства за фиктивни сделки със строителни материали, че апелативния съд стъпвал в своите изводи на недоказани факти, описаният механизъм не се доказвал от събраните доказателства. Прави се анализ на ССЕ и защо същата е негодна с коментар на всеки един въпрос от същата и защо не трябвало да се цени от съда, анализ на показанията на св.П., които според касационната жалба не доказвали предварителното познанство между двамата подсъдими, че нямало доказателства за общност на умисъла, че деянието е несъставомерно като дори в самата разглеждана жалба адв.Н. на л.29 заявява, че става въпрос за необоснованост, че не бил доказан умисълът за извършване на престъпление. В тази връзка с оглед законово определените възможности, този състав ще обсъди онези възражения, които се приема от защитата, че са свързани с липса на мотиви и липса на анализ за наличните доказателства по делото, което води до СПН.
В обобщение апелативният съд и по отношение на подс.Г. стриктно е следвал процесуалните правила по чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК - извършил е самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, изложил е ясно и без логически противоречия кои факти намира за доказани и въз основа на кои доказателства и доказателствени средства, което позволява да бъде проследен начина на формиране на вътрешното му убеждение. С оглед на това се явява неоснователно възражението на адв.Н. за нарушение на чл.14, ал.1 НПК, още повече, че в касационната жалба няма конкретика по отношение на това обстоятелство, а единствено се коментира обосноваността на обжалваното решение като се прави анализ на доказателствата.
Другото възражение на адв.Н. е, че Апелативен съд – Бургас е формирал изводи в противоречие с изяснената и доказана фактическа обстановка, в противоречие с материалния наказателен закон и понеже не е допуснал събирането на доказателства е нарушил правото на защита на подс.Г..
Както вече настоящата инстанция имаше възможност да отбележи, решението на въззивната се отличава с последователност, логическа съвместимост, непротиворечивост и задълбоченост. Съдът е отговорил и на възраженията на страните. Подробно е анализирал всички събрани по делото доказателства. Взел е предвид наличието на противоречия и е обосновал защо кредитира едни, а отхвърля други доказателства. В мотивната част на решението от л.15 до л.41 от същото, съдът изключително подробно е анализирал доказателствената маса. В този смисъл не може да се приеме възражението, че не са формирани собствени мотиви, а е преразказан обвинителния акт, което при внимателно запознаване с процесното решение ще установи, че това не отговаря на истината. След като е изяснил изчерпателно и точно фактическата обстановка по делото, без да е допуснал нарушение при събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства, апелативният съд е приложил правилно материалния закон.
В касационната жалба се твърди, че от л.21 на съдебния акт не се откриват данни и доказателства за знанието на подс.Г. относно факта, че дружествата на К. са неизрядни към фиска, нито, че между тях има трайно съглашение за извършване на данъчно престъпление.
Следва да се отбележи, че в решението си въззивната инстанция е разгледала всички елементи от състава на инкриминираните деяние и е обосновал защо са налице обективните и субективните им критерии. В тази връзка е необходимо да се подчертае с оглед посоченото от защитника, че съдът не е дал отговор защо отхвърля искането за назначаване на повторна счетоводна експертиза. Именно на л.21 от мотивите си към съдебния акт съдът е посочил каква е била причината за този отказ, който разбира се обективира и с определение в открито съдебно заседание. По отношение на липсата на отговор подкрепен с доказателства за наличието на знание от подс.Г. относно това, че дружествата на подс.К. са неизрядни, то съдът е дал подробен отговор за това като се е спрял на няколко места в своето решение по различни поводи коментирайки тези факти. В този смисъл на л. л.26-27 от същото съдът е коментирал и наличието именно на данни за познанството между двамата подсъдими и знание за уговорката помежду им за осигуряване на данъчни фактури, в които са отразени фиктивни сделки.
Другото възражение на адв.Н. е за това, че мотивите на апелативния съд са бланкетни, като дава пример за това с л.38 от същите, които не кореспондирали нито с доказателствата, нито с обвинението.
И с този извод на защитата настоящата инстанция няма как да се съгласи, тъй като, ако се приеме едно такова възражение за бланкетност, това само по себе си представлява липса на мотиви, а видно от решението е, че това не отговаря на истината. Следва да се подчертае, че изискването за мотивиране на съдебните актове е конституционно установено в чл.121, ал. 4 от Конституцията на Република България. Мотивирането на вътрешното съдийско убеждение е важна гаранция за правото на справедлив процес по чл.6 ЕКПЧОС като в този смисъл са Решенията Salov v. Ukraine, 65518/01, 6 септември 2005 г., Boldea v. Romania, 19997/02, 15 февруари 2007 г. Практиката на ВКС се сочи, че мотивите трябва да дадат представа за констатациите на съда относно релевантните към предмета на доказване факти и тяхната правна квалификация. Именно поради тази причина присъдата трябва да бъде мотивирана по начин да може да се вижда, че наистина са били надлежно обсъдени всички доказателства по делото и да може да се провери правилността на направените въз основа на тях фактически и правни изводи. Съдебната практика неотклонно е приемала, че в мотивите на присъдата трябва да се излагат конкретно установените фактически обстоятелства и съответния им доказателствен анализ, а не общи фрази и твърдения. Липсата на анализ на доказателствата в мотивите и подмяната му с декларации е съществено нарушение на процесуалния закон - Решение №30-91-II НО. Както сочи Върховният съд, не е налице преценка на доказателствата по делото, когато съдът само посочва поименно в мотивите на присъдата имената на разпитаните свидетели, без да обсъжда подробно и задълбочено показанията им и без да изложи съображения защо ги приема или отхвърля - Решение№18-86-II НО, което в случая не е налице. В потвърждение на цитираната съдебна практика е и нормативно залегналото в чл.305, ал.3 НПК законодателно решение, където е посочено какво следва да е съдържанието на мотивите на съда. В процесното решение горепосочените недостатъци не се наблюдават. Напротив, съдът се е съобразил с всички възможни законови стандарти и е изградил своите мотиви съобразявайки практиката на ВКС. По отношение на цитираната част от мотивите, намиращи се на л.38, не става ясно защо в тази част те не кореспондират с наличните доказателства според защитника. Видно от тази част на мотивите е, че съдът е коментирал субективната страна на деянието свързано с подс.Г. и са обсъдени редица доказателства, съпоставени са с други имащи отношение към субективната страна и разглеждания умисъл, коментирано е поведението на другия подсъдим и показанията на св.П., поради което не може да се приеме възражението за бланкетност, шаблонност и липса на кореспонденция със събраната доказателствена маса.
Не може да се приеме и друг упрек депозиран в жалбата на адв.Н., че едва ли не съдът приемал „познанство“ и „общ умисъл“ като еквивалентни понятия. Никъде в мотивите на съда не се застъпва такава теза. Един от изводите на съда, които може да се направят, стъпвайки върху доказателствата е, че освен всичко останало „познанството“ е част от съществуващата верига от други събрани по делото доказателства, водещи до общност на умисъл между двамата подсъдими и съдът подробно е обсъдил това свое съждение, макар и с друга стилистика.
Не е налице и друго отбелязано противоречие в решението на съда свързано с показанията на св.П. - от една страна с предоставените документи от подс.К., а след това от лично донесени фактури от подс.Г.. От една страна така цитираните изречения от решението са извадени от контекста на същото. От друга страна същите не влизат в противоречие помежду си, тъй като установяват обстоятелства, които касаят конкретно посочена фактология, имаща отношение към различния контекст на разглежданите въпроси. В единият случай имащи касация с посещението в офиса на К., а в другия случай касаещи предоставените фактури от Г..
В откритото съдебно заседание пред ВКС адв.С. заявява, че е нарушен материалния закон, тъй като апелативният съд приема, че доставките по тези процесни фактури не са реално осъществени, като този му извод е в противоречие с Директива 2006 на ЕС и с трайно установената практика по приложението на ЗДДС.
От една страна по отношение на реалните доставки и цитираната Директива не става ясно кое точно е в противоречие със същата и за коя практика точно става въпрос. По всяка вероятност адв.Н. има предвид Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, която сама по себе си няма отношение към процесния случай. В. Д. най-общо има за цел да осигури еднакво прилагане на системата на ДДС със съответните изпълнителни мерки. Последните следва по-специално да решат проблема с двойното данъчно облагане на трансграничните сделки, който може да се появи в резултат на разликите между държавите-членки при прилагането на правилата, управляващи мястото на изпълнение на облагаемите сделки.
По отношение на възражението на процесуалния представител в същото съдебно заседание свързано с възникването на правото на данъчен кредит, че то абсолютно никога не може да бъде ограничавано поради това, че са налице нередности при доставчика. Защитникът се позовава на Решение № С – 80 от 2011г., решение № С - 142 от 2011 г. на СЕС, които приемат, че в никакъв случай не трябва да се тълкува, че данъчният орган може да откаже да признае на данъчно-задълженото лице правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, което лице е платец, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги или на някой от неговите доставчици са извършили нарушение, без да доказват въз основа на обективни данни, че въпросното данъчно-задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от неговия доставчик.
Важно в случая е да се отбележи, че самата адв.Н. заявява, че това е свързано с обосноваността или както самата тя сочи с липсата на доказаност. Последното не е в компетенциите на касационната инстанция, но за пълнота е необходимо да се подчертае, че проверяваният съд е обосновал въз основа на какви доказателства може да се приеме, че е съществувало познанство между двамата подсъдими и знанието свързано с извършването на противозаконната им дейност. Именно поради тази причина цитираната практика на СЕС в случая не намира приложение. От друга страна, позовавайки се на въпросното решение на СЕС по обединени дела C-80/11 и C-142/11, процесуалният представител реално се опитва да оспори силата и значението на установените от органите по приходите факти и обстоятелства, касаещи материалната и кадрова обезпеченост на доставчиците, произхода на стоките, правилното осчетоводяване на доставките при доставчиците и други косвени доказателства - събирани обикновено по време на ревизия, с оглед доказване реалност на доставките. Факт е, че във въпросното решение на СЕС е застъпено становище, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от една страна, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или да притежава документи в това отношение.
Друга теза застъпена в горецитираното решение на СЕС, която е още по-категорично развита в Решение на СЕС по дело С-324/11 е относно материалната и персонална обезпеченост на доставчиците. Така в последното решение на СЕС е застъпено становището, че само по себе си, за да се откаже признаване на правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдавани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. Необходимо е още, тези обстоятелства да сочат(което в случая има отношение към наказателноправната част на казуса) за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама.
Следва да се напомни, че в процесния случай става въпрос за обвинение по чл.255, ал.3 вр. ал.1 НК касаещо избягването на установяване и плащане на данъчни задължения. В тази връзка по всяка вероятност адв.С. е имала предвид освен горецитираните решения и Решение на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13 М. П. Е., където е прието, че на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само при условие, че въз основа на обективни данни се установи, че това данъчнозадължено лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки или услуги е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от тези доставки на стоки или услуги.
Друго решение на СЕС е от 06.12.2012 г. по дело С-285/11/, където е отбелязано, че за да се установи, правото на приспадане на данъчен кредит за съответното данъчнозадължено лице, е необходимо да се провери дали доставките са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани от лицето за извършване на облагаеми сделки.
В практиката си ВАС(която по всяка вероятност защитата има предвид без да я цитира) застъпва становището, че признаването на право на данъчен кредит само по данъчни фактури, при липса на откриване на доставчиците и на всякакви доказателства относно реалното изпълнение на доставките, противоречи както на разпоредбите на ЗДДС, така и на тези на общностното право. Последното изисква кумулативното изпълнение на двете условия - наличие на фактура и осъществено данъчно събитие, за признаване на претендираното право. Същевременно съдебната практика на СЕС е непротиворечива, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци (в този смисъл Решение от 13 декември 1989 г., Genius Holding (C-342/87, Recueil) и Решение от 19 септември 2000 г. Schmeink. Предвид гореизложеното, можем да заключим, че един от основните принципи за прилагане на горепосочените решения на СЕС е доказването с всякакви доказателства на реалното извършване на доставка. Върховните съдии от ВАС са категорични, че решение на СЕС по съединени дела С-80 и 142/2011 не може да бъде прилагано към казуси при които липсват доказателства за реално извършване на доставката, а само фактуриране. Именно поради тази причина и в процесния случай въпросните решения не могат да бъдат относими. Тази позиция е особено добре изразена в Решение № 4390 от 13.04.2016 г. на ВАС в което се казва, че предвид неустановени реални доставки по процесните фактури, не намира приложимост практиката на Съда на Европейския съюз, конкретно с решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11, на което касаторът се позовава.
Така от казаното по-горе можем да направим извода, че ограниченията в отказването на данъчен кредит провъзгласени в решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11, важат само за случаите, в които се установи по безспорен начин наличието на стоки от вида на фактурираните при получателя и спора е само дали въпросните стоки са доставени от издателя на фактурите. Това са случаите когато имаме една относителна симулация, при която предметът на доставката е налице, но се прикрива реалния доставчик и по този начин се създава данъчно предимство за получателя.
По отношение на посоченото основание за явна несправедливост на наказанието при касационната жалба на адв.С. е налице бланкетност без конкретика докато при адв.Н. се сочи, че наложното наказание е несъразмерно, тъй като с него се нарушават принципите на съразмерност и пропорционалност, предвидени в § 15 от преамбюла на директивата, тъй като там се предвижда, че размерът на наказанието не следва да бъде несъразмерно голям спрямо извършеното престъпление. На второ място, защитникът отбелязва, че поради множеството изменения в НК е объркана системата на наказанията в материалния закон, а по отношение на чл.255 НК е налице голяма диспропорция при налагането на наказанията, които не са актуализирани повече от 20 години.
Твърди се за противоречие с Директивата 2017/1371 от 05.07.2017 год., но този състав на ВКС вече имаше възможност да се произнесе в открито съдебно заседание на 14.06.2024 год. във връзка искането за преюдициално запитване до СЕС. С определението си настоящият състав отбеляза, че съобразно с чл. 83, § 2 от ДФЕС Директивата установява минимални наказателно-правни стандарти, но там не се въвежда някакъв изчерпателен, унифициращ националните законодателства стандарт, а установява именно и само минимални изисквания, насочени към хармонизация. Важно е да се отбележи и още нещо, че националният законодател остава компетентен да запази съществуващите национални традиции в съответната регламентация. В този смисъл в съображение 16 от преамбюла е отбелязано, че държавите - членки могат да приемат или да запазят съществуващите по - строги правила за престъпленията, засягащи финансовите интереси на Съюза. Отделно от това в чл.7, § 3 се поставя изискване към националните законодателства да гарантират санкциониране с най-малко 4 години лишаване от свобода като минимум на максималното наказание деянията, щетите от които директивата определя като значителни в съответните хипотези по чл. 3, § 2. В допълнение този състав отбеляза и още нещо важно, че директивата е неприложима към настоящия случай, тъй като съпоставката между хипотезите по чл. 3, § 2 от нея със съставите по чл. 255 и чл. 256 от НК показва съответствие единствено между посочените два текста от българския НК и хипотезите по чл. 3, § 2, б. „г“, т. е. хипотези на трансгранични схеми за измами, какъвто не е процесния случай.
Що се отнася до това, че НК е бил изменян многократно, което нарушавало структурата на наказанията, а при чл.255 НК имало голяма диспропорция на наказанията настоящият състав на ВКС не дължи отговор, тъй като това са обстоятелства, които имат отношение към законодателството на държавата и перифразирайки „Abusus non tollit usum“ следва да се отбележи, че липсата на законодателна активност или такава, която е прекомерна за определен закон не дава основание за неговото неприлагане. В контекста на последното съдът е съобразил всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение и на двамата подсъдими. Взел е предвид, че става въпрос за три отделни деяния, приноса на всеки един от подсъдимите, настъпилият престъпен резултат, обремененото съдебно минало на подс.Г., което е причина и за ефективното наказание, а като смекчаващо липсата на предходна съдимост за подс.К.. Взета е предвид и прекалената продължителност на наказателното производство, което касае разумността на срока. В тази връзка съдът съобразявайки и чл.36 НК е определил справедливи наказания, които отговарят на целите предвидени в закона.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените в жалбите касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.
Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение,
РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №57 от 31.07.2023 год. по ВНОХД №32/2023 год. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.