Определение №2379/07.08.2023 по гр. д. №5/2023 на ВКС, ГК, III г.о., докладвано от съдия Таня Орешарова

№ 2379

Гр.София, 07.08.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 5 по описа за 2023 г., намира следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. В. и по касационна жалба, подадена от „Имперстар“ ЕООД, чрез управителя В. Д. В., чрез пълномощника им адв. Л. А. от САК, срещу решение № 918 от 21.06.2022 г., на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 824/2022 г., с което е потвърдено решение № 266630 от 22.11.2022 г., на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 10004/2020 г. С решението на първата инстанция е уважен искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 1 ГПК, от П. А. А., срещу В. Д. В., че ответникът В. В. дължи солидарно с „Имовина“ЕООД/ длъжник по отношение на който издадената заповед е влязла в сила/ на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 286 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 40 000лв., неплатена главница по договор с нотариално удостоверяване на подписите с рег. № 1098 от 14.06.2012 г. на нотариус А. Г., рег. № .... на Нотариалната камара с район [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.03.2019г. до окончателното плащане на сумата, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело №15249/2019г. и сумата от 800лв.- разноски. С решението на първата инстанция на основание чл. 101, изр. 2, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 286 ЗЗД „Имперстар“ ЕООД е осъдено да заплати солидарно с В. Д. В. на П. А. А. сумата от 40 000лв., неплатена главница по договор с нотариално удостоверяване на подписите с рег. № 1098 от 14.06.2012 г. на нотариус А. Г., рег. № ..... на Нотариалната камара с район [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.03.2019г. до окончателното й заплащане, сумата от 805, 20лв., представляваща разноски и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение от 1 730лв..

Касаторите считат, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и недопустимо. За допускане на касационното обжалване се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касаторът В. В. в изложението към касационната си жалба поставя следните правни въпроси: 1/. Погасено ли е вземането по давност срещу В. В., поради изтичане на срок от пет години от настъпване изискуемостта на вземането и прекъсва ли се погасителната давност от изпращане на нотариална покана? 2/. Солидарен длъжник ли е В. В. или поръчител? Според касатора първият поставен въпрос е разрешен с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС – тълк. решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 55 от 03.04.1967 г. по тълк. д. № 23/1967 г. на ОСГК на ВС, решение № 72 от 08.07.2009 г. по т. д. № 17/2009 г. на ВКС, I т. о. и решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I гр. о., а вторият въпрос е разрешен в противоречие с тълк. решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2 от 2013 г. на ОСГК на ВКС, тълк. решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV гр. о., решение № 654 от 08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 20.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, II гр. о., решение № 788 от 15.12.2005 г. по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, II гр. о., решение № 81 от 08.07.2014 г. по т. д. № 1705/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 351 от 1995 г. по гр. д. № 2635/1994 г. на ВКС, V гр. о.

Касаторът „Имперстар“ ЕООД поставя следния правен въпрос: Погасено ли е по давност вземането срещу „Имперстар“ ЕООД поради изтичане на срок от пет години от настъпване на изискуемостта на вземането и прекъсва ли се погасителната давност от изпращане на нотариална покана? Посочва, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълк. решение № 55 от 03.04.1967 г. по гр. с. № 23/1967 г. на ОСГК на ВС, решение № 72 от 08.07.2009 г. по т. д. № 17/2009 г. на ВКС, I т. о. и решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I гр. о. Освен това касаторите се позовават на очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и се сочи бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация – П. А. А., чрез пълномощника си адв. Р. К., е подал писмен отговор, в който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По същество счита касационните жалби за неоснователни и моли за оставяне в сила на въззивното решение.

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, Софийски апелативен съд е приел за установено, че с договор от 14.06.2012 г. между В. В. и „Имовина“ ЕООД от една страна и П. А. от друга, последният се задължил да представлява интересите на дружеството и да предяви иск от негово име срещу задължението на „Имовина“ ЕООД и на Верен В. да заплатят възнаграждение за извършеното от 40 000 лв. Договорът бил сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите – рег. № 1098/14.06.2012 г. на нотариус А. Г., рег. № ..... на НК. Съдът е разгледал изпълнението на задълженията на П. А., който е провел успешно производство по т. д.№4843/2012 г. по описа на СГС, приключило с решение в полза на „Имовина“ ЕООД, като е постановено влязло в сила на 21.03.2014г. решение на съда и е присъдена за дружеството сумата от 600 048лв., ведно със законна лихва от 09.07.2012 г. и разноските по делото, за което е издаден изпълнителен лист. В чл. 3 от посочения договор било уредено, че възнаграждението от 40 000 лв. е изискуемо от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което приключвало производството – 21.03.2014 г. Съдът е посочил, че с договор за цесия от 18.12.2014 г. „Имовина“ ЕООД прехвърлило на „Имперстар“ ЕООД вземанията си към „Ес-Ем-Груп-Лизинг“ ЕООД въз основа на издадения изпълнителен лист по т. д. №4843/2012 г. На 19.12.2014 г. „Имперстар“ ЕООД встъпил в дълга на „Имовина“ЕООД и на В. В. към П. А. по договора от 14.06.2012 г. Последният изпратил нотариални покани на 30.06.2014 г. до В. В. и „Имовина“ ЕООД, в които ги поканил в тридневен срок от получаването им, да изплатят уговореното възнаграждение. Въззивният съд е приел, че на 15.03.2019 г. П. А. подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу „Имовина“ ЕООД, В. В. и „Имперстар“ ЕООД за сума в размер на 40 000 лв., дължима по договор от 14.06.2012 г., ведно със законната лихва. В резултат на това е образувано ч. гр. д. № 15249/2019 г. по описа на СРС, 161 с-в. На 22.03.2019 г. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист против В. В. и „Имовина“ ЕООД за сумата от 40 000 лв., ведно със законна лихва от 15.03.2019 г. до окончателното плащане и за сумата от 800 лв., разноски в заповедното производство. В частта срещу „Имперстар“ ЕООД заявлението било отхвърлено. Съдът е посочил, че не е оспорена и е влязла в сила заповедта за изпълнение на парично задължение спрямо длъжника „Имовина“ ЕООД, докато другият длъжник В. В. е подал възражение. На 26.08.2020 г. П. А. бил уведомен от съда че следва да предяви в едномесечен срок иск, за да установи вземането си по реда на чл. 422 от ГПК и на 21.09.2020 г. той предявил своя иск – установителен по чл. 422 от ГПК срещу В. В. и осъдителен по чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК срещу „Имперстар“ ЕООД, по които е постановено и настоящото въззивно решение срещу което са подадени касационните жалби. Въззивният съд е счел, че са спазени изискванията за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, което е станало в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, както и са налице предпоставките за уважаването му - страните са обвързани от валидна облигационна връзка по договор от 14.06.2012г. по която ищецът П. А. е изпълнил задължението си да организира и реализира защитата на „Имовина“ЕООД по отношение на вземане на дружеството в размер на 600 408лв., че ответниците не са изпълнили задължението си по договора да заплатят на 21.03.2014г. възнаграждение от 40 000лв. и в тази връзка ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ - договорът от 14.06.2012г. с нот. заверка на подписите, за което е образувано гр. дело №15249/2019г. по описа на СРС и е издадена заповед за солидарно осъждане на В. и „Имовина“ЕООД за сумата от 40 000лв. и по отношение на дружеството е влязла в сила след като не е подадено възражение. Приел е, че е поето задължение от дружеството и от В. да изпълнят едно и също задължение и да удовлетворят един и същи интерес на кредитора и в случая при клаузите в договора за поръчка, ответникът В. В. страна по договора се явява длъжник, а не поръчител. За неоснователни са приети възраженията във въззивната жалба на В. В., че не е налице солидарно поемане на задължения по процесния договор, че се явява поръчител и че искът е погасен по давност. Съдът е приел, че по делото липсват данни задължението по договора от 14.06.2012 г. да е било обезпечено с договор за поръчителство, а с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 15.03.2019г. давностния срок е прекъснат с оглед на чл. 116, б.“б“ от ЗЗД и изрично предвиденото в чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Прекъсната на 15.03.2019г. погасителна давност не тече докато е налице висящ исков процес относно вземането. Споделил е изводите на първоинстанционния съд по отношение на осъдителния иск, който е предявен в резултат на оставяне без уважение на искането на ищеца да бъде издадена заповед за изпълнение против „Имперстар“ ЕООД и с оглед на предвидената възможност по чл. 415, ал. 1, т. 3 и чл. 415, ал. 3, изр. 2 ГПК заявителят да предяви осъдителен иск в едномесечен срок от съобщение на указанието за това от съда. Приел е, че е налице встъпване в дълг от „Имперстар“ ЕООД по реда на чл. 101 от ЗЗД, който заедно с длъжника В. В., отговаря солидарно за задължението за заплащане на уговореното възнаграждение по договора от 14.06.2012 г. За неоснователно е прието възражението, че вземането е погасено по давност след като осъдителният иск, при изричната възможност да бъде предявен с оглед на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК се смята за висящ от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -15.03.2019г. и давността е прекъсната от тази дата. С тези мотиви въззивният съд е стигнал до извод, че първоинстанционното решение, с което е уважен установителния иск спрямо В. В., както и е уважен осъдителния иск срещу „Имперстар“ ЕООД е правилно и го е потвърдил.

При тези мотиви на въззивният съд, настоящият състав на ВКС счита, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решението не е недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, при редовна искова молба, подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, изготвено е в писмен вид и е подписано и ясно изразява волята на съда.

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т. 1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касаторите въпроси и в двете касационни жалби, на които последните се позовават като основание за допускане до касация по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, се отнасят към материалната и процесуална законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, при специфичните за спора факти, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение въз основа на последните, а не до тълкуването на съответни разпоредби, с цел установяване на съдържащите се в тях правни норми и при приложението на които в обжалваното въззивно решение е дадено разрешение в противоречие с тълкувателни решения на ВКС, постановления на Пленума на ВС или решения на ВКС. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. С поставените в изложението въпроси относно погасителната давност на вземането спрямо всеки един от ответниците, касаторите излагат съображения, че не са съгласни с изводите на въззивния съд, че вземанията както спрямо първия ответник В. В., така и спрямо дружеството, по осъдителния иск не са погасени по давност и които изводи смятат, че са в противоречие с доказателство по делото. Касаторът В. не е съгласен с изводите на съда, че по процесния договор от 14.06.2012г. за поръчка и съобразно неговите клаузи е длъжник, а не поръчител и след като не се установява по делото договор за поръчителство.

Когато не е формулиран правен въпрос, съдът не може да извърши селектиране на касационната жалба съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По настоящото дело касаторите са поставили въпроси, които касаят правилността на конкретното решение, а не принципни правни положения, обусловили волята на решаващия съд. Само за пълнота следва да се посочи, че при постановяване на въззивното решение не е налице противоречие с чл. 116 б.“б“ ЗЗД за прекъсване на давността с предявяване на исковете и с цитираната съдебна практика във връзка с основанията за прекъсване на давността, доколкото нотариалната покана, сочена във въпросите е обсъдена в мотивите, но не е обусловила изводите на въззивния съд за процесното вземане, изискуемо от 21.03.2014 г., с оглед на уговореното в договора за поръчка и това, че давността е прекъсната на 15.03.2019 г. с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК след като е предявен искът за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК, така и осъдителния иск с оглед на тази възможност по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК - едномесечен срок от съобщението на указанието на съда за предявяване на иска. При подадено възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение, както и с оглед изрично предвидената възможност в чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК при отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение или отказ да се издаде такава заповед, съдът следва да укаже на заявителят да предяви в първия случай установителен иск за вземането си, а във втория случай осъдителен иск относно вземането в едномесечен срок от съобщението, като довнесе дължимата държавна такса. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че при предявяване на исковете в указания срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, заявителят-ищец се ползва и от последиците на установената в чл. 422, ал. 1 ГПК фикция-искът да се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и чл. 116, б.“б“ ЗЗД, че давността се прекъсва с предявяване на иска относно вземането. В случая посочените ТР №2/26.06.2015г. по т. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 14, което се отнася до подаване на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК/отм/, както и ТР №55 от 03.04.1967 г. по гр. дело №23/67 г. на ОСГК на ВС относно срока на погасителна давност на иска за подобрения при признато право на задържане, както и останалите цитирани в изложението решения са неотносими към процесния казус.

Настоящият състав счита, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторите следва не само да възпроизведат законовия текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както са направили в изложението си, но и да обосноват самото основание, т. е. какво е значението на поставения материалноправен и/или процесуалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите за установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение.

Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат К. следва да се определи, с оглед на чл. 9, ал. 3 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждение от 1 200лв. за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника по касация на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА и което е дължимо от касаторите.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о. ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 918 от 21.06.2022 г., на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 824/2022 г.

ОСЪЖДА В. Д. В., с ЕГН [ЕГН] и „Имперстар“ ЕООД, с ЕИК130318077 на основание чл. 38, ал. 2 ЗА да заплатят на адвокат Р. К. К. сумата от 1 200лв. - адвокатско възнаграждение за касационна инстанция.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Дело
  • Мария Иванова - председател
  • Таня Орешарова - докладчик
  • Даниела Стоянова - член
Дело: 5/2023
Вид дело: Касационно гражданско дело
Колегия: Гражданска колегия
Отделение: Трето ГО
Страни:
Достъпно за абонати.

Цитирани ЮЛ:
Достъпно за абонати.
Информация за акта
Маркиране
Зареждане ...
Зареждане...
Зареждане...