Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Сълзица А. Б. от [населено място], чрез адв. П.М, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1890/25.07.2019 г., по гр. д.№ 439/19 г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 5060 от 25.07.2018 г., по гр. д.№ 3706/2015 г. за уважаване на предявените от „Р. Б. Е, [населено място] срещу касатора обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за следните суми, дължими по договор за банков кредит от 27.12.2007 г. и анекс № 1 от 28.12.2009 г.: 31026.39 лв. - изискуема главница, ведно със законната лихва, считано от 09.01.2015 г. до окончателното й изплащане, 3718.12 лв. възнаградителна лихва за периода 05.08.2011 г. -02.09.12 г., 1 502.47 лв. - наказателна лихва за периода 05.09.2011 г. - 13. 11.2012 г., 1 130.24 лв., лихва, дължима, съгласно чл. 1 от анекс № 1/ 28.12.2009 г. към договора, обхващаща периода 05.12.2009 г. - 04.03.2010 г., 154.26 лв.- комисионна за управление на предоставения кредит за периода 05. 01. 2011 г. - 04. 01.2012 г. и мораторна лихва върху неплатеното главно задължение за периода 24.07.2013 г. - 08.01.2015 г., съизмерима със законната лихва за същия.

С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, който порок касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, е обоснован с множеството твърдяни за допуснати нарушения на процесуалния закон, които според касатора са го лишили от право на отговор по чл. 131 ГПК, както и на защита, вкл. чрез отнемане на възможността за формулиране на конкретни въпроси към вещите лица от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза(единична и двучленна), явяващи се от значение за изясняване на фактите по делото, довели като краен резултат и до недопустимо произнасяне от въззивния съд.

Същият порок, според изложеното в обстоятелствената част на въззивната жалба, следва и от неприлагане на предвидената в чл. 129, ал.З ГПК процесуална санкция за неизпълнените в срок задължителни указания на решаващия съд - представяне на доказателства за внесена по сметка на СГС държавна такса от 1582.92 лв. При условията на евентуалност касаторът поддържа и оплакване за неправилност на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, излагайки подробни съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила-касационни основания по чл. 281, т.З ГПК.

Застъпена и тезата, че макар процесния договор за кредит да е обезпечен с договорна ипотека, той по своя характер е потребителски договор, подчинен не само на ЗКИ, но на ЗЗП и на Директива 93/ 13 / ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, които последни са останали несъобразени от въззивния съд. Жалбоподателят изразява несъгласие и с извода на въззивния съд, че процедурата по обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем е изцяло проведена, тъй като волеизявлението на Банката - кредитор е достигнало до него, като кредитополучател, от момента на връчване на исковата молба, считайки същия за лишен от основние в закона.

В изложение към касационната жалба по чл. 284, ал.З, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.З ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право: 1.Какви са правомощията на въззивния съд да осъществи контрол при оплакване за допуснато процесуално нарушение на императивни процесуални разпоредби на ГПК, от съществено значение на делото( чл. 129 ГПК, чл. 144. ал. 1 и ал. 2 ГПК, чл. 145 ГПК, чл. 146 ГПК, чл. 212 ГПК, чл. 214ГПК)?;

Ответникът по касационната жалба, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, които твърди, че са останали необосновани и недоказани от касатора, независимо от обема на касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.З ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищцовата Банка, като кредитор и Сълзица А. Б., като кредитополучател, е сключен валиден договор за кредит на 27.12.2007 г.. По силата на същия Банката - кредитор е отпуснала на ФЛ - кредитополучател банков кредит в размер на сумата 32 516.69 лв. за потребителски нужди със срок на издължаване до 05.12.2027 г., която е усвоена още същия ден, а впоследствие условията по този кредит са предоговорени с анекс № 1/28.12.2009г. Установено е също, че с договорната клауза на чл. 4.1 от договора за кредит съконтрахентите са постигнали съгласие кредитополучателят да заплаща на Банката годишна лихва в размер на 11.25% за целия срок на предоставения кредит, формирана от стойност на банковия ресурс, определен от Банката (СБР) + 6.25 пункта годишна надбавка. Уточнено е, че стойността на банковия ресурс представлява лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировката „предлага, заедно със законоустановените разходи за Банката -кредитор, вкл. за поддържане на ЗМР и свързаните такива с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от нея. Според договорната клауза на чл. 4.2 от процесния договор, при промяна на пазарните условия Банката-кредитодател може да променя едностранно лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до лицето-кредитополучател. За изрично договорени между страните са приети и следните условия: при забава плащането на дължимите по кредита суми, кредитополучателят дължи на Банката, като обезщетение за забава, наказателна надбавка към лихвата, начинът на формиране на която е определен в договора и е върху цялата усвоена и непогасена главница, право на кредитора -Банка едностранно да увеличи размера на надбавката към СБР, в случай, че кредитополучателят промени работодателя си и ако при кредита са използвани преференциални условия, предоставени на самия работодател. Позовавйки се на договорната клауза на чл. 10.2 от договора въззивният съд е счел, че в същата е обективирано и съгласие на съконтрахентите Банката, като кредитор, едностранно с писмено предизвестие до кредитополучателя да обяви всички усвоени и непогасени по договора суми за предсрочно изискуеми в случай на неизпълнение на задължения на кредитополучателя, конкретизирани в чл. 9 от договора, като според чл. 9.1 неизпълнение е когато кредитополучателят просрочи плащане на която и да е вноска или част от вноска повече от 45 дни от съответната дата на плащане. Отчитайки последното извършено от длъжника частично плащане както и останалите след тази дата изцяло непогасени падежирани вноски, издадената въз основа на заявление на Банката-кредитор заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК отм.. 12.2012 г. и влязлото в сила определение по ч. гр. д.№ 54937 / 2012 г. на СРС, с което същата е обезсилена, решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил правен извод, че допуснатото от СГС изменение на първоначално предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК в осъдителен иск по чл. 430 ТЗ е съобразено с процесуалния закон. Посочено е, че предхождащото изменението на иска, обезсилване на заповедта за изпълнение е предпоставка, обуславяща възникване на правния интерес от преминаване от установителен към осъдителен иск, а не следствие от допуснатото изменение на иска, чрез промяна вида на търсената защита, поради което и поддържаната от ответника теза за липса на правен интерес от такова изменение на иска е лишена от основание в закона и доказателствата по делото. Позовавайки се на осъществените в първоинстанционното производство процесуални действия, вкл. многократно предоставената на ответника по делото възможност да вземе становище именно по предявените осъдителни искове - с определения от 29.06.2015 г. и от 07.12.2015 г., както на съдържанието на депозирания още на 09.05.2015 г. отговор на исковата молба, становището му от 20.10.2014 г. относно допустимостта на заявените в исковата молба и в допълнителната искова молба доказателствени искания, Софийски апелативен съд е отрекъл да е основателно оплакването за отнето на ответника по спора правото на защита, поради отсъствие на предоставена му възможност за подаване на отговор във вр. с предявените осъдителни искове и направеното по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение. Предвид оспорената в хода на процеса предсрочна изискуемост на целия остатък от отпуснатия кредит въззивната инстанция е подложила на обстойно изследване както волеизявлението на кредитора, така и начина на уведомяване на длъжника. Съпоставяйки производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, към което за относими е приела задължителните постановки в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/ 18. 06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, с разглежданата хипотеза на предявени осъдителни искове по чл. 430 ТЗ е извела правен извод, че поради съществуващите помежду им разлики, произтичащи от характера на съответното производство, при последната не съществува пречка потестативното право на кредитора по чл. 60, ал. 2 ЗКИ да е успешно упражнено с предявяване на самата искова молба, когато в нея се съдържа изявление за предсрочна изискуемост на кредита. В сочената хипотеза, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, узнаването за изявлението на Банката от страна на длъжника следва да се зачете от съда, на основание чл. 235, ал.З ГПК, при решаване на делото. По съображения, че клаузата на чл. 4.7 от договора е индивидуално уговорена и за нея важи изключението по чл. 146 ал. 1 от Закон за потребителските кредити Софийски апелативен съд е отрекъл да е неравноправна и поради това нищожна по см. на чл. 143 ЗЗП оспорената от ответника договорна клауза по чл. 4.5, в частта й за начисляване на наказателна лихва при забава, върху цялата усвоена и непогасена главница. Възприетото разрешение е допълнително аргументирано със заключенията на изслушаните съдебно-счетоводни експертизи (единична и двойна), според които наказателната лихва фактически се начислява единствено и само върху размера на непогасената изискуема главница за времето на съответната забава до окончателното плащане. По отношение на твърдяната за неравноправна, клауза на чл. 4.7 от договора, предвиждаща възможност Банката -кредитор едностранно да увеличи лихвения процент при конкретните изброени хипотези, Софийски апелативен съд е изложил съображения, че възраженията, основани на ЗЗП, са неотносими, доколкото предоставената на Банката възможност е свързана с промяна на работодателя на кредитополучателя, когато за кредита са използвани преференциални условия, произтичащи от предоставени на самия работодател преференции, каквито по делото нито се твърдят, нито се доказват. Съобразявайки правната характеристика на възнаградителната лихва, на възнаграждение (цена) на финансовата услуга, предоставена от кредитодателя - разсрочено изпълнение на задължението за връщане на заетата главница, решаващият състав на въззивната инстанция, е споделил за основан на закона и извода на СГС за неоснователност на защитното възражение на ответника за нищожност на клаузите на процесния договор, определящи начина на формиране размера на същата. Посочил е, че пределната яснота и определеност на тази престация, по която е налице общо съгласие на страните по договора и липса на противоречие със закона, изключват определянето й като неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. По съображения, че с изричното правило на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, законодателят е изключил нищожността на отделни договорни клаузи да води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тях, Софийски апелативен съд е преценил като неоснователна и тезата на Б. за нищожност на цялата заемна сделка. Въз основа на изложеното и ангажираните доказателства, е счел за спазено и изискването на чл. 5 от Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета, според което предлаганото в писмен вид договорно съдържание се съставя на ясен и разбираем език, като на потребителя следва да се осигури възможност да се запознае и проучи всички клаузи на договора по см. на съдържанието на чл. 20 от Директивата.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

Въззивното решение на Софийски апелативен съд не е вероятно недопустимо по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

В задължителната съдебна практика - т. 9 на ППВС №1/85 г., както и в правната теория безусловно се приема, че е недопустимо е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, позволяващи делото да се реши по същество - липса или при ненадлежно упражняване на правото на иск, устно предявен или изменен иск, десезиране на съда, липса на заявено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, както и решенията постановени в нарушение на диспозитивното начало. До недопустимост на съдебното решение се стига и когато същото е постановено по нередовно предявена искова молба, като особеност на сочената хипотеза, според задължителните постановки в ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС е, че допуснатите пороци са поправими във въззивната инстанция, поради което същата следва да остави исковата молба без движение с указания до ищеца за тяхното отстраняване. Едва при неизпълнението им в указания от съда срок, решението подлежи на обезсилване, а делото на прекратяване. С разясненията в т. 5 на TP № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС приема, че при хипотези на констатирана нередовност на исковата молба задължителните постановки на т. 4 от TP № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК продължават да са актуални и при действащия ГПК.

В случая, видно от данните по делото, тези пороци отсъстват. Трайно непротиворечива е съдебната практика, че пропускът да бъде внесена дължимата държавна такса, е възможно да бъде отстранен и в хода на делото. Това означава, че връщането на исковата молба, респ. на въззивната жалба, поради невнесена в срок държавна такса или внесена такава в непълен размер, непредставяне в срок на платежния документ по делото, е правна възможност, но доколкото с процесуалното правило на чл. 77 ГПК, аналогично на установеното с чл. 60 ГПК отм., законодателят е създал и друга правна възможност - тази, съдът да постанови определение за принудителното й събиране, то в сочената хипотеза - разглеждане на исковата молба (въззивната жалба) при внасяне на указаната д. т. извън определения срок по реда на чл. 129, ал. 2 във вр. с чл128, т. 2 ГПК, респ. чл. 262, ал. 1 във вр. с чл. 261, т. 4 ГПК, дори и да е нарушение на процесуалния закон не се отразява на допустимостта на иска ( въззивната жалба), нито на допустимостта постановеното съдебно решение - първоинстанционно или въззивно.

Нещо повече, според възприетото в последователната съдебна практика до постановяване на разпореждането по чл. 129, ал.З, във вр. с ал. 2 и чл. 128, т. 2 ГПК, респ. по чл. 262, т. 2 във вр. с ал. 1 ГПК, определеният на страната срок за отстраняване нередовността на исковата молба (въззивната жалба), различен от решителния срок по чл. 63, ал.З ГПК, дори и изтекъл, се счита за мълчаливо продължен от съда, поради което изпълнението на дадените указания в рамките на същия, както е процедирано и в случая, се приема за надлежно осъществено.

Неоснователно е и позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.З ГПК.

Съгласно задължителните постановки в т. 1 на TP №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, с който се аргументира общото основание за достъп до касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в постановения краен съдебен акт. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая единственият формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора и при преценка на доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и наведените във въззивната жалба оплаквания, несъмнен е значим за делото и обосновава общото селективно основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Недоказани по отношение на същия са поддържаните допълнителни процесуални предпоставки.

Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт Софийски апелативен съд е съобразил изцяло задължителната практика на ВКС, обективирана в TP №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и TP №1/2001 г. на ОСГК на ВС, като е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими както към качеството на ищеца на кредитодател, предоставил процесния банков кредит на ответника, така и към характера сключения договор и правните последици от неизпълнение задълженията на кредитополучателя. Обсъдил е и всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, оплакванията срещу първостепенния съдебен акт, изложени във въззивната жалба на настоящия касатор, като въз основа на съвкупната преценка на ангажираните пред двете инстанции доказателства е приел за основателна предявената осъдителна главна искова претенция по чл. 430 ТЗ. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е съобразил задължението си да следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, а за допустимостта му - в обжалваната негова част, както и че същото е неправилно когато е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и правилата на формалната логика.

Обстоятелството, че при обсъждане на събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти, Софийски апелативен съд е достигнал до различни от поддържаните от касатора фактически и правни изводи за валидността на кредитния договор, сключен с ФЛ - потребител по см. на ЗЗП, както в неговата цялост, така и относно оспорваните, като неравноправни, договорни клаузи и за наличие на предпоставките за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем, не е основание да се счете, че поставеният процесуалноправен въпрос е разрешен в отклонение от практиката на ВКС. Що се касае до цитираното в тази вр. TP № 4/18.06.2014 г., то с оглед характера на производството по осъдителния иск по чл. 430 ТЗ, предмет на разглеждане от въззивния съд, което е различно от производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, същото е без връзка с конкретния поставен правен въпрос, поради което не илюстрира твърдяното от касатора противоречие.

Без връзка с конкретния поставен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е и цитираната от касатора практика на СЕС.З и предвид отсъствието на създадена от закона процесуална възможност съставът на касационната инстанция сам да изведе и формулира правен въпрос, който разрешен от въззивния съд в несъответствие със същата да попада в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК и да е от значение за крайния изход на делото селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неприложимо. Отделно е, че въззивният съд не само не е отрекъл потребителския характер на процесния договор и процесуалната възможност в производството по осъдителен иск, основан на чл. 430 ТЗ потребителят - кредитополучател да установи неравноправност на конкретна договорна клауза, но изрично е приел както качеството на ответницата на „потребител” по см. на ЗЗП, така и наличието на неравноправни договорни клаузи, които, именно на това основание, е прогласил за нищожни.

`Критерият за селекция по т.З на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържан едновременно с обсъдените по - горе, е бланкетно въведен от жалбоподателя, който е възпроизвел единствено законовия му текст, без да конкретизира правната норма, която следва да бъде подложена на корективно (изправително) тълкуване, за да се осигури точното й прилагане от съдилищата, в който см. са задължителните разяснения в т. 4 на TP 01/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.Сременно доколкото по въпроса за правомощията на въззивния съд, който е единственият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на жалбоподателя, е формирана както задължителна съдебна практика, цитирана по - горе, така и трайно непротиворечива казуална практика на ВКС, която нито се твърди, нито се доказва да се нуждае от промяна, респ. от осъвременяване, визираното селективно основание е въобще неприложимо.

Всички останали подробно развити оплаквания, както в изложението към касационната жалба, така и в обстоятелствената й част, дори да са евентуално основателни, като относими към касационните основания по чл. 281, т.З ГПК, но различни от предпоставките за достъп до касация, не са предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което не подлежат на обсъждане -арг. от т. 1 на TP №1/19.02.2010 г. ВКС.

Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл. 78, ал. 8, във вр. с ал.З ГПК му се следват в размер на сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, определено по ЗПП, във вр. с чл. 25а от Наредба за заплащане на правната помощ в съответствие с обема на осъществената защита на дружеството –ответник - изготвяне отговор на касационната жалба.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1890/25.07.2019 г., по гр. д.№ 439/19 г., в частта, по касационната жалба на Сълзица А. Б. от [населено място], чрез адв. П.М, вх.№ 16561/09.09.2019 г.

ОСЪЖДА Сълзица А. Б. от [населено място], с ЕГН: [ЕГН] да заплати на „Р. Б. Е, с ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лева ( сто лева), юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: