ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3877

гр. София, 13.08.2024 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 17.04.2024 (седемнадесети април две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 587 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8178/24.11.2023 година, подадена от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, срещу част от решение № 179/20.10.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 249/2023 година.

С касационната жалба въззивното решение на състава на Апелативен съд Варна се оспорва в частта му, с която след частично е изменение и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 105/13.04.2023 година на Окръжен съд Шумен, постановено по гр. д. № 370/2022 година, Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, на основание чл. 78, ал. 1 от ЗДСл, е осъдена да заплати на Ж. Д. А. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 32 854.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 14.09.2019 година. до окончателното й плащане и претърпени имуществени вреди в размер 1684.80лева, от които сумата 1384.80 лева, заедно със законната лихва, считано от 16.10.2019 година и сумата 300.00 лева, заедно със законната лихва, считано от 19.09.2019 година, до окончателното им плащане, дължащи се вследствие претърпяна на 14.09.2019 година трудова злополука, извън платеното по чл. 238 от ЗМВР обезщетение.

В подадената от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен от Ж. Д. А. искове, с правно основание чл. 78, ал. 1 от ЗДСл и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Ж. Д. А. е подал отговор с вх. № 519/24.01.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 179/20.10.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 249/2023 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен е била уведомена за обжалваното решение на 26.10.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 8174/24.11.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че от събраните по делото доказателства било установено, а и самите страни не спорели, че към 14.09.2019 година Ж. Д. А. бил в служебно правоотношение с Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, където заемал длъжност „командир на екип в група ПГ и СД на РСПБЗН“ Шумен към РДПБЗН Шумен, както и че към момента той бил „старши пожарникар“ в Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ В. П. към Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен. Също така било установено, че на 14.09.2019 година около 04.00 часа в боровата гора край [населено място], след приключване на пожарогасителни работи, прибирайки се към местостоянката, А. бил претърпял злополука-стъпил на камък, усуквайки коляното си бил паднал назад и бил ударил същия крак в друг камък. Злополуката била надлежно установена и приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО с разпореждане № 76/17.09.2019 година на НОИ, ТП Шумен предвид, че внезапното увреждане на здравето било станало през време на работа, извършвана в интерес на дирекцията. Във връзка с претърпените при злополуката от Ж. Д. А. неимуществени и имуществени вреди съставът на Апелативен съд Варна е посочил, че съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно понятие, а било свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябвало да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението-ППВС №4/23.12.1968 година. При определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следвало да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и обичайните размери на обезщетенията, платими в подобни случаи и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, което се влияело от минималната работна заплата, инфлационните процеси, нарастването на цените и други. При определяне размера на обезщетението на Ж. Д. А. въззивният съд вземал предвид, че той бил мъж в активна възраст, работещ като пожарникар, бил на 52 години към датата на злополуката, както и че бил получил повече от едно увреждания: травма на лява коленна става и следните увреди: оток и хемартроза (наличие на кръв в ставата); увреда на следните мекотъканни структури: - разкъсване на ставна капсула; - скъсване на предна кръстна връзка; -скъсване на вътрешна колатерална връзка на коляното; - скъсване на вътрешен менискус на лява коленна става. Въззивният съд отчитал, че А. бил престоял е в болница от 10.10.2019 година до 16.10.2019 година и от 19.05.2023 година до 22.05.2023 година и са му били направени две операции, като първата през 2019 година, се изразявала в пластично възстановяване на връзковия апарат чрез използване на трансплантант от собствено сухожилие, прикрепено към костта с резорбируеми винтове и втората през 2023 година-оперативна интервенция за частично отстраняване на част от медиалния (вътрешен) менискус на лява коленна става и резекция на синовиална плика, като и че повече от четири месеца той бил в болнични. Въззивният съд вземал предвид изпитаните от Ж. Д. А. болки в момента на злополуката, в периода на лечението и на двете операции и провежданата рехабилитация, както и неудобствата от невъзможността за самостоятелно обслужване и необходимостта от чужда помощ и зависимост от близките след злополуката и тези за около шест месеца при ползване на помощни средства за придвижване (за месец с две и около още пет месеца с една патерица). Съобразявал също, че лечението било продължително и А. не бил напълно възстановен, както и че към момента (около четири години след злополуката) имал остатъчна нестабилност на ставата, което водело до дискомфорт, болки и ограничена двигателна активност. Също така въззивният съд съобразявал и промяната в емоционалното състояние на Ж. Д. А., изпитваните негативни чувства, неудобство от състоянието му, промяната в социалния му живот с ограничаване на контактите и изолация, невъзможността да спортува и да осъществява дейности с по-голямо натоварване на крака. В насока на по-висок размер на обезщетението въззивният съд отчитал и вероятната прогноза на специалиста, че в дългосрочен план, ако нестабилността на коляното се увеличи било възможно да се наложи поредна оперативна интервенция, а при по ранното износване на ставата, което било очаквано при такива травми, в дългосрочен план (15-20 години) било възможно и извършването на алопластика (поставяне на изкуствена става) на коленна става. Т. е. липсвали категорични данни за пълно възстановяване на пострадалия. Въззивният съд съобразявал, че понастоящем Ж. Д. А. бил в сравнително възстановено състояние и продължавал да работи като пожарникар, като нямало данни за отпадане на възложени му задачи в работата (макар и в момента да ги изпълнявал на работно място в по-малък град), поради физически трудности, но от друга страна той бил преустановил обичайни физически активности, а в случая следвало да се отчитат и спецификите на дейността му като пожарникар, изискваща завишено ниво на физическа кондиция. Също така въззивният съд съобразявал социално-икономическите условия в страната към датата на деликта (2019 година), стандарта на живот, доходите на населението и обичайните размери на обезщетенията, платими в подобни случаи съобразно актуалната съдебна практика и намирал, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди в този случай било в размер на 40 000.00 лева. Възражението на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен за съпричиняване на увреждането от пострадалия било неоснователно. Злополуката била станала в тъмната част на денонощието, непосредствено след гасене на пожар, в гориста местност, при изпълнение на служебни задължения в пресечен горски терен, поради което изборът на път към стоянката не съставлявал рисково поведение на Ж. Д. А., обосноваващо допусната от него груба небрежност и съответно не водел до извод за намаляване на обезщетението. Освен това в протокола за разследване на трудовата злополука било отразено, че липсват допуснати нарушения на нормативни актове, нямало лица допуснали нарушение, нямало отклонения от нормалните действия и условия. От размер на обезщетението от 40 000 лева, следвало да се приспадне изплатената на Ж. Д. А. сума от 7146.00 лева по чл. 238 от ЗМВР и се дължал остатък от 32 854.00 лева. Първоинстанционният съд бил присъдил 9854.00 лева, поради което решението му в отхвърлителната част, за горницата над 9854.00 лева до 32 854.00 лева, следвало да бъде отменено и Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен да бъде осъдена да заплати още 23 000.00 лева, заедно с лихвите от датата увреждането 14.09.2019 година до окончателното им изплащане. В останалата обжалвана осъдителна част за 9854 лева и отхвърлителна част за горницата над 32 854.00 лева до 60 000.00 лева относно обезщетението за неимуществените вреди, решението на първоинстанционния съд следвало да бъде потвърдено. Същевременно по въпроса има ли право Ж. Д. А. да получи по-висок размер обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинената по време на служба телесна повреда, надхвърлящ размера на изплатеното му обезщетение по чл. 238, ал. 1 от ЗМВР и оплакването на ответника в тази връзка имало обилна и последователна съдебната практика, според която предпоставката за възникване на задължение на работодателя по трудово или служебно правоотношение, включително при условията на ЗМВР, да обезщети работника или служителя - в това число държавния служител и този по ЗМВР, била всъщност една и съща-увреждане на здравето или живота му при или по повод изпълнение на трудовата функция. Правото да се получи такова обезщетение имало икономическа стойност, съставлявало „актив“ и представлявало „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС. Поради това и дискриминация във връзка с него, съгласно чл. 14 от ЕКЗПЧОС, била забранена. Разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от ЗМВР регламентирала изплащане при дадени предпоставки на служителите на МВР на еднократно определено по размер обезщетение за вреди, настъпили при или по повод изпълнение на служебните им задължения, но не лимитирало обема на отговорността на съответната администрация за вреди, причинени на тези държавни служители. Целта й била единствено да обезпечи за тях по-бърз и лесен път, облекчена процедура за получаване на предварително фиксирано обезщетение в хипотеза на понесени по служба телесни увреждания (т. е. да даде привилегия)-с оглед спецификата, значението за националната сигурност и по-големите рискове на професията, която държавните служители по ЗМВР упражнявали-а не да ги лиши от възможност да получат пълна обезвреда за същите. Подобно тълкуване (че отговорността е лимитирана) щяло да доведе до неравно отнасяне към еднакви в релевантните си аспекти случаи и щяло да постави държавните служители по ЗМВР в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите държавни служители, чиито статут бил уреден в общия закон-ЗДСл, както и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение относно правото им на обезщетяване на вреди от трудова злополука-без за различното отношение да било налице обективно и разумно обосноваване, респективно пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Такова третиране било недопустимо с оглед изискванията на чл. 14 от ЕКЗПЧОС, във връзка с чл. 1 от Протокол 1-разпоредбата на чл. 14 от ЕКЗПЧОС не забранявала всяка разлика в отношението-обратно-задължението по тази разпоредба дори можело да изисква такава, но принципът на равенство и недискриминация бивал нарушен, ако имало различно отношение към еднакви („практически сходни“) случаи без обективно или разумно обосноваване или ако липсвала пропорционалност между преследваната цел и използваните средства. Практика в аналогичен смисъл, но относно тълкуването на друга разпоредба, уреждаща отговорност за вреди и нейно ограничаване-чл. 200, ал. 1 пр. 2 от КТ, вече била формирана и от ВКС. З. отговорността на работодателя, в случая не била ограничена до посочения размер в закона. Последният по своето естество бил само гарантирано обезщетение, установено отнапред, но нямало пречка пострадалото лице да заяви претенция, надхвърляща посочените в закона. Над този размер обаче било необходимо вредата да бъдела доказана от пострадалия по съответния ред. По оплакванията във връзка с обезщетението за имуществените вреди въззивният съд намирал, че медицинските изделия и консумативи на здравно осигурени лица, необходими за извършването на пластичното възстановяване на връзковия апарат на коленната става не се заплащали от НЗОК, а от пациента и поради относимостта и необходимостта им (така заключението на вещото лице), всички сторени разходи в тази връзка, претендирани за лечението и доказани по делото с разходните документи (заплатени на 16.10.2019 година-1384.лева и на 19.09.2019 година-сумата 300.00 лева, всички за медицински изделия, услуги и потребителска такса за болничен престой в общ размер от 1684.80 лева) следвало да бъдат присъдени, заедно с лихвата от тяхното извършване. В този смисъл неоснователни били оплакваният на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен и решението на първоинстанционния съд в тази му част следвало да бъде потвърдено.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен е поискала въззивното решение на Окръжен съд С. З. да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли чл. 14 от ЕКЗПЧОС, във връзка с чл. 1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС, да бъде тълкуван в смисъл, че по отношение на претендирани вземания за неимуществени вреди, настъпили при или по повод на изпълнението на служебни задължения, като е определен в националния специален закон-ЗМВР, размер на безвиновното им заплащане от административния орган при съответния вид на настъпилата телесна повреда, ищецът за претендирания размер над тази фиксирана парична сума и преди неговото присъждане от националния съд има право да се позовава на наличието на „актив“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС, като във връзка с това предвиденото обезщетение в специалната норма на чл. 238 от ЗМВР при осъществено право на служителя на МВР да получи същото, с оглед на специфичната му функция, която изпълнява, съответства ли на „законосъобразна цел“, отговаряща на общия интерес по смисъла на втория параграф на чл. 1 от Протокол 1 от ЕКЗПЧОС?; за това следва ли съдът да отчете уврежданията на пострадалия и последиците освен за физическото му здраве, но и за психиката му, като трайно и продължително състояние и да ги съобрази при определяне на размера на неимуществените вреди към момента на постановяване на решението си?; за това прилага ли се принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определянето на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука, при съответния вид травми на служителя по чл. 142, ал.- 1, т. 1 от ЗМВР?; за това допустимо ли е съдът да не приложи последиците от съпричиняването на служителя на трудовата злополука, определяйки по-висок размер на обезщетението от този на първоинстанционния съд?; за това кой от критериите при определяне на размера на обезщетението има по-голяма или значителна тежест обуславяща справедлив размер на обезщетението?; за това може ли съдът, без липса на специални знания да оцени психичното състояние на пострадалия, въз основа на което за присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди?, както и за това когато съдът присъжда суми за претърпени неимуществени вреди извън изплатеното по чл. 238 от ЗМВР обезщетение, той длъжен ли е да приспадне от обезщетението за претърпени неимуществени вреди полученото от пострадалия обезщетение за временна нетрудоспособност и/или пенсия по линия на общественото осигуряване?.

Така поставения от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационен контрол. Същият е формулиран с оглед мотивите на определение № 829/01.02.2020 година, постановено по гр. д. № 2673/2020 година, определение № 118/18.02.2021 година, постановено по гр. д. № 2679/2020 година и определение № 50 693/04.10.2022 година, постановено по гр. д. № 1409/2022 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., които са възприети с обжалваното въззивно решение. По отношение на съдържанието на тези мотиви няма противоречие между приетото от Апелативен съд Варна и в посочените определения. В конкретния случай тези мотиви са във връзка с приетото тълкуване, че разпоредбата на чл. 248 от ЗМВР не лимитира размера обезщетението което държавните служители по ЗМВР могат да получат за претъпените от тях вследствие на претърпяна при или по повод на служебните задължения злополука, а само гарантира една сума, която би могла да бъде получена бързо и без съществени пречки от страна на работодателя. Това тълкуване на разпоредбата на чл. 238 от ЗМВР е ясно и безпротиворечиво, поради което не се налага допускане на исканото касационно обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като освен това не е обосновано съществуването на някое от останалите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Вторият, третият, петият и шестият от въпросите на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се отнасят до начина за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като взети заедно не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният състав е съобразил установената съдебна практика, намерила израз в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и поставените въз основа на него решения по чл. 290 от ГПК, като е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като не само ги е посочил, макар това да е направено кратко и сбито, в мотивите на решението си, но ги е обсъдил в тяхната съвкупност и с оглед на това е определил размера на обезщетението. По начало мотивите на решението трябва да са кратки и ясни, поради което не се изисква съдът да излага съображения относно всяко едно от доказателствата поотделно, а е достатъчно от мотивите му да става ясно, че то е обсъдено. Въззивният съд е съобразил и установената практика, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай, като възприетите критерии по приложението на чл. 52 от ЗЗД се съобразяват именно с оглед на тази конкретика. При това е възможно в даден случай един от критериите да има значителна тежест при определяне на размера на обезщетението, за разлика от друг случай, в който тежестта му да е значително по-малка. Поради това не е възможно във всички случаи със сходни травматични увреждания да се присъжда едно и също обезщетение, а то следва да се определи и с оглед на всички останали обстоятелства по делото. Законът не е ограничил доказателствените средства, чрез които да бъде установявано психичното състояние на пострадалия и промените в него. Поради това тези обстоятелства могат да бъдат доказвани с всички доказателствени средства, включително и със заключението на вещо лице, в случаите когато оценката изисква специални знания.

Четвъртият от поставените от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Варна, тъй като съдът не е излагал мотиви, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Ж. Д. А., но няма да прилага последиците от същото определяйки по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от този възприет от първоинстанционния съд. И двете инстанции по съществото на спора са приели, че направеното от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия е неоснователно, поради което въпросът дали въззивният съд може да не приложи последиците от такова не е във връзка с мотивите на въззивния съд. Във връзка с това въпросът би могъл да се разглежда като оплакване за неправилност на въззивното решение в тази му част, което обаче е касационно основани по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не може да бъде разглеждан в производството по чл. 288 от ГПК, което е такова по селектиране на касационните жалби - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Същевременно правен въпрос, свързан с изводите на състава на Апелативния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия не е поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба.

Последният от поставените в изложението по чл. 284, а 3, т. 1 от ГПК на Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Отговорът на същия изисква тълкуването на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ЗДСл, съгласно която съответната администрация дължи обезщетение за разликата между размера на причинената имуществена вреда и обезщетението и/или пенсията по осигурителния закон, като претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по общия исков ред. В случая законовата разпоредба изрично предвижда, че полученото от пострадалия обезщетение за временна нетрудоспособност и/или от общественото осигуряване се приспада само от обезщетението за причинените имуществени вреди, но не и дължимите се вследствие на злополуката обезщетенията за пропуснати ползи и за неимуществени вреди. Това произтича от характера и предназначението на получаваното от общественото осигуряване обезщетение за временна нетрудоспособност или пенсия, целта на което е пострадалия да бъде компенсиран за настъпилата вследствие на злополуката невъзможност да получава доходи от служебното правоотношение, като обезщетението или пенсията трябва да заместят тези доходи или част от тях. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като освен това не е обосновано наличието на някои от останалите допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен е поискала въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 179/20.10.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 249/2023 година, по подадената срещу него от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен, касационна жалба с вх. № 8174/24.11.2023 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен-гр. Шумен, ул. Охрид № 15 ще трябва да заплати на адвокат Н. Н. Д. от АК Шумен сумата от 3121.89 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗЗД.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 179/20.10.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 249/2023 година, по подадената срещу него от Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен-гр. Шумен, ул. „Охрид“ № 15, касационна жалба с вх. № 4881/15.03.2023 година.

ОСЪЖДА Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ Шумен-гр. Шумен, ул. Охрид № 15 да заплати на адвокат Н. Н. Д. от АК Шумен сумата от 3121.89 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗЗД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.