Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 2155 от 01.08.2013год.,постановено по адм. д. № 4781/12год. Варненският административен съд, първо адм. отд.,VІ - ти състав, е отменил ревизионен акт № 181201757/10.08.2012г. на орган по приходите при ТД на НАП-гр. В., потвърден с решение № 735/20.11.2012г. на директора на Д”ОУИ”-гр. В., в частта, с която на К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.”, са установени задължения за данък върху доходите на физическите лица по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007г. за разликата над 5397, 35лв. до 7345, 14лв., за 2008г. за разликата над 3509, 80лв. до 4 711, 68лв., за 2009г. за разликата над 5 830, 77лв. до 7 293, 13лв. и за 2010г. за разликата над 1 961, 38лв. до 3 206, 28лв. С решението съдът е отхвърлил жалбата на К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.” в останалата й част, като е осъдил същия да заплати на Д”ОДОП”-гр. В. юрисконсулско възнаграждение в размер на 777, 71лв.

Срещу така постановеното решение в отменителната му част е подадена касационна жалба от С. А. А. в качеството му на директор на Дирекция ”Обжалване и данъчно-осигурителна практика”-гр. В.. В същата се прави оплакване, че в обжалваната му част решението на Варненския административен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Варненския административен съд в обжалваната му част и постанови друго такова по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата на едноличния търговец изцяло изцяло. Претендира се присъждане на юрисконсулско възнаграждение.

Ответният по касационната жалба ЕТ”Емилия – К. М.” чрез своя процесуален представител взема становище. за неоснователност на касационната жалба.

Срещу постановеното решение в отхвърлителаната му част е подадена касационна жалба от ЕТ”Емилия – К. М.”, представляван от К. А. М., чрез пълномощника му адв. С. Б.. В същата се прави оплакване, че в отхвърлителната му част решението на административния съд е неправилно поради наличието на отменителните основаиня по чл. 209, т. 3 от АПК, като се излагат съответни доводи. М. В. административен съд да отмени решението на Административен съд – Варна в отхвърлителната му част и вместо него да постанови друго такова, с което да уважи жалбата изцяло.

Ответният по касационната жалба директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика”-гр. В. не е взел становище.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са процесуално допустими, а по същество са не основателни и следва да бъдат оставени без уважение.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество са както следва: тази на ЕТ”Емилия – К. М.” е неоснователна, а тази на директора на Д”ОДОП”-гр. В. е основателна.

С решението си Варненският административен съд е отменил ревизионен акт № 181201757/10.08.2012г. на орган по приходите при ТД на НАП-гр. В., потвърден с решение № 735/20.11.2012г. на директора на Д”ОУИ”-гр. В., в частта, с която та К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.”, са установени задължения за данък върху доходите на физическите лица по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007г. за разликата над 5397, 35лв. до 7345, 14лв., за 2008г. за разликата над 3509, 80лв. до 4 711, 68лв., за 2009г. за разликата над 5 830, 77лв. до 7 293, 13лв. и за 2010г. за разликата над 1 961, 38лв. до 3 206, 28лв., като е отхвърлил жалбата в останалата й част. Съдът е описал подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията, в това число много подробно всички събрани доказателства, основанията за провеждането й по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК, констатациите на органа по приходите за наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 от ДОПК, начина на определяне на данъчната основа по чл. 122, ал. 2 от същия кодекс и размера на установените задължения за данък общ доход по чл. 48 от ЗДДФЛ за процесните периоди. След това съдът е пристъпил към изграждане на своите правни изводи. Изложени са мотиви, че оспореният ревизионен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената писмена форма и при спазване на процесуалния закон. След тълкуване и възпроизвеждане на разпоредбите на чл. 122 – 124 от ДОПК относно провеждане на ревизиите по особен ред, решаващият съд се е занимал с направените възражения от задълженото лице и на първо място тези свързани с това, че ревизиращият орган не е признал получени суми в заем от физическите лица Й. Д. и Р. Г., както и безвъзмездно предоставени в заем от братовчед му Н. А. в размер на 90 000щатски долара в периода от 1990г. до 2010г. Давайки тълкуване на правната природа на договора за заем по чл. 240 от ЗЗД и анализирайки събраните доказателства относно тези договори /л. 215 от делото/ административният съд е приел, че не е установено двете физически лица да са притежавали такива парични суми, че да са могли да предоставят в заем на К. М. в размер на по 10 000лв. На отделна страница – 12 от мотивите на решението са обсъдени доводите на жалбоподателя за получени безвъзмездно суми от 90 000щатски долара за периода от 1990 до 2010г. о сходен начин, след тълкуване на правната природа на договора за дарение, е прието, че от доказателствата по делото не се установява предаването на въпросните суми, че липсват данни дали дарителят е разполагал с такива парични средства, които да дари на своя роднина, че липсват данни как тези пари са били пренесени и въведени на територията на страната, че периодът на даването им е твърде дълъг и не може да се установи към кой точно момент какви пари са давани и как са били съхранявани, за да бъдат отнесени като налични към ревизираните периоди. Като краен извод е прието, че не се установява сумата от 90 000долара да е получена от жалбоподателя и да е налична към 01.01.2006г. или друга дата от ревизираните периоди, поради което органът по приходите правилно не е включил същата при определяне на паричните потоци. Като неоснователни са квалифицирани от първоинстанционния съд следните възраженията на жалбоподателя: че данък дарение не е в обхвата на ДОПК и РА се явява нищожен в тази му част; че за задълженията за 2006г. е изтекла погасителна давност; че през ревизираните периоди жалбоподателят е разполагал с парични средства от извършени продажби на МПС, че полученият заем в размер на 60 000лв. от Н. Д. е бил върнат, тъй като самият жалбоподател е декларирал възстановяването му през 2007г., поради което правилно е отразен в РА в разходната част на баланса за същата година. За закупените на лизинг лек автомобил и техника от магазин „Технополис” са изложени мотиви, че от доказателствата по делото е установено, че въпросните вещи действително за закупени на лизинг, като за заплащане на дължимите вноски по договорите е открита специална банкова сметка на името на жалбоподателя, която е захранвана от него с вноски в брой, което се установява и от движението по банковата сметка. На основание разпоредбите на чл. 14, 19 и 25 от СК решаващият съд е приел, че въпросните вещи са станали СИО и съвместният принос се предполага до доказване на противното, поради което органът по приходите е следвало да вземе само Ѕ от размера на вноските, а не техния пълен размер, тъй като разходът за придобиване на тези вещи е общ на двамата съпрузи. На база на това съдът е направил преизчисляване на данъчната основа за съответните години и е определил друг размера на дължимия данък, на база на което е отменил РА за посочените разлики. За останалата част е приел, че констатациите на РА за наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 от ДОПК не са оборени от задълженото лице и като неоснователна жалбата следва да бъде отхвърлена. По жалбата на ЕТ”Емилия – К. М.”

От изложеното в жалбата може да бъдат направени изводи, че се навеждат доводи за наличие на всички отменителни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оплакванията ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане.

Първото основно оплакване на касатора е относно изводите на първоинстанционния съд, че не са налице доказателства за реалното предоставяне на парични средства по заемите от физическите лица Й. Д. и Р. Г.. Направените оплаквания са неоснователни. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото – чл. 202 от ГПК във вр. с §2 от ДР на ДОПК. Анализирайки събраните по делото доказателства административният съд правилно е приел, че двете заемодателки не са разполагали с наличност на такива парични суми, че да са в състояние да предоставят в заем на жалбоподателя по 10 000лв. Представените разписки за получени суми не следва да се ценят с оглед на забраната на чл. 220 от АПК. В допълнение следва да бъде посочено, че жалбоподателят не е изпълнил законовото изискване на чл. 50, ал. 1, т. 5, б.”г” от ЗДДФЛ, в сила от 01.01.2010г., и не е декларирал така получените заеми, които със заема от Н. Д. надхвърлят сумата от 40 000лв. Оплакванията, свързани с върната сума от 60 000лв. към заемодателя Н. Д., също са неоснователни. Ревизиращият орган е приел, че сумата е върната с оглед изявление в този смисъл на жалбоподателя, направено в декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК, като констатациите на РА в тази му част не са оборени от жалбоподателя. Оплакванията по т. 3 от жалбата относно отказ да се признаят парични средства от продажба на МПС също са неоснователни. Административният съд правилно е приел, че в хода на ревизията е извършена съпоставка между сумите, получени от продажба на МПС и сумите, дадени за покупка на други МПС в същия период, при която съпоставка не се установява твърдението на страната за наличие на положителен баланс на парични средства. Оплакванията по т. 4 от жалбата касаят не решението на първоинстанционноя съд, което е предмет на касационен контрол по чл. 208 от АПК, а решението на директора на Д”ОУИ”-гр. В., поради което не следва да бъдат обсъждани. Не могат да бъдат споделени и оплакванията по т. 5 от жалбата относно отказа на първоинстанционния съд да уважи възражението на страната относно получени като безвъзмездна финансова помощ суми в размер на 90 000щатски долара от братовчед му Н. А.. Освен изложеното в мотивите на решаващия съд за неоснователност на възражението, в допълнение следва да бъде посочено и следното: Представеното удостоверение от нотариуса в гр. Б. е доказателства за наличие на друго доказателство – декларация на далия сумите лице, която декларация не е представена по делото. В същото време в декларация се посочва, че сумата е дадена в периода от 1990г. до 2007г., а ревизираният период обхваща времето от 2006 до 2010г., като липсват данни през кой период какви суми са били давани и каква част са били налични към 2006. По делото липсват доказателства далият помощта да е притежавал такива суми, както и относно това какви били отношенията между него и жалбоподателя, за да звучи логично твърдението, че въпросната сума е отпусната безвъзмездно. Причините, поради което страната не може да ангажира доказателства в тази насока са неотносими към спора, след като с оглед на разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ДОПК тя носи доказателствената тежест за установяване на тези благоприятни за нея обстоятелства. Оплакванията по т. 6 от жалбата също не намират подкрепа в закона и фактите по делото. Изводите на съда относно получаването/или не получаването на заемите са изградени на база на анализ на събраните по делото и в хода на ревизията доказателства, а създадената практика на отделни състави на административните съдилища не обвързва с нищо настоящата съдебна инстанция. По отношение на стоките, закупени от „Технополис” е прието, че същите са придобити на лизинг, поради което оплакването, че това обстоятелство не е било зачетено от ревизиращия орган се явява неоснователно.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд – гр. В. в обжалваната му отхвърлителна част е правилно и законосъобразно и не страда от пороците сочени в касационнана жалба, поради което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. По жалбата на директора на Д”ОДОП-гр. В..

В касационната жалба оплакванията на страната са конкретизирани в две отделни точки. В първата от тях се правят възражение относно изводите на съда, че извършените плащания по банковата сметка на задълженото лице, от която са покривани задълженията за дължими лизингови вноски за закупени лек автомобил и други движими вещи, съставляват съпружеска имуществена общност, а не изключителна лична собственост, поради което при определяне на данъчната основа за съответния данъчен период следва да бъде включена Ѕ част от тях. Излагат се доводи, че парите за погасяване на задълженията са лична собственост, поради което правилно са били включени в данъчната основа изцяло, а приетото от съда е в противоречие с материалния закон и установената съдебна практика. В точка втора от жалбата се правят оплаквания относно прието от първоинстанционния съд, че в данъчната основа неправилно е включена сумата от 800лв., представляваща положителна финансова разлика от продажбата на придобит през 2007г. лек автомобил. Излагат се аргументи, че по силата на чл. 16 от ЗДДФЛ общата годишна данъчна основа е сумата от годишните данъчни основи, определени за всеки вид доход, в зависимост от източника, намалени с предвидените в този закон данъчни облекчения.

По така направените оплаквания настоящата инстанция приема за установено следното: Оплакванията са основателни.

В хода на ревизията е установено, че в рамките на ревизирания период по силата на договори за лизинг са придобити лек автомобил „Ф. Т.” по договор с „Х. А. А. Аутолизинг”-ЕООД и пералня, хладилник и други вещи по договори с „Т. Б.”-ЕАД. Установено е още, че лизинговите вноски са изплащани от сметка на ревизираното лице, открита в „Юробанк и Еф Д. Б.”-АД, като сметката е захранвана със суми, внасяни изключително от К. А. М.. На база на това при определяне на данъчната основа по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК внесените от лицето суми са включени изцяло в разходната част. По изложените по-горе мотиви, предвид цитираните разпоредби на СК първоинстанционният съд е приел, че тези разходи са направени за придобиването на вещи, които са станали СИО, поради което при определяне на данъчната основа следва да се вземе само частта на ревизираното лице от СИО, или Ѕ. Като аргумент в тази насока е отбелязано и отразено в самия РА, в който от първата лизингова вноска за лекия автомобил в баланса е взета Ѕ ид. част, т. е. органът по приходите сам приема, че МПС е придобито в СИО. Направените изводи на първоинстанционния съд са изградени при неправилно тълкуване на материалния закон. В ДВ бр. 47 от 23.06.2009г. , в сила от 01.10.2009г. е обнародван новият Семеен кодек, който дава друг правен режим на влоговете по време на брака, различен от режима, установен със отменения СК от 1985г. Според чл. 19, ал. 1 от отменения СК вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чии име са придобити. Режимът на съпружеската имуществена общност по новия СК е дефиниран в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от СК и според нея вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. От тълкуването на тази разпоредба следва, че влоговете са изключени от режима на СИО. Аргументи в тази насока могат да бъдат изведени както от дебатите по приемане на СК в Народното събрание, изразени в стенограма от обсъжданията на проекта на Семеен кодекс № 802 – 01 – 37 от 01.04.2008г. , така и от разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от СК, която възможност по исков ред при развод всеки от съпрузите да има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. С нормата на §4, ал. 1 от ПЗР на СК е прието, че правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имущества, придобити от съпрузите по заварени бракове. По делото няма данни бракът между ревизираното лице и съпругата му да е прекратен, или от нейна страна да е предявен иск по чл. 30, ал. 1, изречение второ от СК, поради което за правата върху влоговете следва да бъде приложен режимът, установен със сега действащия СК/в този смисъл вж. решение № 133 от 23.03.2011г. на 4.отд. на ВКС, ГК, постановено по гр. д. № 1700/2010г./ . С оглед на това следва да бъде прието, че РА се явява законосъобразен в тази си част като краен резултат, тъй като мотивите на органа по приходите за включване изцяло на сумите, внесени по банковата сметка за погасяване на лизинговите вноски са на друго основание, различно от това за режима по новия СК.

Настоящата съдебна инстанция намира за основателни и оплакванията по т. 2 от касационната жалба. Разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗДДФЛ определя, облагаемият доход и данъчната основа се определят за всеки източник на доход поотделно съгласна разпоредбите на този закон. Установената финансова разлика в цената на придобит и продаден през 2007г. лек автомобил съставлява облагаем доход по чл. 33, ал. 2, т. 1 от ЗДДФЛ. Този доход не е деклариран от жалбоподателя като данъчно задължение, поради което правилно е бил включен при определяне на данъчната основа по чл. 122, ал. 2 от ДОПК.

Като е приел друго и е отменил РА в посочените му части административният съд е постановил едно неправил съдебно решение, което е в противоречие с материалния закон, което обуславя неговата отмяна на основание чл. 222, ал. 1 от АПК и вместо него постановяване на друго решение, с което жалбата на К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.” следва да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна. Разноски.

При този изход на процеса К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.” следва да бъде осъден да заплати на Д”ОДОП”-гр. В. още юрисконсулско възнаграждение в размер на 322, 27лв.

Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 и чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 2155

от 01.08.2013год. на Административен съд-гр. В., първо адм. отд., VІ-ти състав, постановено по адм. д. № 4781/2012г., в частта му, в която е отменен ревизионен акт № 181201757/10.08.2012г. на орган по приходите при ТД на НАП-гр. В., потвърден с решение № 735/20.11.2012г. на директора на Д”ОУИ”-гр. В., в частта, с която на К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.”, са установени задължения за данък върху доходите на физическите лица по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007г. за разликата над 5397, 35лв. до 7345, 14лв., за 2008г. за разликата над 3509, 80лв. до 4 711, 68лв., за 2009г. за разликата над 5 830, 77лв. до 7 293, 13лв. и за 2010г. за разликата над 1 961, 38лв. до 3 206, 28лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА

на К. А. М., действащ като ЕТ”Емилия – К. М.” със седалище и адрес на управление гр. Б., ул.”Искър” 1, против ревизионен акт № 181201757/10.08.2012г. на орган по приходите при ТД на НАП-гр. В., потвърден с решение № 735/20.11.2012г. на директора на Д”ОУИ”-гр. В., изцяло като неоснователна.

ОСТАВЯ В СИЛА

РЕШЕНИЕ № 2155

от 01.08.2013год. на Административен съд-гр. В., първо адм. отд., VІ-ти състав, постановено по адм. д. № 4781/2012г., в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА

ЕТ”Емилия – К. М.” със седалище и адрес на управление гр. Б., ул.”Искър” 1, представляван от К. А. М., да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика”-гр. В. разноски по делото в размер на 322, 27 / триста двадесет и два лева и 27ст./лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Й. К.в

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. З./п/ Б. Л.

Й.К.