Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. С. М., действащ като ЕТ с фирма „Ивослав – П. М“ с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Сливница, ул. „В. А“ № 26, приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. А. (уточнена с молба вх. № 1404/12.02.2020 г. по регистъра на ВКС) и по касационна жалба на В. Н. В., чрез адв. Ц. (уточнена с молба вх. №1458/13.02.2020 г., по регистъра на ВКС) против решение № 278/23.08.2018 г. по гр. д. № 305/2018 г. на Окръжен съд – София (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 197/31.05.2019 г. по същото дело).

От ответниците по касационни жалби В. Н. В., чрез адв. Ц. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за недопускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на другата страна. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение констатира следното:

Предмет на касационните жалби е цитираното въззивно решение в частта му, с която е потвърдено решение № 121/18.01.2018 г. по гр. д. № 196/2016 г. на Районен съд – Сливница:

- за уважаване на предявеният от ищеца против едноличния търговец – негов работодател, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и присъждане на пострадалия сумата от 75 000 лв., дължимо обезщетение за търпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 02.11.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на увреждането - 02.11.2015 г. до окончателното й изплащане, както и

- за отхвърляне на същата претенция над присъдените 75 000 лв. до 125 000 лв. В частта на произнасяне с отхвърляне на иска по чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди над 125 000 лв. до претендираните 210 000 лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът е работел на длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил“ при ответника по трудов договор, сключен на 26.09.2012 г. На 02.11.2015 г. около 7. 30 ч. по време на работа В. Н. В. претърпял трудова злополука – при изсипване на инертна маса управляваният от него товарен автомобил се преобърнал на дясната си страна, при което водачът му ударил главата си в дясната колона на кабината, в следствие на което настъпили тежки увреждания. Въз основа на декларация вх. № 5101-22-37/05.11.2015 г. за трудова злополука, с която ответникът е декларирал пред НОИ настъпила на 02.11.2015 г. на Околовръстно шосе на [населено място] – северна дъга, злополука с работника В. Н. В., е издадено разпореждане № 104/23.12.2015 г. на НОИ – ТО София град, на основание чл. 60, ал. 1 КСО, с което злополуката е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 КСО. Съдът е съобразил естеството и броя на причинените телесни увреждания, както и интензитетът на търпените от това болки, страдания и неудобства, а именно: получената тежка открита черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия, охлузване и разкъсно-контузна рана в теменната област на главата с подлежащо многофрагментно счупване на теменните черепни кости и контузия на главен мозък – двустранно теменно и в мозъчен паренхим с кръвоизлив и над тенториума; гръбначно-мозъчна травма, изразяваща се в счупване на тялото на трети поясен прешлен; проведеното лечение (медикаментозно и хирургично) и извършената по спешност оперативна интервенция за „реимплантация на скалп”; наличието на трайна последица от черепно-мозъчната травма, изразяваща се настъпилата централна левостранна хемипареза (спастично намаляване силата и обема на движение на левите крайници), както и симптоми на челен психоорганичен синдром, водещи до затруднен контакт; извършената имобилизация с лумбостат за 40 дни повод травмата на гръбначния стълб; предприетото консервативно лечение с обезболяващи и имобилизация с лумбостат за 40 дни; извършената нова операция чрез вертебопластика с костен цимент и микродисектомия; предприетото консервативно лечение с обезболяващи и имобилизация с лумбостат за 40 дни по повод травмата на поясната област на гръбначния стълб. Отчетена е липсата на регистриран допълнителен неврологичен дефицит, както и че болковата симптомтика постепенно е редуцирана, а пострадалият е раздвижен и изписан от болничното заведение с препоръки за щадящ от физически натоварвания двигателен режим и лечение, вкл. с носене на лумбален колан. Развити са доводи, че така описаните травми са в пряка причинно - следствена връзка с настъпилата злополука. Черепно-мозъчната травма е довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Левостранната химипареза е обусловила реализиране на медико-биологичния признак трайно затруднение на движението на левия горен и левия долен крайник. Изявената церебрастенна симптоматика пък е довела до постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Счупването на поясния прешлен пък по своето медико-биологично естество е обусловило трайно затруднение на движенията на снагата. Изтъкнато е, че от получените увреждания пострадалият е търпял болки и страдания със силен интензитет в началото, а постепенно с времето те са отшумявали. Прието е, че с течение на времето и в резултат на прилаганото лечение остатъчните последици от увредата следва да намалеят и се ограничат – очакванията са изявената симптоматика от причинените травми да се редуцира, но не и да изчезне напълно. Съобразено е обстоятелството, че с ЕР на ТЕЛК от 26.04.2017 г. на ищеца е призната трайно намалена работоспособност 94 % в резултат на трудовата злополука, за срок от три години, считано от 31.05.2016 г., с водеща диагноза „счупване на лумбосакралната част на гръбначния стълб и таза”. В решението е прието, че ищецът се нуждае от постоянна чужда помощ за битово обслужване. При тези установени факти и при приложение на правилото по чл. 52 ЗЗД, съдът е определил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. По спорния между страните по делото въпрос дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, в какъвто смисъл е направено възражение от работодателя, в обжалваното решение е прието наличието на такава. За да направи този извод, втората инстанция е съобразила длъжностната характеристика за длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил”, в която са посочени основните области на дейност (сред които са превоз на материали и товарене и разтоварване на товарите) и конкретните длъжностни задължения. Анализирала е съдържанието и установените задължения на персонала при ответника, съгласно „Инструкция за безопасна работа с автомобили при транспорт на насипни товари – скална и земна маса или инертни материали”, утвърдена от работодателя на 30.06.2012 г., ведно със списък на запознатите с нея работници, в който е отразено, че ищецът е запознат с тези правила на 26.09.2012 г., за което се е подписал. Отчетено е задължението по раздел ІІІ.2 от представената Инструкция – „Изисквания за безопасност при разтоварване на автомобила в крайна точка”, където е регламентирано, че при разтоварване на насипището или пътното платно трябва да се знаят физическите качества на масата, която се транспортира, като превенция срещу преобръщане на автомобила в определени грешни манипулации; установената забрана за разтоварване на товара, ако площадката не е заравнена така, че да представлява опасност от преобръщане на автосамосвала; забраната последният да се движи успоредно на линията на насипището/платното, както и задължението за спиране на автомобила за разтоварване на безопасно разстояние, указано от ръководителя на обекта”. Според съда за горните задължения ищецът като водач на тежкотоварен автомобил е бил периодично инструктиран, за което сочат данните от извадка от Дневник за инструктаж – за проведен периодичен инструктаж на 02.09.2014 г., 14.04.2015 г., 13.01.2015 г. и 15.08.2015 г. Установен е механизмът на настъпване на трудовата злополука, според който при повдигане на каросерията за разтоварване на фракцията, която е превозвал управляваният от ищеца камион, същият се е преобърнал на дясно, в резултат на което шофьорът е изпаднал от седалката. Обсъдено и ценено е заключението на автотехническата експертиза, според което причината за преобръщането на товарния автомобил има комплексен характер и се изразява в няколко обстоятелства: площадката, на която е разтоварен камиона, е била с низходящ наклон към десния борд, същата не е била валирана и уплътнена в достатъчна степен; наклонът на площадката, който е възприел водачът на товарния автомобил преди захождането за разтоварване, не е еднакъв на наклона по време на самото разтоварване, поради допълнителното уплътняване на терена от десните колелета на автомобила; товарният автомобил е бил натоварен с 11 860 кг. в повече над допустимата маса и не е бил равномерно разпределен в каросерията – повече товар е имало в дясната част на каросерията и с оглед продължителния покой, се е получило вплътняване на товара в резултат на климатичните условия, което е нарушило баланса на автомобила; водачът на автомобила не се е убедил по безспорен начин в безопасното протичане на разтоварването с оглед големината на напречния наклон на терена, преди да предприеме вдигане на каросерията за разтоварване на товара. В тази връзка са анализирани данните от приложените от експерта копие на пътен лист № 525113 от 02.11.2015 г. за автомобил „Скания 124С” с рег. [рег. номер на МПС] с водач В. В., с отразено в него излизане от гаража в 06, 15 ч., както и на копие от кантарна бележка от 01.11.2015 г. на „Огняново К” АД, в което е посочено измереното количество товар, а като водач е вписан В. П.. При горните факти е направен извод, че пострадалият е допринесъл за настъпването на процесната злополука, като е допуснал груба небрежност, изразяваща се в неспазване на основно правило относно разтоварването на товара от управлявания от него камион, а именно забраната да се разтоварва, ако площадката не е заравнена, така, че да представлява опасност от преобръщане на самосвала, установена в раздел III. 2 на утвърдената от работодателя Инструкция за безопасна работа с автомобили при транспорт на насипни товари - скална и земна маса или инертни материали, със съдържанието на която е бил запознат при постъпване на работа, а в последствие – чрез провеждани периодични инструктажи относно правилата за безопасност на труда. Изложени са съображения, че пострадалият като работещ при извършване на товаро-разтоварни работи, е бил длъжен да изпълнява точно дадените инструкции за безопасното извършване на тези работи, съгласно чл. 4, ал. 3, т. 1 от Наредба № 12/2005 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товаро-разтоварни работи. Посочено е, че въпреки това ищецът е предприел действия по разтоварване при незаравнена площадка (при низходящ наклон), като към момента на повдигане на каросерията управляваният от него автомобил е бил успоредно на наклона. Според въззивния съд това поведение е израз на липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основно правило от инструкцията за безопасност - забрана за разтоварване при неравен терен. Ищецът е съзнавал опасността от преобръщане на камиона, още повече при установения факт на претоварване и неравномерно натоварване на товара, и е следвало да съобрази особеностите на товара по силата на задължението по раздел

III, т. 2 от посочената Инструкция. Изтъкнато е, че претоварването на автомобила, респ. неправилното (неравномерно) натоварване на товара не могат да се вменят във вина на пострадалия, но съставляват част от комплекса от причини, довели до трудовата злополука и са относими към преценката на степента на приноса за настъпване на вредите, без обаче да изключат съпричиняването от страна пострадалия с допусната груба небрежност, изразяваща се в неспазване на основно правило при извършване на самото разтоварване. С оглед установения механизъм на настъпване на вредата въззивният съд е приел, че каузалният принос на поведението на пострадалия за осъществяване на процесната трудова злополука, преценен в съотношение на конкретните факти и обстоятелства, при които същата е настъпила, изразяващ се в степен на допринасяне на вредоносния резултат, поради допусната груба небрежност, възлиза на 25 %. В тази връзка въззивната инстанция е съобразила и установената организация на разтоварване на строителната площадка - т. н. „насипище“, на която е настъпила злополуката и е посочила, че противоправността в поведението на ищеца не се изключва от факта, че при извършване на разтоварната дейност е съобразил указанията на отговорника на обекта относно това в кой момент и къде да пристъпи към изсипване на материала, тъй като водачът на товарния автомобил е носител на задължението за собствена преценка относно състоянието на терена и съблюдаване на забраната да не разтоварва на неравен терен. Обсъдено е и възражението на ответника за неползване от страна на пострадалия на предпазен колан в момента на разтоварването и настъпването на злополуката като форма на проявена от него груба небрежност и е изтъкнато, че липсват несъмнени данни той да е бил без поставен предпазен колан, с какъвто автомобилът е бил оборудван, за да се обсъжда въобще въпросът дали такова поведение на пострадалия обективно е допринесло за настъпване на трудовата злополука.

По касационната жалба на П. С. М., действащ като ЕТ с фирма „Ивослав – П. М“ с ЕИК[ЕИК].

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тази страна поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Допустимо ли е с писмената защита пред въззивната инстанция за пръв път да бъдат въведени възражения, свързани с настъпили до приключване на въззивното производство факти и как следва да процедира съдът, с оглед защитата на противната страна в производството?“

По този въпрос страната сочи отклонение с Решение № 56/28.06.2016 г. по т. д. № 3591/2014 г. на ВКС, I т. о.

2. „Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд и за които страните не са поискали събиране на основание чл. 266 ГПК?“;

Относно този въпрос се твърди противоречие с Решение № 15/05.03.2015 г. по т. д. № 151/2014 г. на ВКС, II т. о.

3.„ Длъжен ли е съдът да прецени правилно доказателствата и да съобрази задължителната сила на приет като писмено доказателство официален документ, какъвто е протокол № 18/23.11.2015 г. за разследване на трудовата злополука, който протокол като официален удостоверителен документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа, са се осъществили така, както е отразено в документа и да зачете и да се съобрази с него?“;

По въпроса се сочи отклонение с Решение № 63/10.05.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на ВКС, III г. о.

4.„ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, в тяхната съвкупност, както и да обсъди всички доводи на страните?“;

По въпроса касаторът поддържа противоречие с Решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. и Решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., и двете по описа на IV г. о.

5.„ Непоставянето на предпазен колан съставлява ли нарушение от вида, обуславящо намаляване на имуществената отговорност работодателя, поради наличие на съпричиняване от страна на работника?“;

Тук се заявява противоречие с Решение № 19/08.02.2017 г. по т. д. № 50177/2016 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о.

6.„ Длъжен ли е съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта?“;

По въпроса се сочи отклонение с постановките по т. II на ППВС № 4/1968 г. и с Решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/20111 г. на ВКС, II т. о.

7. „Необходимо ли е съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определеният от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат?“

Според страната по въпроса въззивното решение реализира отклонение с Решение № 252/30.06.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г. о.

Касационно обжалване по тази касационна жалба не следва да се допуска.

Част от повдигнатите въпроси – първия, втория и петия, не са релевантни и не формират общо основание за достъп до касация. Обуславящият правен въпрос е този, който е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – така постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Посочените три питания не са свързани с решаващите изводи на въззивната инстанция по предмета на спора (дадените правни разрешения) и проявената от нея процесуална активност при разрешаването му. Въпросите за претоварването на товарния автомобил – извършено без участието на ищеца и за ползването на предпазен колан в процеса на разтоварване му, са били поставени от ищеца с жалбата срещу първоинстанционното решение и въззивният съд е следвало да отговори на тях, а изводите си за тези обстоятелства е основал на приетото по делото експертно заключение, а не само на „кантарни бележки“ от 01.11.2015 г. Фактът дали пострадалият е бил с поставен предпазен колан при разтоварване на автомобила или не, пък не е обусловил решаващ правен извод по делото с оглед приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. По същество, така поставени въпросите произтичат от становището на работодателя за неправилност на въззивното решение и изразяват несъгласието му с изводите на въззивният съд относно определения процент съпричиняване от страна на пострадалия, основани на обстоятелства, които според страната не са били надлежно въведени в предмета на делото (за претоварване на камиона; за знание на този факт от ищеца, макар да не е присъствал при товаренето и относно поставянето на предпазен колан от водача). Тези доводи обаче съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими при разглеждане на касационната жалба, в производство по чл. 290 ГПК, но не и в предхождащата го фаза по нейното селектиране, по чл. 288 ГПК. Липсата на общо основание – поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Останалите четири въпроса са релевантни, но по тях не се открива соченото противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият и четвъртият въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като посочи и се произнесе по възраженията и доводите на страните в обхвата на въззивната проверка, извърши преценка на доказателствата, вкл. обсъди показанията на свидетелите, както и да направи фактически констатации и правни изводи по спорния предмет. Част от доказателствения материал при спор от категорията на разглеждания включва и протокола от разследването на комисията по трудовата злополука, който има обвързваща доказателствена сила относно осъществилите се факти (механизма на злополуката), съгласно чл. 58, ал. 6 КСО. В случая съдът се е съобразил с така удостовереното от административния орган и възприетият в обжалваното въззивно решение механизъм на причиняване на телесните увреждания не се отклонява от констатациите в протокола (несъобразяване с терена при разтоварване, неравномерно разпределение на товара в коша, който при повдигане води до обръщане на автомобила на дясната страна). Въззивният съдебен акт съдържа пространен и подробен анализ и детайлна оценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, както и обсъждане на наведените от страните твърдения, доводи и възражения в пределите, очертани от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Той е постановен в пълно съответствие с практиката на ВКС, която касаторът - ответник сочи и прилага, както и с постановките по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Съгласно даденото там обвързващо тълкуване при осъществяване на своята решаваща дейност въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, а също и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Повдигнатите последни два въпроса удовлетворяват също общо основание за достъп до касация, но не и допълнителното основание, предвид липсата на заявеното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава. Въззивният съд е съобразил, че при определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди следва да се извърши преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства - обема, характера и степента на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и битови неудобства, физическите и психологически последици за увредения, остатъчните последици от увредата и пр. В контекста на това разбиране, съответстващо на даденото по приложението на чл. 52 ЗЗД задължително тълкуване с т. II от ППВС № 4/1968 г. втората инстанция е съобразила всички релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства и мотивирано е достигнала до извод, че сумата от 100 000 лв. е адекватен, справедлив и достатъчен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага. В обжалваното решение съдът е приложил разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ в пълен синхрон с разрешението, дадено в практиката на ВКС, на която страната се позовава - Решение № 252/30.09.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г. о. Той е определил процент на съпричиняване на вредоносния резултат, който е напълно кореспондира с действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност.

Предвид на изложеното касационно обжалване по жалбата на работодателя – ответник не следва да се допуска.

По касационната жалба на ищеца В. Н. В..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се твърди, че там поставените въпроси са обуславящи изхода на делото и са от значение за точното прилагане на закона – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съдържанието на тези въпроси е следното.

1. „Следва ли работника и/или служителя да бъде обвързан от съдържанието на частните документи, съставени от работодателя, които не носят положен от него подпис, при съществуващи таблици с подписи „запознат съм с инструкцията“, от които не става ясно от колко страници е съставена съответната инструкция и какво съдържа?“ и

2. „Налице ли е „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ при кумулация на нарушения на Правилник за вътрешен трудов ред от други работници и/или служители, пряко обусловили настъпването на трудовата злополука?“.

На първо място, така повдигнатите въпроси не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Тези въпроси са фактически и предполагат обсъждане на доказателства, което е недопустимо в тази фаза на касационното производство. Оценката на събраните по делото доказателства и тяхното значение за установяване на релевантните факти от приложимата материална норма са въпроси по съществото на спора и засягат правилността на обжалваното решение. Селектирането на касационната жалба по критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК обаче е различна дейност, чийто предмет не е законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд, а дали те са обусловени от поставения от касатора правен въпрос. Липсата на общо основание е достатъчна, за да се приеме неоснователност на искането за допускане на касационен контрол.

На второ място, изложението към касационната жалба на ищеца не е съобразено с разрешенията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК относно мотивиране на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси (дори и да се приеме, че са обусляващи изхода на делото). Според горния тълкувателен акт в хипотезата „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ (каквато се поддържа в случая) касаторът следва да обоснове наличието й като изложи твърдения, че разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Ето защо, касационното обжалване не следва да се допуска и по жалбата на ищеца.

В заключение следва да се посочи, че липсват обосновани предпоставки в приложно поле на заявените от страните основания за селекция на касационните жалби, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

С оглед този изход на делото разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 278/23.08.2018 г. по гр. д. № 305/2018 г. на Окръжен съд – София (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 197/31.05.2019 г. по същото дело) в обжалваната част.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.