Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на К.Б, чрез адв.. П като процесуален представител, против решение № 9355 от 09.07.2018 г., постановено по адм. дело № 11520/2016 г. по описа на Върховния административен съд (ВАС). В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде отменена заповед № 8121К-3284 от 23.08.2016 г. на министъра на вътрешните работи, в частта, с която е временно отстранен от длъжност, а в условията на алтернативност – делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции.
Ответникът – министърът на вътрешните работи, чрез пълномощника си юрк.. М, в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неправилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 АПК, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е основателна.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на К.Б против заповед № 8121К-3284/23.08.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 207, ал. 1, т. 1, ал. 2 във вр. с чл. 214, ал. 2 и чл. 215, ал. 1 от ЗМВР (ЗАКОН ЗА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР) е временно отстранен от длъжност за това, че срещу него като заемащ длъжността старши инспектор, началник на група "Охранителна полиция" при РУ-Пещера е образувано досъдебно производство № 69/2016 г. на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура - Пазарджик, по което служителят е привлечен като обвиняем за престъпление от общ характер по чл. 210, ал. 1, т. 3 НК и е образувано дисциплинарно производство поради извършено тежко нарушение на служебната дисциплина по чл. 194, ал. 2, т. 3 ЗМВР, за което на основание чл. 203, ал. 1, т. 7 ЗМВР се предвижда наказание "уволнение".
За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия към момента на издаването й материален закон. Съдът е приел, че заповедта е постановена в условията на обвързана компетентност при наличие на двете кумулативно предвидени в чл. 214, ал. 2 ЗМВР условия: образувано дисциплинарно производство по чл. 207, ал. 1 и 2 ЗМВР и при привличане на държавния служител като обвиняем за престъпление, извършено от него в качеството му на длъжностно лице. Обсъдено е действието на решение на Конституционния съд (РКС) № 10/29.05.2018 г. по к. д. № 4/2017 г. (обн. ДВ, бр. 48 от 08.06.2018 г.), като е обоснован извод, че обявяването на разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ЗМВР за противоконституционна не съставлява нов факт от значение за делото, с който съдът следва да се съобрази при постановяване на крайния акт съгласно чл. 142, ал. 2 АПК. Това свое становище съдът е мотивирал с довода, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му – чл. 142, ал. 1 АПК, а РКС има действие само занапред, поради което временното отстраняване от длъжност на жалбоподателя се явява законосъобразно.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.
Незаконосъобразно е заключението на тричленния състав, че обявената за противоконституционна законова разпоредба, която съставлява правното основание за издаване на оспорената заповед по неприключилото към момента на влизане в сила на РКС съдебно производство, не се прилага спрямо заварените правоотношения. В случая държавният служител е отстранен от длъжност при действието на чл. 214, ал. 2 ЗМВР. С определение от 3.05.2017 г. тричленният състав е установил несъответствие на законовата разпоредба с чл. 16, чл. 48, ал. 1 и чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Р. Б (КРБ). С посоченото РКС чл. 214, ал. 2 ЗМВР е обявен за противоконституционен, като е прието, че нормата влиза в противоречие с конституционните разпоредби, които гарантират и защитават правото на труд, на избор на професия, на обществено осигуряване, противостои на сигурността и достойнството на държавния служител.
Действително, съгласно чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на РКС в сила, т. е. действието на това решение е занапред. Същевременно, основната цел на контрола от Конституционния съд по чл. 151, ал. 2 и ал. 3 КРБ – отстраняване от правния ред на несъвместими с Конституцията законови положения и осуетяване на тяхното прилагане, налага конститутивното действие на постановеното решение да обхване и заварените висящи правоотношения, които са породени от юридически факти, попадащи в приложното поле на обявената за противоконституционна разпоредба, като тези правоотношения следва да бъдат уредени съобразно извършената промяна. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията с оглед върховенството й в йерархията на нормативните актове, като не се допуска то да бъде преодоляно с прилагането на противоконституционни разпоредби. Това разрешение следва и от принципа за равенство на българските граждани пред закона, прогласен в чл. 6 КРБ. Приемането на противното означава да се приложи законова норма, която вече е обезсилена. На практика, ако се сподели изводът на тричленния състав, в един и същи период от време – след влизане в сила на решението на КС, ще има служители, които са отстранени от длъжност по силата на чл. 214, ал. 2 ЗМВР и такива, които при същите условия няма да понесат ограничение в правата, тъй като законовата норма не може да се приложи като основание за издаване на административни актове от вида на оспорения в първоинстанционното производство. В подкрепа на действието на РКС спрямо заварените правоотношения е разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ, съгласно която при установяване на несъответствие между закона и Конституцията, Върховният административен съд спира производството по делото и внася въпроса в Конституционния съд, каквито са и предприетите от тричленния състав процесуални действия. Ако РКС няма да намери приложение по конкретния спор, то спирането на съдебното производство до произнасянето на Конституционния съд с влязло в сила решение, би загубило смисъл. Следователно, след обявяване за противоконституционна разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ЗМВР и при висящност към този момент на производството по оспорване законосъобразността на заповедта, издадена на същото правно основание, съдът е следвало да съобрази РКС.
В подкрепа на изложеното относно неговото действие е чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, съгласно който съдът спира производството по делото, когато КС е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. Това законодателно разрешение налага извод, че в тези случаи произнасянето на КС се явява преюдициален въпрос от значение за делото, който следва да бъде отчетен при постановяване на съдебния акт. На още по-голямо основание съдът следва да се съобрази с влязло в сила РКС, което обявява за противоконституционна приложима по конкретния висящ спор законова разпоредба. Действително, към датата на издаване на административния акт нормата на чл. 214, ал. 2 ЗМВР е действащо право и съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието с материалния закон се преценява към този момент, но предвид конститутивното действие на РКС, с влизането му в сила е налице ново правно положение, което съдът, пред когото спорът е висящ, е длъжен да отчете.
Като не се е съобразил с него, а е приел, че са изпълнени материалноправните предпоставки на обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 214, ал. 2 ЗМВР, тричленният състав е постановил съдебен акт в нарушение на материалния закон, което налага неговата отмяна като неправилно.
С оглед обстоятелството, че спорът е изяснен от фактическа страна, на основание чл. 222, ал. 1 АПК делото следва да се реши по същество от касационната инстанция. Оспореният административен акт се явява незаконосъобразен като издаден при отпаднало основание във връзка с влязлото в сила РКС по к. д. № 4/2017 г., поради което следва да бъде отменен.
При този изход на спора и предвид заявеното от касационния жалбоподател искане за присъждане на направените от него разноски, МВР следва да бъде осъдено на основание чл. 143, ал. 1 АПК да му заплати такива в общ размер на 1415 лева, от които: 15 лева – внесени държавни такси и 1400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение (600 лева за първата и 800 лева за касационната инстанция), което не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Искането на ответника за редуцирането му е неоснователно.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 9355 от 09.07.2018 г., постановено по адм. дело № 11520/2016 г. по описа на Върховния административен съд и вместо нето ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ заповед № 8121К-3284/23.08.2016 г. на министъра на вътрешните работи в частта по т. 2, с която К.Б на основание чл. 207, ал. 1 т. 1, ал. 2 във вр. с чл. 214, ал. 2 и чл. 215, ал. 1 ЗМВР е временно отстранен от длъжност.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на К.Б, ЕГН [ЕГН] направените по делото разноски в размер на 1415 (хиляда четиристотин и петнадесет) лева. Решението е окончателно.