Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ във връзка с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на „СББ Груп“ ООД, представлявано от С.Б, чрез адв. В.Д, срещу решение № 1037/21.02.2017 г., постановено по адм. д. № 7358/2015 г., по описа на Административен съд – София - град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № Р-22220414000021-091-001/31.03.2015 г., издаден от началник сектор към ТД на НАП – гр. С., потвърден с Решение № 870/11.06.2015 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП, с който е отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди - м. 09, м. 10 и м. 12.2013г. и м. 02.2014г. по фактури, издадени от „Б. А“ ЕООД, „Ол Б. Р“ ЕООД и „В. Т" ЕООД, и е осъдено да заплати 1510 лв. юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът е постановил обжалваното решение при неправилно определяне на правните доказателствено релевантни за решаването на спора факти и не е формирал самостоятелни фактически и правни изводи. Счита, че при условията на пълно доказване ревизираното дружество освен процесните фактури е представило и други относими доказателства за получаване резултата от услугите и предмета на доставките, като надлежно се доказва използването на предмета на процесните доставки в рамките на осъществяваната от дружеството икономическа дейност. Моли да бъде отменено решението, както и обжалваният РА по подробно изложени в касационната жалба съображения. В проведеното открито съдебно заседание представя списък на разноските.

С допълнителна молба по делото касаторът е направил искане за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на чл. 226, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на ДДС по конкретно посочени въпроси.

Ответната страна - директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) гр. С., при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк.. Н, в съдебно заседание оспорва жалбата. Изразява становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Върховният административен съд - осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Предмет на обжалване пред АССГ е бил Ревизионен акт /РА/ № Р-22220414000021-091-001/31.03.2015 г., издаден от началник сектор към ТД на НАП – гр. С., потвърден с Решение № 870/11.06.2015 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП, с който на „СББ Груп“ ООД е отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 6159 лв. за м. 09 на 2013г., за м. 10.2013г. в размер на 7946, 67лв., за м. 12.2013г. - 12 767, 60 лв. и за м. 02.2014г. - 5800лв., общо 32 673, 27 лв., от които по фактури от „Б. А" ЕООД - общо ДДС 14 105, 67лв. за данъчни периоди м. 09 и м. 10 на 2013г., по фактури от „Ол Б. Р“ ЕООД - ДДС в размер на 13 800 лв. за данъчни периоди месеците 12 на 2013г. и 02 на 2014г. и по фактури от доставчика „В. Т“ ЕООД (с променено наименование „К. Мрд“ ЕООД към момента на проверката от вещото лице) - общо 4767, 60лв. за данъчен период м. 12 на 2013г., ведно със съответните лихви.

На първо място първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на процедурните правила при извършване на данъчната ревизия.

От фактическа страна за установено съдът е приел, че е отказано право на данъчен кредит на „СББ Груп“ ООД, по доставки на „Б. А“ ЕООД, „Ол Б. Р“ ЕООД и „В. Т" ЕООД с предмет на доставките: „товаро-разтоварна дейност“, „товаро-разтоварни работи“, „товаро-разтоварни услуги“ и „рекламни материали“. В хода на ревизионното производство са събрани доказателства по предвидени в ДОПК способи. При извършените насрещни проверки на процесните доставчици са връчени ИПДПОЗЛ по реда на чл. 32 ДОПК, по които не са представени документи и писмени обяснения. Във фактурите от доставчиците „Б. А“ ЕООД и „Ол Б. Р“ ЕООД в графата наименование на стоката/услугата е посочено: „товаро-разтоварни дейности“, товаро-разтоварни работи“ и „товаро - разтоварни услуги“ и „техническа помощ". По връченото му ИПДПОЗЛ, ревизираното дружество е представило за тези доставчици копия на фактурите, договори и приемо-предавателни протоколи. Допълнително са представени фактури и фискални бонове, както и писмени обяснения от управителите на двете дружества. Органите по приходите и съдът приемат, че „СББ Груп“ ООД разполага с персонал и активи за извършването на услугите, посочени във фактурите от доставчиците „Б. А“ ЕООД и „Ол Б. Р“ ЕООД. Във връзка с представените касови бележки към фактурите, ревизиращите установявят, че сумите по две от издадените от „Б. А“ ЕООД фактури с № 8/16.10.2013г. и № 9/18.10.2013г. не са намерили отражение в отчетите на фискалното устройство. Две от фактурите, издадени от „Ол Б. Р“ ЕООД - фактури № 8/10.12.2013г. и № 10/12.12.2013г. са на суми, по-големи от общия оборот за деня, отчетен от фискалното устройство за деня.

Видно от представените от касатора в настоящото производство договори с доставчиците „Б. А“ ЕООД - от 15.09.2013г. и с „Ол Б. Р“ ЕООД - от 03.12.2013г. същите са с идентичен предмет и съдържание (л. 115 и л. 132 от делото). Договорите са с предмет предоставяне на услуги: товаро - разтоварна дейност. Не съдържат клаузи относно мястото на извършването на услугите и количествени параметри за измерването им - обем работа или време, уговорени са неустойки за пълно или частично неизпълнение на възложената работа. Съдържа се клауза, че възложителят е длъжен да предостави на изпълнителя „необходимите документи, информация и други материали, свързани с изпълнение на предмета на договора“. По всяка от фактурите, издадени от гореописаните доставчици ревизираното дружество представя приемо-предавателни протоколи. В тях не се съдържат количествени параметри за услугата или място на извършването й. АССГ приема, че такива количествени параметри не се съдържат и в другите доказателства по делото, в това число и в заключението на вещото лице по съдебно - счетоводната експертиза.

В хода на ревизията е представена декларация от управителя на „Ол Б. Р“ ЕООД за извършване на фактурираните услуги към ревизираното лице, както и, че дружеството е разполагало с работна ръка по време на издаване на фактурите. В хода на съдебното производство като свидетел е разпитан управителят на процесния доставчик - Е.Д.В от показанията му с дружеството-касатор са имали взаимоотношения, свързани с товаро-разтоварни работи, като свидетелят осигурявал само работници и за почистване на складови помещения. От „СББ Груп“ ООД със собствен транспорт вземали работниците и не дава информация къде са осъществявани работите.

Като свидетел по делото е разпитан и управителят на „Б. А“ ЕООД - Т.Х.З, че предмет на дейност на дружеството са хамалски услуги. Предоставял е работници на „СББ Груп“ ЕООД за товаро-разтоварни дейности и почистване на помещения, за което са се свързвали по телефона с него. Тези работници са наети от доставчика и предлагани на ревизираното лице. Видно от показанията му, свидетелят не знае къда са извършвани услугите. Не е осъществявал контрол на дейността.

Във фактурите от доставчика „В. Т“ ЕООД (с ново наименование „К. Мрд“), спорни по делото, е вписано „рекламни материали“ за количество – 1, като няма обозначение за мярка, вписана е данъчна основа и ДДС. Представени са приемо – предавателни протоколи. Видно от представения договор от 01.12.2013г., сключен между „СББ Груп“ ООД като възложител и доставчика „В. Т“ ЕООД като изпълнител, същият има за предмет „предпечат, печат на каталози, дипляни, картички и доставка“. Договорът е с място на изпълнение гр. С. и със срок 30 дни от сключването му, а цената е уговорена на 28 605 лв. Изпълнителят се е задължил да извърши поръчката след заявка от страна на възложителя. По делото не са представени заявки. За доставчика е представена декларация от името на управителя - А.М, в която е посочено, че взаимоотношенията им със „СББ Груп“ ООД са с предмет рекламни материали за дружеството по Коледа, за което фирмите са се разбирали по телефона. Рекламните материали представлявали дребни вещи като календарчета, химикалки, големи календари и др. подобни. Същите били изработени от работници на доставчика с налични материали, като доказателство за последното прилага счетоводни извлечения, от които се виждало, че дружеството разполага с такива. Едновременно с последното се твърди, че са ползвани услуги на подизпълнители, за което прилагат договори. Представени са доказателства за подизпълнител - „Тирон ком“ ЕООД, които съда приема, че не са относими към фактурите от „В. Т“ ЕООД към „СББ Груп“ ООД. Фактурите от подизпълнителя към доставчика са с предмет „услуга по договор". Прието е също, че неотносими са и останалите доказателства, представени от този доставчик за подизпълнителя „А. М“ ЕООД. По делото е допусната като свидетел В. А, управител и собственик на „В. Т“ ЕООД за периода 2014г.-2015г., от чието име са оформени процесните фактури от същия доставчик. Пред съда същата заявява, че офисът на дружеството е бил офис за кореспонденция за рекламна дейност, и няма спомени с кой е контактувала от „СББ Груп“ ООД.

Обсъждайки процесните фактури и останалите доказателства, първоинстанционният съд е приел, че не се съдържат количествени параметри за вида на различните рекламни материали, не са представени и заявки от ревизираното лице към доставчика. На следващо място не става ясно от данните по делото дали се касае за рекламни материали, свързани с дейността на „СББ Груп“ ООД или за негови клиенти.

Подробно съдът е обсъдил приетото без оспорване заключение на съдебно – счетоводна експертиза (ССчЕ), от което се установява, че всички процесни фактури са отчетени по сметка 602 „Разходи за външни услуги“, като е извършена проверка в счетоводствата на доставчиците. В допълнителното си заключение вещото лице е формирало извод, че в счетоводството на „В. Т“ ЕООД е отразена една фактура за покупка на рекламни материали - с дата 21.12.2013г., издадена от „К. Л“ ЕООД, но не може да формира извод, дали рекламните материали от посочената фактура са същите - по вид и количество, каквито са предмет на фактурите към „СББ Груп“ ООД от една страна поради недостатъчност на данните, и тъй като вещото лице е установило, че прекият доставчик „В. Т“ ЕООД е издавал и фактури с предмет рекламни материали и към други клиенти.

В заключение по фактите е направен извод, че нито във процесните фактури, нито в протоколите към тях се съдържат количествени параметри за услугата или място на извършването й, не се съдържа количество и единична цена за рекламните материали, не са посочени по видове, количество и единична цена. Такива количествени параметри не се съдържат и в други доказателства по делото, в това число за дължимата престация по договорите, видно от заключението на вещото лице по ССчЕ. Данни за количествени параметри не се съдържат и при счетоводното отразяване, което е извършено само стойностно, чрез отразяване на данъчната основа по всяка от процесните фактури като текущ разход по сметка 602 „Разходи за външни услуги“. Решението е правилно постановено.

Даденото тълкуване на закона относно значението на реалността на доставката като едно от задължителните условия за възникване на правото на данъчен кредит от страна на първоинстанционния съд е правилно и съобразно установената съдебна практика както на националните съдилища, така на Съда на Европейския съюз. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което „Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка.” Относимо в конкретния случай е и тълкуването, обективирано в Решението на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13, съгласно което националният съд следва да провери служебно дали установените обстоятелства сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, дали се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. СЕС сочи, че тази преценка е правна, поради което изводът на съда за наличие на измама или злоупотреба може да се основава и на данни, предоставени за пръв път в съдебното производство, без с това да се нарушава забраната за reformation in pejos.

В конкретния случай правилно е възпроизведена установената фактическа обстановка в хода на ревизията и основанията на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит по процесните фактури. Предвид на становищата на страните правилно е формулиран и основният спорен въпрос, относно реалното предаване, респективно получаване на рекламни материали по фактури издадени от „Вер транс“ ЕООД, както и извършването на товаро – разтоварни дейности от останалите двама доставчика.

Фактите са правилно установени от съда, въз основа на подробен анализ на приетите и относими доказателства по делото, поради което не следва да бъдат повтаряни от настоящият състав.

По отношение на процесните фактури, издадени от „Б. А“ ЕООД и „Ол Б. Р“ ЕООД касационната инстанция следва да изложи, че същите не отговарят на изисквания на чл. 114 от ЗДДС, тъй като предметът на същите е описан общо – „товаро-разтоварни дейности“, товаро-разтоварни работи“ и „товаро - разтоварни услуги“ и „техническа помощ". Във фактурите, издадени от „В. Т“ ЕООД предметът – доставка на рекламни материали по договор от 01.12.2013г., отново не съответства на изискванията на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗДДС, за да ползва право на данъчен кредит ДЗЛ следва да притежава данъчен документ /фактура/, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 от закона, като в случая не е спазено изискването на т. 9, тъй като видът и параметрите на доставката са посочени твърде общо. Отразеното във фактурите „рекламни материали по договор” не индивидуализира предмета на стопанската операция, тъй като не е ясно в какви количествени параметри се изразяа същата. В протоколите към фактурите за „товаро – разтоварни дейности“ отново не се съдържат параметрите на услугата, като количество и качество, както и мястото на извършването й.

Посочените изисквания към фактурата не са формални, а представляват такива по същество. Действително, от практиката на СЕС следва, че национална практика (мярка), която основно подчинява признаването на определено данъчно предимство на спазването на формални задължения (каквото е изискването за фактуриране с определени параметри), без да вземе предвид материалноправните изисквания, надхвърля необходимото за правилното събиране на данъка, освен когато нарушаването на формалните изисквания възпрепятства предоставянето на сигурно (решително) доказателство за изпълнението на материалноправните изисквания - аргумент от решение на СЕС по дело С - 273/11. Именно последното е налице в изследвания случай за „В. Т“ ЕООД, тъй като естеството на престацията до степен, която да я индивидуализира като точни параметри, не е установено във фактурата (която е решителното доказателство, обуславящо приспадането). От нея не става ясно какви са количествените параметри за вида на различните рекламни материали, не са представени допълващи документи, от които да се установи предмета на престацията, а именно описаните в представения договор заявки, които ревизираното лице е следвало да представя на доставчика. Относно представените договори, сключени между „В. Т“ ЕООД и подизпълнителят „Т. К“ ЕООД (л. 256 от делото) от една страна и „Т. К“ ЕООД и „А. М“ (л. 241 от делото), от друга, настоящият състав счита същите за неотносими. Предметът на договора с „Т. К“ ЕООД е отдаване на работници, машини и материали във връзка с изпълнение на договорени строителни дейности и не може да се обвърже с предмета на процесните доставки на рекламни материали. Договорът, сключен между „Т. К“ ЕООД и „А. М“ отново е с предмет отдаване на работници и механизация, като изпълнителят се задължава да извършва възложеното в съответствие с нормативните изисквания на ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) и подзаконовите нормативни актове за прилагането му.

Относно другите двама доставчици, предвид естеството на извършваните услуги – товаро – разтоварни, представените от касатора приемо – предавателни протокли и договори не внасят яснота за обема работа или времето, както и за мястото на извършването на услугите. Липсват документи, съставени при товаренето или разтоварването на стоките, както и в кои помещения е извършено складирането им. Твърдението на касатора, че по доставките са използвани собствени транспортни средства не се доказва с представените копия от свидетелствата за регистрация на автомобилите. Изискването за документална обоснованост на стопанската операция, съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО) (ЗСч), не е спазено. Осчетоводяването на разходите за гориво на служебните автомобили се базира на пътни книжки или пътни листа, както и на документи, в които са отразени маршрут и изминати километри. В хода на ревизионното и съдебното производство такива доказателства не са представени.

Неоснователно е възражението на касатора за липса на обсъждане от съда на всички представени доказателства. Видно от мотивите на обжалвания акт, съдът подробно е обсъдил всички относими доказателства поотделно и в съвкупност и въз основа на анализа им е достигнал до законосъобразни правни изводи.

При изграждане на изводите си по спорния въпрос за всяка една от доставките първоинстанционният съд е съобразил всички събрани по делото доказателства. В случая съдът е анализирал реалността на доставките с оглед на вида на доставките. Правилно е прието, че представените фактури сами по себе си не са доказателства за настъпване на данъчно събитие и е необходимо установяване на обективния факт на предаването на стоките по вид и количество и услугите, а ревизираното лице не е опровергало констатациите на приходния орган, че липсват обективни данни за изпълнението на процесните услуги и доставки. От представените по делото доказателства не е възможно да се направи преценка дали същите са свързани с икономическата дейност на „СББ Груп“ ООД, а оттам и дали се е осъществило действителното им извършване.

Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит - чл. 6, ал. 1, във връзка с чл. 25, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС, тъй като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за приспадане право на данъчен кредит, поради което и негово е задължение да притежава документи за реалното предаване на стоката. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими от ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. Законосъобразни са изводите на съда, че неизпълнението на изискването за съдържанието на фактурите е пречка за установяване на факти, относими към възникнало данъчно събитие. При липса на конкретизация на услугите и стоките, както в процесните фактури, така и в сключените с идентично съдържание договори се налага извода, че правилно съдът е приел липса на предпоставките за приспадане на данъка, начислен за същите стоки и услуги, тъй като данъчната фактура не съдържа данни за определени, конкретни доставки на стоките и услугите. В този смисъл е Решение от 08.05.2013г. на СЕС по дело 271/12г. В настоящия случай фактурите съдържат обща формулировка. В приетите по делото приемо – предавателни протоколи към процесните фактури относно твърдените дейности и доставката на рекламни материали, също липсва информация за количествените параметри на предоставените стоки и услуги. С оглед на изложеното и при липса на достатъчно точни и пълни фактури досежно вида и количеството на процесните услуги и стоки, правилно АССГ е приел, че законосъобразно е отказано правото на данъчен кредит и този отказ не противоречи на принципа на данъчен неутралилет.

На следващо място следва да се обсъди и направено от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по следните два въпроса:

1. В каква степен следва във фактурата да бъдат конкретизирани количествените параметри на дължимата престация, предвид посоченото в чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, изискване фактурата да съдържа „количеството и естеството на доставените стоки или услуги, или степента и естеството на предоставените услуги“, при условие, че са налице обективни факти, свързани с изпълнението им, които могат да бъдат проверени въз основа на издадени във връзка с фактурата документи – доказателства по делото, че действително доставката е извършена от посочения във фактурата доставчик?

2. Следва ли да се счита установената нередовност на фактурата, а именно липса на конкретизирани количествени параметри на дължимата престация, съгласно даденото от т. 1 тълкуване на чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, за пречка националната юрисдикция да провери материално-правните изисквания за възникване правото на приспадане на данъчен кредит, касаещи действителното осъществяване на облагаема доставка?

Настоящата инстанция счита искането за неоснователно по следните съображения.

Отправянето на преюдициално запитване следва да е породено от неяснота в нормата от правото на ЕС и да е свързано с въпроси, релевантни към разрешаването на конкретния съдебен спор /чл. 267 ДФЕС, респективно чл. 628 ГПК/.

В случая, от една страна по делото не са установени твърдените в искането за преюдициално запитване факти – съпътстващите фактурата документи да конкретизират предмета на фактурираните услуги и стоки- „товаро – разтоварни дейности“ и „рекламни материали“. От друга страна, с Решение от 8.05.2013 г. по дело С-271/12, постановено от СЕС по преюдициално запитване отнасящо се до тълкуването на Шеста директива 77/388/ЕИО на Съвета, вече са дадени тълкувателни насоки за приложението на нормата на чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО, като е прието, че се допуска национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице условията, при които касационната инстанция, чието решение не подлежи на обжалване може да откаже отправяне на преюдициално запитване. По тези съображения, искането с правно основание чл. 267 ДФЕС следва да се остави без уважение.

След като с цитираното Решение от 8.05.2013 г. по дело С-271/12, постановено от СЕС се приема, че правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължените лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че в случаи, когато не само фактурата, но и представените към нея доказателства не съдържат необходимата информация за конкретизация на престацията, това обосновава законосъобразния отказ на данъчните органи на правото на приспадане на данъчен кредит на получателя. Предвид изложеното, като е достигнал до изводи за законосъобразност на РА, съдът е постановил решението си при правилно приложение на материалния закон.

С оглед крайният съдебен акт и предвид изричната претенция на процесуалния представител на директора на Дирекция „ОДОП“ гр. С. при ЦУ на НАП, „СББ Груп“ ООД следва да заплати на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК и чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 1510 лева, юрисконсултско възнаграждение.

Предвид на изложеното и на основание основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1037/21.02.2017 г., постановено по адм. д. № 7358/2015 г., по описа на Административен съд – София - град.

ОСЪЖДА „СББ Груп“ ООД да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП разноски за касационната инстанция в размер на 1510 лева.

Решението е окончателно.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ във връзка с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на „СББ Груп“ ООД, представлявано от С.Б, чрез адв. В.Д, срещу решение № 1037/21.02.2017 г., постановено по адм. д. № 7358/2015 г., по описа на Административен съд – София - град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № Р-22220414000021-091-001/31.03.2015 г., издаден от началник сектор към ТД на НАП – гр. С., потвърден с Решение № 870/11.06.2015 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП, с който е отказано право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди - м. 09, м. 10 и м. 12.2013г. и м. 02.2014г. по фактури, издадени от „Б. А“ ЕООД, „Ол Б. Р“ ЕООД и „В. Т" ЕООД, и е осъдено да заплати 1510 лв. юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът е постановил обжалваното решение при неправилно определяне на правните доказателствено релевантни за решаването на спора факти и не е формирал самостоятелни фактически и правни изводи. Счита, че при условията на пълно доказване ревизираното дружество освен процесните фактури е представило и други относими доказателства за получаване резултата от услугите и предмета на доставките, като надлежно се доказва използването на предмета на процесните доставки в рамките на осъществяваната от дружеството икономическа дейност. Моли да бъде отменено решението, както и обжалваният РА по подробно изложени в касационната жалба съображения. В проведеното открито съдебно заседание представя списък на разноските.

С допълнителна молба по делото касаторът е направил искане за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на чл. 226, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на ДДС по конкретно посочени въпроси.

Ответната страна - директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) гр. С., при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк.. Н, в съдебно заседание оспорва жалбата. Изразява становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Върховният административен съд - осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Предмет на обжалване пред АССГ е бил Ревизионен акт /РА/ № Р-22220414000021-091-001/31.03.2015 г., издаден от началник сектор към ТД на НАП – гр. С., потвърден с Решение № 870/11.06.2015 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ при ЦУ на НАП, с който на „СББ Груп“ ООД е отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 6159 лв. за м. 09 на 2013г., за м. 10.2013г. в размер на 7946, 67лв., за м. 12.2013г. - 12 767, 60 лв. и за м. 02.2014г. - 5800лв., общо 32 673, 27 лв., от които по фактури от „Б. А" ЕООД - общо ДДС 14 105, 67лв. за данъчни периоди м. 09 и м. 10 на 2013г., по фактури от „Ол Б. Р“ ЕООД - ДДС в размер на 13 800 лв. за данъчни периоди месеците 12 на 2013г. и 02 на 2014г. и по фактури от доставчика „В. Т“ ЕООД (с променено наименование „К. Мрд“ ЕООД към момента на проверката от вещото лице) - общо 4767, 60лв. за данъчен период м. 12 на 2013г., ведно със съответните лихви.

На първо място първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на процедурните правила при извършване на данъчната ревизия.

От фактическа страна за установено съдът е приел, че е отказано право на данъчен кредит на „СББ Груп“ ООД, по доставки на „Б. А“ ЕООД, „Ол Б. Р“ ЕООД и „В. Т" ЕООД с предмет на доставките: „товаро-разтоварна дейност“, „товаро-разтоварни работи“, „товаро-разтоварни услуги“ и „рекламни материали“. В хода на ревизионното производство са събрани доказателства по предвидени в ДОПК способи. При извършените насрещни проверки на процесните доставчици са връчени ИПДПОЗЛ по реда на чл. 32 ДОПК, по които не са представени документи и писмени обяснения. Във фактурите от доставчиците „Б. А“ ЕООД и „Ол Б. Р“ ЕООД в графата наименование на стоката/услугата е посочено: „товаро-разтоварни дейности“, товаро-разтоварни работи“ и „товаро - разтоварни услуги“ и „техническа помощ". По връченото му ИПДПОЗЛ, ревизираното дружество е представило за тези доставчици копия на фактурите, договори и приемо-предавателни протоколи. Допълнително са представени фактури и фискални бонове, както и писмени обяснения от управителите на двете дружества. Органите по приходите и съдът приемат, че „СББ Груп“ ООД разполага с персонал и активи за извършването на услугите, посочени във фактурите от доставчиците „Б. А“ ЕООД и „Ол Б. Р“ ЕООД. Във връзка с представените касови бележки към фактурите, ревизиращите установявят, че сумите по две от издадените от „Б. А“ ЕООД фактури с № 8/16.10.2013г. и № 9/18.10.2013г. не са намерили отражение в отчетите на фискалното устройство. Две от фактурите, издадени от „Ол Б. Р“ ЕООД - фактури № 8/10.12.2013г. и № 10/12.12.2013г. са на суми, по-големи от общия оборот за деня, отчетен от фискалното устройство за деня.

Видно от представените от касатора в настоящото производство договори с доставчиците „Б. А“ ЕООД - от 15.09.2013г. и с „Ол Б. Р“ ЕООД - от 03.12.2013г. същите са с идентичен предмет и съдържание (л. 115 и л. 132 от делото). Договорите са с предмет предоставяне на услуги: товаро - разтоварна дейност. Не съдържат клаузи относно мястото на извършването на услугите и количествени параметри за измерването им - обем работа или време, уговорени са неустойки за пълно или частично неизпълнение на възложената работа. Съдържа се клауза, че възложителят е длъжен да предостави на изпълнителя „необходимите документи, информация и други материали, свързани с изпълнение на предмета на договора“. По всяка от фактурите, издадени от гореописаните доставчици ревизираното дружество представя приемо-предавателни протоколи. В тях не се съдържат количествени параметри за услугата или място на извършването й. АССГ приема, че такива количествени параметри не се съдържат и в другите доказателства по делото, в това число и в заключението на вещото лице по съдебно - счетоводната експертиза.

В хода на ревизията е представена декларация от управителя на „Ол Б. Р“ ЕООД за извършване на фактурираните услуги към ревизираното лице, както и, че дружеството е разполагало с работна ръка по време на издаване на фактурите. В хода на съдебното производство като свидетел е разпитан управителят на процесния доставчик - Е.Д.В от показанията му с дружеството-касатор са имали взаимоотношения, свързани с товаро-разтоварни работи, като свидетелят осигурявал само работници и за почистване на складови помещения. От „СББ Груп“ ООД със собствен транспорт вземали работниците и не дава информация къде са осъществявани работите.

Като свидетел по делото е разпитан и управителят на „Б. А“ ЕООД - Т.Х.З, че предмет на дейност на дружеството са хамалски услуги. Предоставял е работници на „СББ Груп“ ЕООД за товаро-разтоварни дейности и почистване на помещения, за което са се свързвали по телефона с него. Тези работници са наети от доставчика и предлагани на ревизираното лице. Видно от показанията му, свидетелят не знае къда са извършвани услугите. Не е осъществявал контрол на дейността.

Във фактурите от доставчика „В. Т“ ЕООД (с ново наименование „К. Мрд“), спорни по делото, е вписано „рекламни материали“ за количество – 1, като няма обозначение за мярка, вписана е данъчна основа и ДДС. Представени са приемо – предавателни протоколи. Видно от представения договор от 01.12.2013г., сключен между „СББ Груп“ ООД като възложител и доставчика „В. Т“ ЕООД като изпълнител, същият има за предмет „предпечат, печат на каталози, дипляни, картички и доставка“. Договорът е с място на изпълнение гр. С. и със срок 30 дни от сключването му, а цената е уговорена на 28 605 лв. Изпълнителят се е задължил да извърши поръчката след заявка от страна на възложителя. По делото не са представени заявки. За доставчика е представена декларация от името на управителя - А.М, в която е посочено, че взаимоотношенията им със „СББ Груп“ ООД са с предмет рекламни материали за дружеството по Коледа, за което фирмите са се разбирали по телефона. Рекламните материали представлявали дребни вещи като календарчета, химикалки, големи календари и др. подобни. Същите били изработени от работници на доставчика с налични материали, като доказателство за последното прилага счетоводни извлечения, от които се виждало, че дружеството разполага с такива. Едновременно с последното се твърди, че са ползвани услуги на подизпълнители, за което прилагат договори. Представени са доказателства за подизпълнител - „Тирон ком“ ЕООД, които съда приема, че не са относими към фактурите от „В. Т“ ЕООД към „СББ Груп“ ООД. Фактурите от подизпълнителя към доставчика са с предмет „услуга по договор". Прието е също, че неотносими са и останалите доказателства, представени от този доставчик за подизпълнителя „А. М“ ЕООД. По делото е допусната като свидетел В. А, управител и собственик на „В. Т“ ЕООД за периода 2014г.-2015г., от чието име са оформени процесните фактури от същия доставчик. Пред съда същата заявява, че офисът на дружеството е бил офис за кореспонденция за рекламна дейност, и няма спомени с кой е контактувала от „СББ Груп“ ООД.

Обсъждайки процесните фактури и останалите доказателства, първоинстанционният съд е приел, че не се съдържат количествени параметри за вида на различните рекламни материали, не са представени и заявки от ревизираното лице към доставчика. На следващо място не става ясно от данните по делото дали се касае за рекламни материали, свързани с дейността на „СББ Груп“ ООД или за негови клиенти.

Подробно съдът е обсъдил приетото без оспорване заключение на съдебно – счетоводна експертиза (ССчЕ), от което се установява, че всички процесни фактури са отчетени по сметка 602 „Разходи за външни услуги“, като е извършена проверка в счетоводствата на доставчиците. В допълнителното си заключение вещото лице е формирало извод, че в счетоводството на „В. Т“ ЕООД е отразена една фактура за покупка на рекламни материали - с дата 21.12.2013г., издадена от „К. Л“ ЕООД, но не може да формира извод, дали рекламните материали от посочената фактура са същите - по вид и количество, каквито са предмет на фактурите към „СББ Груп“ ООД от една страна поради недостатъчност на данните, и тъй като вещото лице е установило, че прекият доставчик „В. Т“ ЕООД е издавал и фактури с предмет рекламни материали и към други клиенти.

В заключение по фактите е направен извод, че нито във процесните фактури, нито в протоколите към тях се съдържат количествени параметри за услугата или място на извършването й, не се съдържа количество и единична цена за рекламните материали, не са посочени по видове, количество и единична цена. Такива количествени параметри не се съдържат и в други доказателства по делото, в това число за дължимата престация по договорите, видно от заключението на вещото лице по ССчЕ. Данни за количествени параметри не се съдържат и при счетоводното отразяване, което е извършено само стойностно, чрез отразяване на данъчната основа по всяка от процесните фактури като текущ разход по сметка 602 „Разходи за външни услуги“.

Решението е правилно постановено.

Даденото тълкуване на закона относно значението на реалността на доставката като едно от задължителните условия за възникване на правото на данъчен кредит от страна на първоинстанционния съд е правилно и съобразно установената съдебна практика както на националните съдилища, така на Съда на Европейския съюз. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което „Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка.” Относимо в конкретния случай е и тълкуването, обективирано в Решението на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13, съгласно което националният съд следва да провери служебно дали установените обстоятелства сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, дали се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. СЕС сочи, че тази преценка е правна, поради което изводът на съда за наличие на измама или злоупотреба може да се основава и на данни, предоставени за пръв път в съдебното производство, без с това да се нарушава забраната за reformation in pejos.

В конкретния случай правилно е възпроизведена установената фактическа обстановка в хода на ревизията и основанията на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит по процесните фактури. Предвид на становищата на страните правилно е формулиран и основният спорен въпрос, относно реалното предаване, респективно получаване на рекламни материали по фактури издадени от „Вер транс“ ЕООД, както и извършването на товаро – разтоварни дейности от останалите двама доставчика.

Фактите са правилно установени от съда, въз основа на подробен анализ на приетите и относими доказателства по делото, поради което не следва да бъдат повтаряни от настоящият състав.

По отношение на процесните фактури, издадени от „Б. А“ ЕООД и „Ол Б. Р“ ЕООД касационната инстанция следва да изложи, че същите не отговарят на изисквания на чл. 114 от ЗДДС, тъй като предметът на същите е описан общо – „товаро-разтоварни дейности“, товаро-разтоварни работи“ и „товаро - разтоварни услуги“ и „техническа помощ". Във фактурите, издадени от „В. Т“ ЕООД предметът – доставка на рекламни материали по договор от 01.12.2013г., отново не съответства на изискванията на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗДДС, за да ползва право на данъчен кредит ДЗЛ следва да притежава данъчен документ /фактура/, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 от закона, като в случая не е спазено изискването на т. 9, тъй като видът и параметрите на доставката са посочени твърде общо. Отразеното във фактурите „рекламни материали по договор” не индивидуализира предмета на стопанската операция, тъй като не е ясно в какви количествени параметри се изразяа същата. В протоколите към фактурите за „товаро – разтоварни дейности“ отново не се съдържат параметрите на услугата, като количество и качество, както и мястото на извършването й.

Посочените изисквания към фактурата не са формални, а представляват такива по същество. Действително, от практиката на СЕС следва, че национална практика (мярка), която основно подчинява признаването на определено данъчно предимство на спазването на формални задължения (каквото е изискването за фактуриране с определени параметри), без да вземе предвид материалноправните изисквания, надхвърля необходимото за правилното събиране на данъка, освен когато нарушаването на формалните изисквания възпрепятства предоставянето на сигурно (решително) доказателство за изпълнението на материалноправните изисквания - аргумент от решение на СЕС по дело С - 273/11. Именно последното е налице в изследвания случай за „В. Т“ ЕООД, тъй като естеството на престацията до степен, която да я индивидуализира като точни параметри, не е установено във фактурата (която е решителното доказателство, обуславящо приспадането). От нея не става ясно какви са количествените параметри за вида на различните рекламни материали, не са представени допълващи документи, от които да се установи предмета на престацията, а именно описаните в представения договор заявки, които ревизираното лице е следвало да представя на доставчика. Относно представените договори, сключени между „В. Т“ ЕООД и подизпълнителят „Т. К“ ЕООД (л. 256 от делото) от една страна и „Т. К“ ЕООД и „А. М“ (л. 241 от делото), от друга, настоящият състав счита същите за неотносими. Предметът на договора с „Т. К“ ЕООД е отдаване на работници, машини и материали във връзка с изпълнение на договорени строителни дейности и не може да се обвърже с предмета на процесните доставки на рекламни материали. Договорът, сключен между „Т. К“ ЕООД и „А. М“ отново е с предмет отдаване на работници и механизация, като изпълнителят се задължава да извършва възложеното в съответствие с нормативните изисквания на ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) и подзаконовите нормативни актове за прилагането му.

Относно другите двама доставчици, предвид естеството на извършваните услуги – товаро – разтоварни, представените от касатора приемо – предавателни протокли и договори не внасят яснота за обема работа или времето, както и за мястото на извършването на услугите. Липсват документи, съставени при товаренето или разтоварването на стоките, както и в кои помещения е извършено складирането им. Твърдението на касатора, че по доставките са използвани собствени транспортни средства не се доказва с представените копия от свидетелствата за регистрация на автомобилите. Изискването за документална обоснованост на стопанската операция, съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО) (ЗСч), не е спазено. Осчетоводяването на разходите за гориво на служебните автомобили се базира на пътни книжки или пътни листа, както и на документи, в които са отразени маршрут и изминати километри. В хода на ревизионното и съдебното производство такива доказателства не са представени.

Неоснователно е възражението на касатора за липса на обсъждане от съда на всички представени доказателства. Видно от мотивите на обжалвания акт, съдът подробно е обсъдил всички относими доказателства поотделно и в съвкупност и въз основа на анализа им е достигнал до законосъобразни правни изводи.

При изграждане на изводите си по спорния въпрос за всяка една от доставките първоинстанционният съд е съобразил всички събрани по делото доказателства. В случая съдът е анализирал реалността на доставките с оглед на вида на доставките. Правилно е прието, че представените фактури сами по себе си не са доказателства за настъпване на данъчно събитие и е необходимо установяване на обективния факт на предаването на стоките по вид и количество и услугите, а ревизираното лице не е опровергало констатациите на приходния орган, че липсват обективни данни за изпълнението на процесните услуги и доставки. От представените по делото доказателства не е възможно да се направи преценка дали същите са свързани с икономическата дейност на „СББ Груп“ ООД, а оттам и дали се е осъществило действителното им извършване.

Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит - чл. 6, ал. 1, във връзка с чл. 25, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС, тъй като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за приспадане право на данъчен кредит, поради което и негово е задължение да притежава документи за реалното предаване на стоката. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими от ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. Законосъобразни са изводите на съда, че неизпълнението на изискването за съдържанието на фактурите е пречка за установяване на факти, относими към възникнало данъчно събитие. При липса на конкретизация на услугите и стоките, както в процесните фактури, така и в сключените с идентично съдържание договори се налага извода, че правилно съдът е приел липса на предпоставките за приспадане на данъка, начислен за същите стоки и услуги, тъй като данъчната фактура не съдържа данни за определени, конкретни доставки на стоките и услугите. В този смисъл е Решение от 08.05.2013г. на СЕС по дело 271/12г. В настоящия случай фактурите съдържат обща формулировка. В приетите по делото приемо – предавателни протоколи към процесните фактури относно твърдените дейности и доставката на рекламни материали, също липсва информация за количествените параметри на предоставените стоки и услуги. С оглед на изложеното и при липса на достатъчно точни и пълни фактури досежно вида и количеството на процесните услуги и стоки, правилно АССГ е приел, че законосъобразно е отказано правото на данъчен кредит и този отказ не противоречи на принципа на данъчен неутралилет.

На следващо място следва да се обсъди и направено от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по следните два въпроса:

1. В каква степен следва във фактурата да бъдат конкретизирани количествените параметри на дължимата престация, предвид посоченото в чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, изискване фактурата да съдържа „количеството и естеството на доставените стоки или услуги, или степента и естеството на предоставените услуги“, при условие, че са налице обективни факти, свързани с изпълнението им, които могат да бъдат проверени въз основа на издадени във връзка с фактурата документи – доказателства по делото, че действително доставката е извършена от посочения във фактурата доставчик?

2. Следва ли да се счита установената нередовност на фактурата, а именно липса на конкретизирани количествени параметри на дължимата престация, съгласно даденото от т. 1 тълкуване на чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, за пречка националната юрисдикция да провери материално-правните изисквания за възникване правото на приспадане на данъчен кредит, касаещи действителното осъществяване на облагаема доставка?

Настоящата инстанция счита искането за неоснователно по следните съображения.

Отправянето на преюдициално запитване следва да е породено от неяснота в нормата от правото на ЕС и да е свързано с въпроси, релевантни към разрешаването на конкретния съдебен спор /чл. 267 ДФЕС, респективно чл. 628 ГПК/.

В случая, от една страна по делото не са установени твърдените в искането за преюдициално запитване факти – съпътстващите фактурата документи да конкретизират предмета на фактурираните услуги и стоки- „товаро – разтоварни дейности“ и „рекламни материали“. От друга страна, с Решение от 8.05.2013 г. по дело С-271/12, постановено от СЕС по преюдициално запитване отнасящо се до тълкуването на Шеста директива 77/388/ЕИО на Съвета, вече са дадени тълкувателни насоки за приложението на нормата на чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО, като е прието, че се допуска национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице условията, при които касационната инстанция, чието решение не подлежи на обжалване може да откаже отправяне на преюдициално запитване. По тези съображения, искането с правно основание чл. 267 ДФЕС следва да се остави без уважение.

След като с цитираното Решение от 8.05.2013 г. по дело С-271/12, постановено от СЕС се приема, че правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължените лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че в случаи, когато не само фактурата, но и представените към нея доказателства не съдържат необходимата информация за конкретизация на престацията, това обосновава законосъобразния отказ на данъчните органи на правото на приспадане на данъчен кредит на получателя. Предвид изложеното, като е достигнал до изводи за законосъобразност на РА, съдът е постановил решението си при правилно приложение на материалния закон.

С оглед крайният съдебен акт и предвид изричната претенция на процесуалния представител на директора на Дирекция „ОДОП“ гр. С. при ЦУ на НАП, „СББ Груп“ ООД следва да заплати на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК и чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 1510 лева, юрисконсултско възнаграждение.

Предвид на изложеното и на основание основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1037/21.02.2017 г., постановено по адм. д. № 7358/2015 г., по описа на Административен съд – София - град.

ОСЪЖДА „СББ Груп“ ООД да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. С. при ЦУ на НАП разноски за касационната инстанция в размер на 1510 лева.

Решението е окончателно.