Р Е Ш Е Н И Е

№ 155

София, 11.10.2024 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Мирослава Кацарска

при секретаря

изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д. № 423/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение № 1381 от 29.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1361/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 - ти състав. С въззивното решение е отменено решение № 260014/08.03.2022 г. по гр. д. №236/2020 г. на Софийски окръжен съд и вместо него е постановено осъждането на Гаранционен фонд да заплати на ищеца С. В. С. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г. С въззивното решение са отхвърлени исковете за разликата над сумата 15 000 лв. до претендираната сума от 150 000 лв., ведно със законната лихва върху нея.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, апелативният съд е приел, че ищецът е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. Г. В. – съпруг на майката на ищеца. Според касатора от доказателствата не се установява, че между ищеца и пострадалия е била налице силна, трайна и изключителна емоционална връзка, както и че не е доказано по делото, че ищецът е търпял продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Оспорени са решаващите изводи на въззивния съд относно твърдените от ищеца обстоятелства за настъпило ПТП и за наличие на противоправно виновно поведение на неизвестен водач на МПС, които да могат да ангажират отговорността на Гаранционния фонд по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл. 236, ал. 2 ГПК и на указанията, дадени в ППВС № 1/1953 г., съдът не е изложил собствени мотиви досежно правнорелевантните факти по делото, не ги е обсъдил в тяхната съвкупност и не е дал отговор на всички доводи и възражения на страните. Излагат се съображения, че въззивният съд превратно е възприел заключението по извършената комплексна експертиза. Акцентира се върху становището на експертите, че по делото няма никакви данни, които да позволяват определяне на механизма на произшествието, на всички участници в него, на причините за настъпването му, както и за предотвратимостта му от пострадалия. Подчертано е, че ищецът не е установил главния факт от значение за спора, а именно - че получените от С. В. телесни увреждания, са в резултат на твърдяното в исковата молба ПТП, причинено виновно от водач на неидентифицирано МПС. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне изцяло на предявените искове, а при условията на евентуалност - определяне на обезщетението за неимуществени вреди в много по-нисък размер. Претендират се разноски.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца С. С., в който (извън оспорените предпоставки за допускане на касационно обжалване), се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Твърди се, че наличието на виновно и противоправно поведение на водача на неидентифицираното МПС, причинило смъртта на С. В., се доказва безспорно от приетата по делото комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза (КСМАТЕ), както и от показанията на свидетелката Н. Р. Според ответника по касация въззивният съд е обсъдил всички релевантни за спора доказателства и е изложил собствени мотиви. В отговора се излагат подробни съображения за наличието на материалноправна легитимация на ищеца. Подчертава се, че от показанията на свидетелите Р. В., В. Л. и Д. П. се установява, че между ищеца и починалия е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка и особено близки отношения, както и че ищецът търпи в резултат на смъртта на своя пастрок продължителни болки и страдания. Иска се обжалваното решение да бъде оставено в сила като се претендира адвокатски хонорар за касационната инстанция на основание на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

С определение № 1918/08.07.2024 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решение № 1381/29.11.2023 г. по в. гр. д. № 1361/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която (след отмяна на решение № 260014/08.03.2022 г. по гр. д. №236/2020 г. на Софийски окръжен съд), е постановено осъждането на Гаранционен фонд да заплати на С. В. С. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г. Настоящият състав е приел, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка със следния, поставен от касатора, въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?“.

С определението от 08.07.2024 г. по чл. 288 ГПК, е оставена без разглеждане касационната жалба на Гаранционен фонд срещу въззивното решение в частта му, с която повторно е отхвърлен иска на С. С. срещу Гаранционен фонд за разликата над сумата 15 000 лв. до претендираната сума от 150 000 лв. Касационният състав е посочил, че независимо от допуснатото от въззивната инстанция нарушение на правилата по чл. 271, ал. 1 ГПК относно редакцията на диспозитива на въззивното решение, касаторът Гаранционен фонд няма правен интерес от обжалване на решението в частта му, с която частично е отхвърлен иска срещу него. В тази му част определението от 08.07.2024 г. не е обжалвано и е влязло в сила.

В проведеното на 24.09.2024 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и претендира юрисконсултско възнаграждение. Пълномощникът на ответника по касация излага доводи за правилността на въззивното решение. В представения списък по чл. 80 ГПК се съдържа искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

Както бе посочено по-горе, с обжалваното решение - в допуснатата му до касационно обжалване част, въззивният състав от Софийски апелативен съд е осъдил на основание 557, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 558, ал. 5, пр. 1 КЗ Гаранционен фонд да заплати на ищеца С. С. сумата 15 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. В., настъпила на 27.09.2019 г. в [населено място], вследствие на ПТП с неустановен автомобил, ведно със законна лихва, считано от 15.04.2020 г.

Въззивният състав е приел за установено, че на 27.09.2019 г. в [населено място] на кръстовището между булевардите „София“ и „България“, неизвестен водач е преминал с неустановена скорост през главата на лежащия на пътя С. Г. В., който е бил в тежко алкохолно опиянение ( с 3 промила алкохол в кръвта), като в резултат на удара е настъпила смъртта на В.. Съдът се е позовал на показанията на свидетелката Н. Р. която е описала местоположението на тялото преди и след съприкосновението с преминалия автомобил. Апелативният състав е посочил, че от заключението по извършената пред въззивната инстанция КСМАЕ се установява, че травматичните увреждания на С. В. са единствено по главата и отговарят на описания от свидетелката начин на тяхното получаване. Съдът е отразил, че експертите не дават заключение за механизма на ПТП поради липсата на данни за скоростта на движение на неидентифицирания автомобил и за неговата марка и модел. Като релевантни за спора факти съдът е отчел, че видно от заключението на вещите лица, В. е получил тежка контузия на мозъка с разкъсване на мозъчни клетки и много фрагментарно счупване на костите на черепния покрив и основа, натрошаване на костите на черепния покрив и основа, което обуславя извод, че уврежданията са настъпили вследствие от преминаване на автомобил върху част от тялото на В..

В обжалваното решение е отразено, че от заключението по извършената съдебно-психологична експертиза (СПЕ) се установява, че: - ищецът е дете на съпругата на починалия и живее в едно домакинство с него от четиригодишна възраст; - не познава биологичния си баща и приема като свой родител починалия В.; - изпитва затруднения да овладява мъката си, като свързва детските си спомени и получаваната подкрепа от починалия с наученото в живота; - отношенията помежду им са били съответни на тези между баща и син, като са изпълнение с признателност. Въззивният състав е посочил, че констатациите в заключението на вещото лице са съответни на свидетелските показания събрани от първата инстанция, съгласно които смьртта на В. се е отразила тежко на емоционалното състояние на ищеца, което се подобрявало чрез ритуални посещения на гроба на починалия. Съдът е подчертал, че между ищеца и починалия е била установена трайна и дълбока емоционална привързаност, обусловена от традициите на етноса към който принадлежат, като смъртта на В. представлява травмиращо събитие, което е променило качеството му на живот. Посочено е, че вещото лице е препоръчало терапия за преодоляване на депресивността и тревожността, преди симптомите да се задълбочат и да обусловят хронично разстройство.

Апелативният състав е приел, че са налице предпоставките по чл. 557, ал.1, т. 1 КЗ за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд за обезщетяване на претърпените от С. С. неимуществени вреди от смъртта на С. В.. Приел е за неоснователно възражението на фонда, че смъртта е настъпила по-рано. Позовавал се е на заключението по извършената КСМАЕ и в частност на становището на експертите, че причина за смъртта на В. е премазването на черепните кости, а състоянието на тежко алкохолно опиянение има значение само за липсата на блокови усещания, евентуално за състояние на кома. Изключението от лицата, легитимирани да претендират обезщетение, посочени в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, съдът е обосновал с факта на създадената между ищеца и пострадалия трайна и дълбока емоционална връзка и установеното от СПЕ психическо страдание. Съдът е формирал извод, че състоянието на починалия при злополуката - легнал на пътното платно през неосветената част от денонощието при тежко алкохолно опиянение, обуславя съпричиняване в размер на 90 %. Апелативният състав е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 150 000 лв. След отчитане на съпричиняване в размер на 90 % съдът е уважил претенцията за сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване.

По въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните?“, е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, включително и задължителна такава, обективирана в: т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение по гр. д. №2378/2020 г. на на IV г. о.; решение по т. д. №1608/2015 г. на ІІ т. о.; решение по гр. д. № 811/2018 г. на ІІ г. о.; решение по гр. д. № 4190/2014 г. на ІV г. о.; решение по т. д. № 2624/2016 г. на ІІ т. о. и др. В посочената практика ВКС приема, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121 ал. 2 на Конституцията на РБ, съответно на чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди и прецени всички допустимо събрани и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъди правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, посочи въз основа на кои доказателства намира твърденията на страните за определени обстоятелства за установени и кои обстоятелства за неосъществили се, обсъди и се произнесе в мотивите си по всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решаването на делото. Обсъждането на доказателствата и защитните позиции на страните и излагането на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При формирането на вътрешното си убеждение, осъществявайки тази своя решаваща дейност, въззивният състав следва да се съобрази и приложи правилата на формалната и правна логика, опита и научното знание, като само тогава фактическите му констатации и правните му изводи следва да се считат за обосновани.

При решаване на горния процесуалноправен въпрос апелативният състав се е отклонил от посочената по-горе практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК . Въззивният съд е обосновал извода, че ищецът, който е извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на Постановление №4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС, е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В., без да обсъди и анализира всички събрани по делото доказателства и без да даде отговор на направените от Гаранционния фонд възражения в тази насока. Въззивният състав е приел, че е била налице трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия, довела до психическо страдание, позовавайки се на показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, без да е възпроизвел тези свидетелски показания и без да ги е анализирал в контекста на указанията, дадени в ТР №1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г, ОСНГТК на ВКС. В обжалваното решение не е даден отговор на възражението на Гаранционния фонд, поддържано в отговора на въззивната жалба, че доказателствената стойност на тези показания следва да бъде ценена от съда по реда и при условията на чл. 172 ГПК. Съдът не е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, касаещи възрастта на ищеца към датата на злополуката, факта, че ищецът е имал собствено семейство, семейното положение на пострадалия, липсата на проведено лечение във връзка с твърдяното влошаване на психическото състояние на ищеца. В мотивите на решението не е обсъдено становището на пълномощника на ответника в открито заседание на 10.10.2023 г., въз основа на което същият е оспорил заключението по извършената СПЕ. Независимо, че не е дал отговор на възраженията на ответника, съдът е възприел безрезервно констатации по заключението по СПЕ, които не следва да се установяват с експертиза, извършена от психолог - че ищецът е дете на съпругата на починалия, че е живял в едно домакинство с пострадалия от четиригодишна възраст, че посещава редовно гроба на починалия.

По правилността на въззивното решение.

Наличието на активна легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди е предпоставка за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд на основание чл. 557, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 52 ЗЗД.

С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като е обявено за изгубило сила Постановление № 2/1984 г. на Пленума на ВС, ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление № 4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС. Според т. 1 от решението, „материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/25.05.1961 г. и Постановление №5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната връзка, е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение е необходимо вследствие смъртта на близкия човек, преживелият да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда въз основа на фактите и доказателствата по делото и обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, както и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания.

Изложените мотиви към тълкувателното решение разкриват ясно идеята, от която се е ръководило общото събрание на съдиите от трите колегии на ВКС при разширяване на кръга на лицата с право на обезщетение - да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г.) за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, когато поради конкретни житейски ситуации и обстоятелства те са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка и когато интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек надвишават тези, които е нормално да се понасят.

От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели В. В., Р. В., В. Л. и Д. П., както и от представените по делото писмени доказателства (данни от „НБД Население“), се установява, че починалият на 28.09.2019 г. С. Г. В. е имал девет деца – пет от първата му съпруга и четири от втората - В. В.. Ищецът С. С. е син на В. В.. Когато ищецът е бил на 4 години е заживял в едно домакинство със С. В., който е започнал да полага бащински грижи за доведеното си дете без да го е осиновил. Ищецът не е познавал родния си баща и е възприемал С. В. като свой баща. След казармата ищецът се е оженил и е заживял в отделна къща в същия двор. Ищецът и пострадалият са се разбирали и са си помагали до смъртта на В.. Според свидетелите Л. и П. ищецът тежко е изживял смъртта на С. В.. Често посещава гроба му и постоянно проявява чувство на тревожност.

Пред въззивната инстанция е прието заключение по назначената от съда съдебно-психологична експертиза, изготвена изцяло на базата на беседа с ищеца и на показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели. Вещото лице е обосновало извод, че между ищеца и починалия е била установена трайна, дълбока и емоционална близост и че смъртта на В. е била силно травматизиращо събитие, което е променило трайно качеството на живот на ищеца.

Според настоящия касационен състав от събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и починалия С. В. е била създадена духовна и емоционална близост като между баща и син, която по смисъла на тълкувателното решение би могла да породи основание за включване на ищеца в кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди. В случая обаче ищецът не е провел необходимото пълно и главно доказване на втората кумулативно необходима предпоставка да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, а именно, че в резултат на смъртта на В. ищецът е претърпял сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания, надвишаващи, тези, които е нормално да се понасят от загубата на особено близък човек.

От една страна установеното от свидетелите В. Л. и Д. П. обстоятелство за чувство на тревожност у ищеца, поради липсата на човека, който е полагал бащински грижи за него, е нормална последица при загуба на особено близък човек и не може да бъде квалифицирано като изключително по своя интензитет и продължителност страдание. Що се отнася до показанията на свидетелката Л., че „С. реве, не яде и мисли за баща си“, настоящият състав ги преценява с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК като показания, дадени от заинтересовано лице (сестра на ищеца и с евентуална нейна претенция срещу Гаранционния фонд). Следва да се има предвид също, че тези показания не са конкретизирани и не се подкрепят от останалите доказателства по делото.

Наличието на сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания, надвишаващи, тези, които е нормално да се понасят от загубата на особено близък човек, не се доказва и от заключението на вещото лице по извършената съдебно-психологична експертиза. Основателно е възражението на Гаранционния фонд, че заключението е изготвено при липсата на каквато и да е медицинска документация, само на базата на разговор с ищеца и на показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели. На основание чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице по извършената СПЕ в частта за търпените от ищеца болки и страдания, които се твърдят единствено от заинтересованите свидетели по смисъла на чл. 172 ГПК и не се установяват от другите доказателства по делото. Депресивната реакция, за която сочи експертът, въз основа на разговора си с ищеца, е неблагоприятна последица, но не може да се характеризира като изключително по страдание. Извън недоказаността за наличието на изключителност на болките и страданията, настоящият състав отчита и факта, че към датата на злополуката ищецът е бил на 48 г., имал е собствено семейство и е живял в отделно домакинство.

Недоказването на възприетите от ОСНГТК кумулативни предпоставки като основание за присъждане по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия по смисъла на Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС обуславя неоснователност на исковата претенция по чл. 557, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 558, ал. 5, пр. 1 КЗ поради липса на активна легитимация без да е необходимо да бъдат обсъждани възраженията на Гаранционния фонд относно липсата на доказателства относно механизма на произшествието.

На основание чл. 293, ал. 2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, която е допусната до касационно обжалване. Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските, включително и относно присъдените в полза на бюджета на съдебната власт суми. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, с оглед на което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция с отхвърляне на иска по чл. 557, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 558, ал. 5, пр. 1 КЗ изцяло.

На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора сумата 600 лв., от които 300 лв. – заплатена ДТ пред ВКС и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 25 от Наредбата за правната помощ. Не следва да се присъждат разноски в полза на касатора за първата и за въззивната инстанции доколкото такива не са били поискани и не са уточнени с представения пред касационната инстанция списък по чл. 80 ГПК . Ищецът С. С. не дължи ДТ и разноски за производството, тъй като е освободен от такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК с определение на първата инстанция от 11.06.2021 г.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 2, ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1381/29.11.2023 г. по в. гр. д. № 1361/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която Гаранционен фонд е осъден на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 558, ал. 5, пр. 1 КЗ да заплати на С. В. С. сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г., както и в частта за разноските, включително и за присъдените в полза на Софийски апелативен съд суми, и вместо него постановява :

ОТХВЪРЛЯ исковете на С. В. С. с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 558, ал. 5, пр. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД срещу Гаранционен фонд за заплащане на сумата 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. Г. В. – съпруг на майката на ищеца, настъпила вследствие ПТП, реализирано на 27.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 15.04.2020 г.,

ОСЪЖДА С. В. С. - ЕГН [ЕГН] от [населено място], област Софийска, ул. „ 1-ва“ № 2, да заплати на Гаранционен фонд – Булстат[ЕИК] от [населено място], [улица], ет. 4 сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: