Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление: гр. [населено място], [улица], ап. 7, подадена чрез управителя и представляващ дружеството С. Г. П., против решение № 1655/07.09.2016 г. на Административен съд /АС/ – Пловдив, постановено по адм. д. № 1501/2014 г., с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт /РА/ № 161304988/06.02.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив – Й. Т. М. – началник сектор „Ревизии“ в дирекция „Контрол“, възложила ревизията, и Д. А. И. – главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията, потвърден в обжалваната част от директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /“ОДОП“/ – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 409/29.04.2014 г., и е присъдено в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 615.30 лв.

В касационна жалба се твърди неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА или делото да се върне за ново разглеждане от първоинстанционния съд, както и присъждане на направените разноски.

Ответникът по касационната жалба – директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив ЦУ на НАП – гр. П., [улица] - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Д. по съображения, изложени в писмено становище, депозирано в срока и по реда на чл. 163, ал. 2 вр. чл. 228 АПК. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил РА № 161304988/06.02.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден от директора на Дирекция “ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 409/29.04.2014 г. Със същия на ревизираното дружество [фирма] са установени задължения за ДДС в размер на 41 719.69 лв. и лихви – 10 268.51 лв., както и задължения за корпоративен данък за периода 2008 г. – 2012 г. в размер на 14 444.59 лв. и лихви – 3 077.44 лв. Задълженията за ДДС са установени във връзка с непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от: [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], с мотиви за липса на осъществени доставки на основание чл. 68, ал. 1, т. 1, 69, ал. 1, т. 1 вр. чл. 6 и чл. 9 и чл. 70, ал. 5 ЗДДС, а задълженията за корпоративен данък във връзка с непризнаването на отчетените разходи по тези фактури на основание чл. 26, т. 2 вр. чл. 10, ал. 1 ЗКПО.

За да отхвърли жалбата на [фирма] против оспорената част от РА, първоинстанционният съд е приел, че установените факти въз основа на събраните писмени доказателства и доказателствени средства /ССЕ и СТЕ/, както и гласни доказателства, не обосновават извод за осъществени доставки на стоки, тъй като не се доказва прехвърлянето на правото на разпореждане с тях като собственик от доставчиците на жалбоподателя в съответствие с изискването на чл. 14, пар. 1 Директива 2006/112. По отношение на доставките на гориво съдът е посочил в мотивите на своето решение, че търговията с горива следва да се осъществява при спазване на специалните изисквания на нормативните актове като съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредба за изискванията за качествата на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, лицата, които пускат течни горива на пазара, са длъжни да предоставят декларация за съответствие или копие от такава на лицата, които транспортират, разпространяват и използват течни горива. Лицата по ал. 2 са длъжни да вписват номера и датата на декларацията за съответствие на партидата течно гориво във всички документи, които го придружават. Тези изисквания не са спазени. В тази връзка съдът се е позовал на решение на СЕС по дело С-78/12. По отношение на останалите фактури е посочено, че само те не са достатъчни да обосноват извод за реалност на доставките на стоки и услуги.

Настоящата касационна инстанция преценява оспореното първоинстанционно решение като частично неправилно.

Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т. е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209 АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Пловдивския административен съд като валидно и допустимо. Касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения второ и трето АПК се съдържат в касационната жалба и същите съгласно чл. 218, ал. 1 АПК следва да бъдат обсъдени.

Правилно първостепенният съд е приел, че ревизионното производство е възложено от компетентен орган, определен по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК със заповед на директора на ТД на НАП № РД-09-13 0101.11.2012 г., приложена по делото. Същото е образувано със заповед за възлагане на ревизия, отговаряща по своето съдържание на изискванията на чл. 113, ал. 1 ДОПК. РА е издаден от компетентни орган по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК в действащата към момента на издаването му редакция. Не са допуснати при извършването на ревизията съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Спазени са изискванията на чл. 120 ДОПК относно формата и съдържанието на РА.

По материалната законосъобразност на оспореното съдебно решение, както и по твърденията на касатора за неговата необоснованост и допуснати от съда съществени нарушение на съдопроизводствените правила, настоящата касационна инстанция намира следното:

Правилно е определен от първостепенния съд основният спорен въпрос между страните по делото, а именно осъществени ли са доставки на стоки и услуги по процесните фактури, доколкото наличието на такива е предпоставка както за облагането им с ДДС и съответно приспадане от получателя на платения или дължим във връзка с тях косвен данък, така и за признаване на отчетените за тези доставки разходи за данъчни цели. Съгласно чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС регистрираното лице има право да приспадне сумата на данъка по получени от него стоки и услуги по облагаеми доставки, а чл. 26, т. 2 ЗКПО изисква разходите да са документално обосновани чрез първичен счетоводен документ, отразяващ вярно стопанската операция. По отношение на доказателствата, чрез които следва да се докаже посочения факт /прехвърлянето на правото на разпореждане със стоките като собственик и получаването на резултата от извършените услуги/ правилно също така е прието от първоинстанционния съд, че само и единствено фактурата не е достатъчно доказателство /т. 13 и т. 17 от решение на СЕО по дело С-342/87 "Genius Holdig“/. Поради изложеното законосъобразно с оспореното решение РА е потвърден в частта му, в която е отказано право на приспадане на ДДС и не са признати за данъчни цели разходите, претендирани във връзка с доставки, за които са представени само фактури, а именно: фактура № 10/29.11.08 г., издадена от [фирма], с предмет 4 150 л. дизелово гориво, фактура № 1000062/30.06.09 г., издадена от [фирма], с предмет с предмет 2 450 л. дизелово гориво, фактура № 486/20.11.09 г., издадена от [фирма], с предмет 2 350 л. дизелово гориво, фактура № 410/30.11.10 г., издадена от [фирма], с предмет 2 710 л. дизелово гориво, фактура № 261/27.08.2010 г., издадена от [фирма] с предмет 2 020 л. дизелово гориво, фактура № 657/20.09.10 г., издадена от [фирма] с предмет на доставката 2 030 л. дизелово гориво, фактура № 510/29.12.10 г., издадена от [фирма] с предмет на доставката 2 050 л. дизелово гориво; фактура № 307/16.12.10 г., издадена от [фирма] с предмет работно облекло, фактури, издадени от [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма] с предмет на доставките резервни части и ремонт /труд и резервни части/. Две от фактурите, издадени от [фирма] през м. май 2010 г., изобщо не се представени и е невъзможно да се установи във връзка с каква доставка са издадени. Допълнителен аргумент за извода, че няма осъществени доставки е обстоятелството, че доставчиците не са потвърдили извършването на доставките, а по отношение на някои от тях е установено, че не са включили фактурите в дневниците си за продажбите и издадените фискални бонове са от нерегистрирани фискални устройства /[фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма]/.

Към фактура № 258/25.08.2010 г., издадена от [фирма], с предмет резервни части за влекач „М. А“ има приложен приемо-предавателен протокол и не е спорно, че в посочения период от време ревизираното дружество е осъществявало транспортна дейност именно с товарен автомобил и такъв влекач, което се потвърждава и от СТЕ. Стоките - резервни части и извършени ремонтни дейности са подробно описани и приети с приемо-предавателни протоколи и по двете фактури, издадени от [фирма] - № 655/20.09.2010 г. и № 656/20.09.2010 г. Такъв е приложен и към фактура № 302/28.12.2012 г., издадена от [фирма]. Във връзка с доставките на гориво от [фирма] по делото са представени товарителници, пътни листове и стокови разписки, подписани от доставчик и получател. Според данните в пътните листове горивото е зареждано с цистерна за светли горива рег. [рег. номер на МПС], за ползването на която доставчикът има сключен договор за наем с [фирма], представен по делото. Представено е и свидетелство за регистрация част І на посочения товарен автомобил като собствен на [фирма]. Чрез свидетелските показания на свидетеля М. е изяснен механизмът на доставките, според който горивото е зареждано в базата на доставчика в двора на [фирма] в [населено място] на [улица], в която са се намирали резервоарите и към тях бензиноколонка. Според показанията на свидетеля при доставките е представян документ за качество, издаван от [фирма]. Акцизен данъчен документ е представен по делото. С оглед така установените факти настоящият касационен състав намира за неправилен извода на съда, че не е доказано осъществяването на доставките на гориво по издадените на ревизираното дружество фактури от доставчика [фирма] като споделя изцяло така направения извод и от друг състав на Върховния административен съд при същите фактически установявания /решение № 3363/24.03.2016 г. по адм. д. № 167/2015 г./. Доказано е осъществяването на доставките и по изброените по-горе четири фактури, издадени от [фирма], [фирма] и [фирма]. С оглед осъществяваната от ревизираното дружество дейност, свързана с международен транспорт на стоки, стоките /горива и резервни части/ и услугите за ремонт на товарни автомобили по изброените фактури са такива, необходими за дейността му, в какъвто смисъл са и ССЕ и СТЕ, а и това обстоятелство не е спорно за страните по делото.

Поради изложеното, неправилно административният съд е потвърдил РА в частта му, в която е отказано право на данъчен кредит и не са признати разходите по следните фактури: фактура № 258/25.08.2010 г., издадена от [фирма], с ДО 5 110 лв. и ДДС 1 022 лв., по две фактури, издадени от [фирма] - № 655/20.09.2010 г. с ДО 5 579 лв. и ДДС – 1 115.80 лв. и № 656/20.09.2010 г. с ДО 5 051.60 лв. и ДДС – 1 010.32 лв., фактура № 302/28.12.2012 г., издадена от [фирма] с ДО 7 999.30 лв. и ДДС 1 599.86 лв., фактура № 316/21.11.11 г. с ДО 8 200 лв. и ДДС 1640 лв., фактура № 296/30.11.11 г. с ДО 4 200 лв. и ДДС 840 лв., фактура № 365/29.12.11 г. с ДО 12 000 лв. и ДДС 2 400 лв., фактура № 1000467/30.01.12 г. с ДО 8 400 лв. и ДДС 1 680 лв. и фактура № 1000493/29.02.12 г. с ДО 7 350 лв. и ДДС 1 470 лв., всичките, издадени от [фирма]. Не са констатират съществени процесуални нарушения, налагащи отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, поради което в тази част след отмяната на решението следва да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени РА относно отказано право на данъчен кредит в общ размер 12 777.98 лв. и съответните лихви, както и корпоративен данък за 2010 г. за разликата над 2 666.64 лв. до 4 240.71 лв. и съответните лихви; за 2012 г. за разликата над 3 424.60 лв. до 5 799.61 лв. и съответните лихви; за 2011 г. – за разликата над 152.40 лв. до 2 592.42 лв. и съответните лихви, за 2008 г. в размер на 630.80 лв. и лихвата за забава и за 2009 г. за разликата над 481.05 лв. до 1 181.05 лв. и съответната лихва в съответствие със заключението на вещото лице по ССЕ и при съобразяване с разпоредбата на чл. 27, т. 2 ЗКПО до изменението в ДВ бр. 95/2009 г. в сила от 01.01.2010 г.

При този изход на спора на страните се дължат разноски на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК, съответни на уважената и отхвърлената част от жалбата. Неоснователно е възражението за прекомерност на договореното и заплатено от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. При материален интерес 69 510.23 лв. минималното адвокатско възнаграждение, определено в чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. е в размер на 2 615.30 лв. при договорено за касационната инстанция в размер на 3 248.40 лв. и заплатено в размер на 1 600 лв. Неоснователно е и искането на ответника за прилагане на чл. 161, ал. 3 ДОПК, тъй като доказателствата, във връзка с доставките от [фирма] и [фирма] са представени в ревизионното производство. За първоинстанционното производство жалбоподателят е доказал направени разноски в размер на 4 310 лв. /3 360 + 900 + 50/, а за касационното производство в размер на 1 625 лв. /1600+25/. С оглед уважената част от жалбата дължимите му разноски са в размер на 2 166.05 лв., а на ответника за първоинстанционното производство в размер на 1 599.99 лв., а за касационното производство – в размер на 1 199.99 лв. /без явяване в открито съдебно заседание/. По компенсация на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 633.93 лв.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1655/07.09.2016 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. № 1501/2014 г., В ЧАСТТА МУ, в която е отхвърлена жалбата на [фирма] със седалище и адрес на управление: гр. [населено място], [улица], ап. [номер] против ревизионен акт № 161304988/06.02.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден в обжалваната част от директора на Дирекция “ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 409/29.04.2014 г., относно отказано право на данъчен кредит в общ размер 12 777.98 лв. и съответните лихви, както и корпоративен данък за 2010 г. за разликата над 2 666.64 лв. до 4 240.71 лв. и съответните лихви; за 2012 г. за разликата над 3 424.60 лв. до 5 799.61 лв. и съответните лихви; за 2011 г. – за разликата над 152.40 лв. до 2 592.42 лв. и съответните лихви, за 2008 г. в размер на 630.80 лв. и лихвата за забава и за 2009 г. за разликата над 481.05 лв. до 1 181.05 лв. и съответната лихва, както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ ревизионен акт № 161304988/06.02.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден в обжалваната част от директора на Дирекция “ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 409/29.04.2014 г., относно отказано право на данъчен кредит в общ размер 12 777.98 лв. и съответните лихви, както и корпоративен данък за 2010 г. за разликата над 2 666.64 лв. до 4 240.71 лв. и съответните лихви; за 2012 г. за разликата над 3 424.60 лв. до 5 799.61 лв. и съответните лихви; за 2011 г. – за разликата над 152.40 лв. до 2 592.42 лв. и съответните лихви, за 2008 г. в размер на 630.80 лв. и лихвата за забава и за 2009 г. за разликата над 481.05 лв. до 1 181.05 лв. и лихва 452.33 лв.

ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление: гр. [населено място], [улица], ап. [номер] да заплати на Дирекция “ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП разноски по компенсация в размер на 633.93 лв. /шестстотин тридесет и три лева и деветдесет и три стотинки/. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване.