Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община], гр. [населено място], [улица] срещу Решение №1745 от 19.11.2015 г. на Административен съд, гр. Б., постановено по административно дело №1402/2015 г.

С обжалваното решение съдът обявил нищожността на отказ №63-00-394/1 от 30.06.2015 г. на директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община] да отпише публично задължение на Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“, седалище и адрес на управление гр. [населено място],[жк], [жилищен адрес] подблоково пространство №4 в размер на 450, 00 лв. по наказателно постановление №599 от 07.11.2012 г. и изпратил преписката на частния съдебен изпълнител, регистрационен №805 да произнасяне.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави анализ на разпоредбата на чл. 173 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК) и сочи, че отписването е дейност по заличаване на публичното задължение, което е компетентен да извърши орган по приходите. За отписването следва да се състави протокол по чл. 50 ДОПК.

Частният съдебен изпълнител не може да отпише публично общинско вземане. Той може, при направено възражение за погасителна давност, да не го събира принудително, но не и да го отпише. Ако заличаването на публичното вземане не бъде извършено в съответния регистър на [община] то би могло да бъде предадено втори път за принудително събиране.

Касаторът моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Касаторът се представлява от юрисконсулт Е. М.

Ответникът по касационната жалба - Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно. Погасеното по давност публично вземане, за което длъжникът е направил възражение, ще бъде отписано на основание чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 173, ал. 1 ДОПК от органа, който ръководи съответното производство. Съдът съобразил фактическите данни за фазата на производството и правилно, след обявяване на нищожността на отказа, изпратил преписката на компетентния орган.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 28.06.2012 г. на Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“ бил съставен акт за установяване на административно нарушение №512 за нарушение на §21 във вр. с чл. 14 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ).

2. На 07.11.2012 г. началник отдел „Обслужване на данъкоплатците“ в [община] издал на Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“ наказателно постановление №599, с което на основание §21 във вр. с чл. 14 ЗМДТ наложил на сдружението имуществена санкция в размер на 450, 00 лв. Наказателното постановление влязло в сила на 17.12.2012 г.

3. На 19.03.2014 г. главен инспектор в отдел „Контролно-ревизионна дейност и принудително събиране“ в Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ възложил на частен съдебен изпълнител, регистрационен №805, образуването на изпълнително производство за събиране на публичното вземане срещу Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“ в размер на 450, лв. по реда на ГПК (Г. П. К.).

4. На 27.03.2014 г. частен съдебен изпълнител, регистрационен №805, образувал изпълнително дело №262/2014 г.

5. На 29.06.2015 г. Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“ подало молба до директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ за заличаване/отписване на публичното задължение поради изтичане на три годишна абсолютна погасителна давност, считано от датата на издаване на акта за установяване на административно нарушение – 28.06.2012 г.

6. На 30.06.2015 г. директорът на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ издал акт №63-00-394/1, с който на основание чл. 82, ал. 4 във вр. с ал. 3 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) отказал отписването на публичното вземане поради прекъсване на давността с образуването на 27.03.2014 г. на изпълнително дело №262/2014 г.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че процесното вземане е публично общинско по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК, а съгласно чл. 163, ал. 1 ДОПК те се събират по реда на кодекса. Приел, че съгласно чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 168, т. 3 ДОПК производството по принудително изпълнение на публичното вземане се прекратява с разпореждане на публичния изпълнител, когато задължението е погасено по давност. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази възражение за давност, а в случай че не възприеме възражението решаващият орган по чл. 266, ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давността.

С оглед на това съдът приел, че възражението за погасяване на задължението следва да бъде наведено пред публичния изпълнител, в случая пред частния съдебен изпълнител изпълняващ функциите на такъв. В случай на несъобразяване на възражението и от решаващия орган за лицето е налице възможността по чл. 268, ал. 1 ДОПК. Въз основа на това съдът направил извод, че оспореният акт е издаден от некомпетентен орган и обявил нищожността му като изпратил преписката на частния съдебен изпълнител за произнасяне по възражението.

Изводът на съда за нищожност на акта е правилен, макар и по други мотиви, но изводът му за компетентността на частния съдебен изпълнител е неправилен.

Безспорно е, както приел съдът, че наложената с влязло в сила наказателно постановление имуществена санкция на ответника е публично общинско вземане – чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК. Безспорно е също, че процесното наказателно постановление влязло в сила на 17.12.2012 г., а на 27.03.2014 г. било образувано изпълнително делото от частен съдебен изпълнител.

Съгласно изричната разпоредба на чл. 4, ал. 2 ЗМДТ принудителното събиране на публични общински вземания се извършва от публични изпълнителни по реда на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) или от съдебни изпълнители по реда на ГПК (Г. П. К.). Законодателят е предоставил на органите в общинската приходна администрация да преценяват реда, по който да бъде извършвано принудителното събиране.

Но реда по ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) и реда по ГПК (Г. П. К.) са коренно различни. Коренно различни са правомощията на публичния изпълнител по глава 25 „Принудително изпълнение“ на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) и правомощията на съдебния (частния) изпълнител по част пета „Изпълнително производство“ на ГПК (Г. П. К.). Коренно различни са и правата на длъжника по двата кодекса. Частният съдебен изпълнител, когато събира принудително публично общинско вземане не прилага ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.), а ГПК (Г. П. К.).

С оглед на това мотивите на съда за приложимост на реда и правомощията на публичния изпълнител от частния съдебен изпълнител в производството по събиране на публични общински вземания са неправилни, в противоречие с материалния закон. Вярно е, че съгласно чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 168, т. 3 ДОПК, когато е образувано производство за принудително събиране на публично вземане публичният изпълнител, съответно горестоящият му административен орган – ръководителят на звеното за местни приходи съгласно чл. 4, ал. 5 ЗМДН във вр. с чл. 266, ал. 1 ДОПК, следва да се произнесе по възражението за давност. Тъй като съгласно чл. 4, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 във вр. с чл. 9б ЗМДТ събирането на публичните общински вземания се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.), тогава, когато принудителното събиране е по реда на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) от определени от кмета на общината общински служители, които изпълняват функциите на публичен изпълнител, и длъжникът направи възражение за погасени по давност задължения общинският служител – публичен изпълнител, на основание чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 171, ал. 1 ДОПК, е длъжен да се произнесе по направено възражение за изтекла давност и съответно да прекрати изпълнителното производство.

Публичният изпълнител, определен на основание чл. 4, ал. 4 ЗМДТ, е в структурата на общинската администрация и той може да се произнесе и по искане за отписване на задължението по чл. 173, ал. 1 ДОПК. Неговият отказ да уважи възражението за изтекла давност и за отписване на задължението, с оглед на чл. 266, ал. 1 ДОПК ще подлежи на оспорване пред ръководителя на звеното за местни приходи и съответно – с оглед на чл. 268, ал. 1 ДОПК, пред съда.

Но съдебният изпълнител, който извършва принудително изпълнение по реда на ГПК (Г. П. К.), няма правомощие да се произнася по възражение за давност. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 и 8 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което искът по чл. 439 ГПК е уважен, т. е. уважен е отрицателен установителен иск, който установява, че не са налице материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес – налице е погасяване на задължението, или когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, т. нар. „перемпция“. Тъй като няма правомощие да се произнася по възражение за давност, а и както сочи касаторът, съдебният изпълнител не е орган в структурата на общинската администрация, той не би могъл да „отпише“ погасеното по давност публично общинско задължение.

Законодателят не е дал легално определение на понятието „отписване“ на данъчно задължение. Поради това и в съответствие с разпоредбата на чл. 36, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ 833 от 24.07.1974 г. за прилагане на ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) семантичното тълкуване на понятието „отписване“ следва да бъде в съответствие с общоупотребимия български език и общоприетото значение на думата. С. Б тълковен речник, Наука и изкуство, София, 2008, с. 595, „отписвам“ значи заличавам някого от списък, изваждам някого от състава на нещо.

Отчитайки общоприетото значение на думата в контекста на чл. 173, ал. 1 ДОПК следва, че отписване значи заличаване или поне изключване от списъка на активните задължения на задължението, по отношение на което е изтекла погасителна давност и от длъжника е направено възражение за това. Следователно, обективно отписването може да бъде извършено само от орган, който е част от структурата на общинската администрация, защото взискател е общината – задължението е към общината.

Законодателят не е регламентирал изрично кой е компетентният орган да се произнесе по искане за отписване на публични задължения в хипотеза, когато принудителното изпълнение е започнало, но то не е по реда на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.), а по реда на ГПК (Г. П. К.). Следвайки установената в чл. 7, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 3 ЗМДТ компетентност следва, че в тази хипотеза компетентен да се произнесе по искане по чл. 173, ал. 1 ДОПК е орган по приходите в общината. Той е този, който след като извърши проверка на фактите, въз основа на които длъжникът твърди изтекла погасителна давност, ще приеме възражението и ще обективира факта на погасяване на задължението в протокол по чл. 50 ДОПК, а когато счете, че сочените от длъжника факти не установяват погасяване на задължението по давност ще издаде акт, с който ще откаже отписването. Този акт, тъй като засяга права и законни интереси на длъжника и тъй като за него не е налице изрична законова забрана за оспорване по административен и съдебен ред ще подлежи, на основание чл. 144, ал. 1 във вр. с чл. 152, ал. 1 и чл. 156, ал. 1 ДОПК на обжалване по административен ред пред ръководителя на звеното за местни приходи и съответно пред административния съд.

Това законодателно решение е в съответствие с правомощията и реда за оспорване на акта на публичния изпълнител, когато принудителното изпълнение е по реда на Данъчно-осигурителен кодекс – чл. 266 и 267 ДОПК. То е в отклонение от установената едноинстанционност на съдебното обжалване по чл. 268, ал. 1 ДОПК, но едноинстанционното съдебно производство не може да се прилага по аналогия – то е изключение от принципа, установен в чл. 131 АПК и чл. 144 във вр. с чл. 156, ал. 1 във вр. с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

В случая, ответникът по касационната жалба отправил искане до ръководителя на звеното за местни приходи – директора на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“, за отписване на публично общинско вземане. Ръководителят на звеното за местни приходи не изпратил искането на компетентния орган – орган по приходите в общината, а сам се произнесъл. С това иззел компетентност, произнесъл се без да има компетентност и лишил искателя от гарантираното му от закона право на оспорване по административен ред. Акт, постановен от некомпетентен орган, е нищожен. С оглед на това, съдът, като обявил нищожността на оспорения Акт №63-00-394/1 от 30.06.2015 г. на директора на Дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ в [община], макар и по други мотиви, постановил като краен резултат в тази част правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.

Съдът неправилно изпратил преписката на частния съдебен изпълнител, тъй като той няма правомощие да се произнася по искане за отписване на публично общинско вземане. Преписката следва да се върне на органа за произнасяне от орган по приходите. Впрочем, компетентността на органа по приходите се сочи и от самия касатор в жалбата му. Съдът счита за необходимо да посочи, че отказът да се отпише публично общинско задължение не е „писмо“, а индивидуален административен акт, който засяга права и законни интереси на адресата, поради което трябва да съдържа изискуемите от чл. 59, ал. 2 АПК във вр. с §2 ДОПК реквизити.

С оглед на изхода от спора съдът следва да не присъжда на касатора исканите разноски.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №1745 от 19.11.2015 г. на Административен съд, гр. Б., постановено по административно дело №1402/2015 г. в частта, с която преписката е изпратена на частен съдебен изпълнител, регистрационен №805, за произнасяне по искането на Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗПРАЩА преписката на орган по приходите в [община] за произнасяне по искането на Сдружение с нестопанска цел „[ЮЛ]“, рег. №63-00-394 от 29.06.2015 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.