Производството е по чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на Х. А. Б., гр. В. Т. срещу решение № 112 от 10.01.2011 г., постановено Административен съд София-град, второ отделение, 26-ти състав по адм. д. № 1318/2010г. С обжалваното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата на Х. Б. срещу заповед №01-РД/2071 от 04.12.2009г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие”. Оплакаванията съдържащи се в жалбата обуславят касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че приложимата в неговия случай Наредба 80/22.06.2006г., въвеждаща действието на Директива 98/56, го освобождава от задължението да се регистрира в Изпълнителна агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол

/ИАСАС/, тъй като в представения бизнес план е декларирал, че ще продава декоративен посадъчен материал единствено на непрофесионалисти, съгласно чл. 5 , ал. 3 от същата. Освен това в Наредба 9 от 03.04.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” по Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013г. са изброени всички необходими документи за кандидатсване по мярка 112, като исканото разрешение не е измежду тях. Твърди също, че неправилно е присъденото юрисконсултско възнаграждение, тъй като юрисконсулта в държавната администрация и в другите държавни учреждения е държавен служител и получава трудово възнаграждение за положения от него труд, а в бюджета на държавния орган е предвидена неговата заплата. По посочените съображения моли решението да се отмени.

Ответникът – изпълнителният директор на Държавен фонд „Земеделие”, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалбата .

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което разглеждането й е процесуално допустимо. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред административния съд е образувано по жалба на Х. А. Б. от гр. В. Т. първоначално насочена срещу мълчалив отказ на министъра на земеделието и храните, да се произнесе по жалба срещу заповед № 01-РД/2071 от 04.12.2009 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие”, а в последствие по повод оставяне на жалбата без движение на основание чл. 158, ал. 1 от АПК с уточняваща молба е конкретизиран предмета на оспорване - заповед № 01-РД/2071 от 04.12.2009 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие”. С процесната заповед е отказано да бъде финансирано заявление за подпомагане на жалбоподателя с № 04/112/04656 от 17.04.2009 по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г., поради несъответствие с критериите за допустимост, а именно липса на разрешение от изпълнителния директор на ИАСАС за производство и заготовка на посевен посадъчен материал. Кандидатите, формиращи началния си икономически размер с разсадници за трайни насаждения, следва да имат издадено разрешение от изпълнителния директор на ИАСАС към датата на кандидатстване, а съгласно представения списък от ИАСАС, вх.№ 01-1200/813 от 20.11.2009 г. е видно, че жалбоподателят е нямал издадено такова разрешение.

Първоинстанционният съд е приел, че видно от заявлението за финансиране от 17.04.2009 г. и приложения бизнес-план дейността на кандидатстване попада в обхвата на чл. 28, ал. 1 от Закона за посевен и посадъчен материал - производство и заготовка на посевен и посадъчен материал. При това положение, независимо че такова изискване липсва в изискванията на Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” по Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г.-2013 г., съдът е приел, че нормите на чл. 28, ал. 1 от Закона за посевен и посадъчен материал и чл. 9 от Наредба за реда за издаване на разрешения на производители и заготвители на посевен и посадъчен материал и за регистрация на търговци на посевен и посадъчен материал от 14.05.2004 г. са специални по отношение на тези на Наредба № 9 от 03.04.2008 г. Предвид изложените обстоятелства е приел, че липсата на издадено разрешение по чл. 28, ал. 1 от ЗППМ от изпълнителния директор на ИАСАС води до законосъобразност на отказа за финансиране с оспорената заповед Така постановеното решение е правилно.

Първоинстанционният съд е извършил задълбочен анализ на всички факти и обстоятелства, имащи отношение към оспорения акт и към компетентността на органа, издал акта.

Правните изводи на съда са законосъобразни и обосновани на събраните по делото доказателства. В чл. 28, ал. 1 от Закона за посевния и посадъчен материал се съдържат условията на които трябва да отговаря лице, за да му бъде признато правото да извършва дейност по производство, заготовка и търговия на посевен и посадъчен материал. Същото трябва да е получило разрешение от изпълнителния директор на ИАСАС. Независимо дали е било изискано съответното разрешение от касатора е следвало да притежава такова като лице занимаващо се със съответната законово регламентирана дейност, подчинена на разрешитилин режим. Закона за посевния и посадъчен материал и цитираната Наредба № 9/2008г. регламентират различни обществени отношения. С наредбата се уреждат условията и редът за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ на проекти по съответната мярка, подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, докато законът уреждат обществените отношения, свързани със сортоизпитването и воденето на официалната сортова листа на Р. Б., сортоподдържането, производството и заготовката с цел търговия, съхраняването, опаковането, етикетирането, търговията, вноса, износа и контрола на посевния и посадъчния материал от земеделски растения.

Възражението направено от касатора пред настоящата инстанция във връзка с чл. 5 ал. 3 от Наредба 80/22.06.2006г. на министъра на земеделието въвеждаща действието на Директива 98/56 също е неоснователно. Цитираната в жалбата Наредба се отнася за производство и търговия на разможителен материал от декоративни растения, извършвана между държавите – членки на Европейския съюз. Видно от бизнес плана предоставен от Х. А. Б. на стр. 9, таблица 7 „Специфични измерими цели и основни дейности” същият е посочил „създаване, презасаждане и възстановяване на трайни насеждания, ягодоплодни и лозя, включително винени”, като също така в краткия маркетингов анализ и състояния на пазара към бизнес плана в т. 2 „основни местни конкуренти” жалбоподателят е посочил земеделски производители отглеждащи овощни видове. Посочената от касатора наредба №80 от 22.06.2006г. е неотносима към процесния случай, тъй като видно от декларираните в бизнес плана обстоятелства същият отглежда и търгува не с декоративен, а с овощен посадъчен материал. От друга страна по реда на Наредба №9/2008г. допустими за финансиране дейности са само тези свързани със земеделско производство, предвидени в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Наредбата. В този обхват не се включва производство на посадъчен материал за декоративна растителност. В тази връзка приложима е Наредба № 3 от 25.02.2010г. уреждаща търговия на овощен посадъчен материал и овощни растения, предназначени за производство на плодове на пазара на Европейския съюз. В чл. 8 от цитираната наредба е установено, че производство и търговия с овощен посадъчен материал и овощни растения се извършва от лицата по чл. 28 от ЗППМ, които са официално одобрени и регистрирани в ИАСАС.

Възражението касаещо присъденото юрисконсултско възнаграждение също е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от АПК дължимостта на разноски в административното производство е обусловена от резултата от оспорването. В текста на чл. 143, ал. 3 и ал. 4 от АПК се съдържат правилата относно задълженията за разноски в тежест на оспорващия в хипотезата на отхвърляне на жалбата или оттеглянето й, спрямо лицата, за които актът е благоприятен, както и спрямо другата страна. Макар и да не е споменато изрично, право на разноски има и административният орган като ответник по оспорването, което е отхвърлено като неоснователно. Липсата на изрична регламентация в АПК в тази хипотеза обосновава извод за субсидиарно приложение на ГПК за неуредените случаи, на основание чл. 144 от АПК. Следователно, правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при отхвърляне на оспорването възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Съобразно този текст в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Това субсидиарно приложение не е обусловено от факта дали издателят на акта е едноличен административен орган. Съгласно чл. 17, ал. 3 от АПК пред съда административният орган може да се представлява по пълномощие по реда на ГПК. Посочената разпоредба не прави разлика дали административният орган е едноличен или има качеството на юридическо лице, а същественото е той да е страна в административния процес, съгласно чл. 153, ал. 1, предл. второ от АПК. Съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно на административния орган. Поради това без значение е дали възнаграждението на процесуалния представител се следва по силата на договор за правна помощ или по силата на служебно правоотношение със средства на бюджета. Правният разум за присъждането на разноски на страната, в чиято полза е постановен даден съдебен акт се състои в това, че по този начин се репарират изцяло или отчасти разноските, свързани с процеса, породен от поведението на страната, която неоснователно го е провокирала. Аргумент за това се извежда и от разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, в която е предвидено, че в случаите, когато бъде отменен обжалваният административен акт, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Правната норма отново не прави разлика дали административният орган – издател е едноличен или юридическо лице. Определящото е, че издаването на незаконосъобразен акт води като правна последица, която ангажира бюджета на органа.

По изложените съображения решението не страда от сочените в жалбата пороци-касационни основания за отмяна, поради което като правилно постановено в съотвествие с материалния закон и обосновано, ще следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд - четвърто отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 112 от 10.01.2011 г., постановено от Административен съд София-град, второ отделение, 26-ти състав по адм. д.№ 1318/2010г. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Г. М. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Т. Х./п/ Г. Г. Т.Х.