Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба от С. Х. от гр. С., срещу Решение № 1589 от 05.03.2020г. на Административен съд София-град, постановено по адм. дело № 9032/2019г., Първо отделение, 65 състав. С решението на АССГ е отхвърлен изцяло искът, предявен срещу Столична дирекция на вътрешните работи при МВР за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., причинени на ищеца вследствие извършено незаконно задържане и образувано и водено производство по УБДХ, приключило по акта за констатиране на дребно хулиганство, издаден на 12.04.2013г. от служители на 01РУП-СДВР с протоколно решение на СРС от 12.04.2013г., с което лицето се признава за невиновно по отправените му в акта обвинения.
Касаторът твърди неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че е доказал всички твърдени от него неимуществени вреди и моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно и вместо това да бъде уважена исковата му молба като бъде присъден пълният претендиран размер на обезщетението по иска, с произтичащите от това правни последици – присъждане на лихви от датата на незаконното му задържане под стража до окончателното изплащане на главницата и разноските за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание се представлява и поддържа касационната жалба по изложените в нея аргументи.
О. С дирекция на вътрешните работи чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. В съдебно заседание се представлява и поддържа представения отговор.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна.
Не се спори по делото, а е установено и от приложените доказателства, че със заповед за задържане, издадена от старши полицай в 01 РУ - СДВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР на 11.04.2013г. С. Х. е бил задържан за срок от 24 часа в помещение за задържане на лица при същото районно управление. Тази заповед не е обжалвана от лицето и като такава е влязла в сила. На 12.04.2013 г. на С. Х. е бил съставен и Акт за констатиране на дребно хулиганство от служител в същото РУ и делото внесено за разглеждане в СРС под № 6512/2013, на 16-ти състав, по което обвиненият за дребно хулиганство е оправдан.
Съдът е установил правилно фактите, свързани със задържането и неговата продължителност въз основа на представените писмени доказателства. Изслушани са свидетелски показания за доказване на претърпените болки и страдания по твърденията на ищеца, настоящ касатор. Констатирани са неприятните изживявания на лицето в резултат на предприетите спрямо него действия от страна на служители на СДВР не само по отношение на задържането, но и по принудителното му отвеждане и пребиваване в сградата на СРС за разглеждане на делото с предмет УБДХ.
При тези фактически установявания, съдът е счел искът за допустим. Приел е за доказани две от предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ /наличие на вреди и отменен акт/, с изключение на липсата на причинно-следствена връзка между претърпените и доказани вреди и отхвърлянето на обвинението по УБДХ, като е мотивирал зависимостта на вредите от незаконното задържане, а не от приключилото с оневиняване производство по акта за дребно хулиганство, издаден на лицето.
Обжалваното съдебно решение, с което са отхвърлени изцяло исковете за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили в резултат на образуваното и проведено производство по УБДХ, включително дължимите лихви, е неправилно поради нарушение на материалния закон.
Неправилни са изводите на АССГ, че образуването на административно-наказателно производство по УБДХ и съставянето на акт за дребно хулиганство по този указ не могат да причинят самостоятелно вреди и липсва пряка причинно-следствена връзка между това производство и настъпилите за лицето неимуществени вреди /в този смисъл вж. решение № 13389 от 09.10.2019, по адм. д. № 2418/2019, ВАС, Трето отделение/. От уредбата в УБДХ и в правната теория е възприето разбирането, че наказанието "задържане в поделенията на МВР" притежава всички белези на административното наказание. Това е изрично посочено в Решение № 3 от 4.05.2011г. по конституционно дело № 19 от 2010г. и е подробно развито в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015г. по т. д. № 3 от 2015г. на ОСНК; това е прието и в съдебната практика на ВАС – определение № 46 от 30.06.2014г. по адм. д. 36/2014г., смесен петчленен състав на ВАС и ВКС, решение № 6253 от 18.05.2017г. по адм. д. 3213/2016г. на Върховния административен съд, Трето отделение. Дребното хулиганство няма престъпен характер, а е административно нарушение, за което се налага административно наказание. Актът за установяване на административното нарушение се съставя от административен орган, който внася преписката за решаване от съдия. Обстоятелството, че съдът е този, който налага административното наказание или оправдава лицето, както е в случая, не променя същността на административното нарушение и наказание и на дейността по реализирането на административно-наказателната отговорност, която на общо основание остава административна дейност. Длъжностните лица на МВР при съставяне на акт за дребно хулиганство не действат като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 УБДХ, а като длъжностни лица в системата на администрацията. Следователно, административното наказване по УБДХ не попада в изчерпателно изброените хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, чийто обхват не може да бъде разширяван по пътя на тълкуването, поради което остава предмет на регулиране по чл. 1 ЗОДОВ. Това незаконосъобразно поведение на длъжностните лица, констатирано от СРС /чрез оправдаването на лицето/ може и е породило у ищеца негативни чувства и емоции. Най-силни те са били по интензитет на датата на съдебното заседание пред СРС, в който момент, видно от свидетелските показания и на двамата свидетели А. и Х., лицето е било изложено на множество любопитни въпроси от колеги адвокати, виждайки го с белезници да очаква произнасянето на съда. От свидетелските показания на същите свидетели става ясно, че за период от шест месеца след 12.04.2013г. ищецът се е изолирал от обществото, личните и служебните си ангажименти и се е чувствал отвратен от поведението на служителите на СДВР и притеснен, че трябва да отговаря на въпроси и обяснява на колегите си адвокати и магистрати, че не е престъпник.
Изложеното пряко кореспондира с твърдението на ищеца /настоящ касатор/, че вредите са настъпили именно от незаконосъобразното действие по прилагане на нормите на УБДХ, задържането на лицето на това основание и явяването му пред съда, в резултат на акта за констатиране на дребно хулиганство. В този смисъл, настоящият състав на Трето отделение, ВАС, намира че освен наличието на вреди, незаконосъобразни действия и актове на длъжностни лица на СДВР е била доказана и причинно-следствената връзка между тези незаконосъобразни действия и актове на длъжностни лица и доказаните от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоции, стрес, уронване на авторитета, престижа и доброто му име в обществото, предвид обстоятелството, че производството по УБДХ е станало публично достояние на част от професионалната общност /адвокати, магистрати, полицаи/.
Доколкото по делото се установи, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за причинени неимуществени вреди, настоящият състав на ВАС следва да обсъди справедливия размер на вредите, който да присъди на лицето. Неимуществените вреди не могат да бъдат определени с абсолютна точност и не съществува изработена методика за тяхното определяне. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) (ЗЗД), обезщетението за неимуществени вреди се присъждат от съда по справедливост. Отчитайки цитираната разпоредба, както и общоприетите критерии за справедливост в съдебната практика, а от друга страна вида, характера /публичното дискредитиране сред част от колегите и професионалната общност/, интензитета /най-силно и ясно изразено на 12.04.2013г., но с последици в останалия период/, периода от време /шест месеца/, през който ищецът е търпял негативните последици от проведеното производство по УБДХ, настоящият състав приема сумата от 3000(три хиляди) лева, като справедлив размер на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, а в останалата част за разликата над 3000 лв. до 5000 лева, искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Върху приетата от настоящия състав сума за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000(три хиляди) лева, следва да се присъди законната лихва, считано от 14.04.2013г. Решението е постановено на 12.04.2013г. и съгласно посочено в него е подлежало на обжалване в срок от 24ч. пред Софийски градски съд. По делото не е отразена датата на влизане в сила на решението, но предвид на посоченото в него и липсата на доказателства за обжалването му, следва извода, че същото е влязло в сила на 13.04.2013г. и от 14.04.2013г. /като ден, следващ влизането в сила на съдебното решение/ се дължи законната лихва върху присъденото обезщетение до окончателното изплащане на сумата.
По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ в относимата редакция (ДВ бр. 43 /2008г.) ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Уважената част от иска е 3000лв., следователно по чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се дължи сумата от 348лв., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за всяка една инстанция /това е сумата от 580 лв. дължима за иск в размер на 5000 лв., намалена съответно до размера на уважената претенция от 3000лв./ - общо 696 лв. Тази сума следва да се присъди на адв. И., процесуален представител на ищеца.
Дължи се на касатора Х. сумата от 11.30лв., заплатена като държавна такса за разглеждане на делото /още пред СРС/ и 5 лв. за разглеждане на делото пред ВАС.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, която регламентира възможността ищеца да заплати на ответника възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт, съгласно разпоредбата на §6 от ПЗР на ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, като неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последващо въззивно или касационно обжалване. Предвид това, в хипотеза, като спорната, ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска.
С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1589 от 05.03.2020г. на Административен съд София-град, постановено по адм. дело № 9032/2019г., Първо отделение, 65 състав, в частта, с която е отхвърлен иска на лицето за сумата от 3000 лв. Вместо него постановява:
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на С. Х. от гр. С., с ЕГН [ЕГН], сумата от 3000 (три хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие образувано срещу него производство с Акт за констатиране на дребно хулиганство от 12.04.2013г. и производство по УБДХ, по което е оправдан с влязло в сила Решение от 12.04.2013г. по НАХД № 6512/2013г. по описа на СРС, 16-ти състав, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2013г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на С. Х. от гр. С., с ЕГН [ЕГН], разноски в размер на 16.30 лева (шестнадесет лева и тридесет стотинки).
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на адвокат С. И., САК, ЕГН [ЕГН], адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) в размер на 696.00(шестстотин деветдесет и шест)лева, за защита по адм. дело № 9032/2019г. по описа на АССГ и 5036/2020 г. по описа на ВАС.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1589 от 05.03.2020г. на Административен съд София-град, постановено по адм. дело № 9032/2019г., Първо отделение, 65 състав в останалата му част, с която се отхвърля иска за неимуществени вреди в останалата му част, а именно за сумата от 2000лв., представляваща разликата над 3000(три хиляди) лева до 5 000 (пет хиляди) лева, като неоснователен и недоказан. Решението е окончателно.