Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. Ф“ ЕООД – гр. В. чрез процесуалния си представител адв. И. С. срещу решение № 1524/21.10.2020 г., постановено по адм. дело № 3065/2019 г. по описа на Административен съд - гр. В., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № Р-03000318003979-091-001/04.07.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. В., потвърден с решение № 226/07.10.2019 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. В. при ЦУ на НАП в частта за начислен допълнително ДДС за месец юни 2017 г. в размер на 36 931, 05 лв. и лихви – 7 386, 80 лв. и за месец юли 2017 г. в размер на 2 335, 58 лв. и лихви – 447, 09 лв. В касационната жалба се релевират оплаквания, че решението е неправилно поради допуснати противоречия при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопоризводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Касационният жалбоподател не е съгласен с изводите на съда, че не е установена наличността на стоките към регистрацията по ЗДДС на дружеството – 01.06.2017 г., тъй като в ревизионния акт правото на данъчен кредит по процесните фактури, издадени от „А. Р“ ЕООД е отказано не поради липса на реалност, а че задълженото лице не притежава данъчен документ, който да отговаря на изискванията на чл. 114, респ. чл. 71 ЗДДС, а поради неизпълнение на чл. 68, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 74, ал. 1 ЗДДС. В тази връзка касаторът изразява несъгласие с мотивите на съда, подкрепили констатациите на приходните органи, че правото на данъчен кредит не се признава за получени от ревизираното лице стоки преди...