О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2995гр. София, 18.11.2024 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 943 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. Ц., представлявана от адв.П. К., срещу решение № 118 от 05.02.2024г. по в. гр. д. № 855/2023г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 91 от 16.11.2022г., допълнено с решение № 9 от 08.02.2023г., постановени по т. д. № 62/2022г. на Окръжен съд – Враца, е отхвърлен предявеният от С. Г. Ц. против „ДЗИ О. З. АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 80 000 лева до 120 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП от 20.09.2021г.

В касационната жалба се поддържа, че постановеното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касационната жалбоподателка счита, че въззивният съд неправилно е определил размера на паричния еквивалент на търпените от нея неимуществени вреди, като не е анализирал в цялост всички критерии. Твърди, че не са взети предвид броя, тежестта и вида на уврежданията, реалните последици от травмите, преживения стрес, както и икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователна отговорност към датата на ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени в ППВС № 4 от 23.12.1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност, и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди? Поддържа, че е налице противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г.

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г.? Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позове на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи? Касационната жалбоподателка твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 88 от 09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. Твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите? Поддържа, че е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, обективирана в решение № 124 от 11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 177 от 27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 1 от 05.02.2019г. по т. д. № 1002/2017г. на ВКС, ТК, I т. о.

4. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Касационната жалбоподателка твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 1 от 26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157 от 28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94 от 24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.

5. Кога е налице пълно и главно доказване, ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като „най-вероятна“? От това следва ли пряко извода за липса на пълно и главно доказване и има ли решаващо значение дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото извън предмета на медицинското заключение или на основание констатации в него, съобразно приетите доказателства, включително свидетелски показания? Твърди противоречие между обжалваното решение и решение № 508 от 18.06.2010г. по гр. д. № 1411/2009г. на ВКС, ГК, III г. о.

Ответникът „ДЗИ О. З. АД, представляван от адв. Б. Б., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл.52 ЗЗД в съответствие с практиката на ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част, е приел за установено, че вследствие на ПТП от 20.09.2021г., причинено от застрахован при ответника водач на МПС, ищцата С. Г. Ц. е получила следните телесни увреждания: разкъсно - контузна рана на лява предмишница /по-лека контузия/, счупване на 6-то дясно ребро и 7-мо и 8-мо леви ребра /средно – тежка контузия/, двуглезенно счупване на костите на лява подбедрица /тежка контузия/ и открито счупване на дясна колянна капачка /тежка контузия/.

За да се произнесе по спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства - заключения на съдебномедицински експертизи и свидетелски показания. Съобразил е характера, тежестта, броя и вида на травмите – една по-лека контузия, една среднотежка контузия и две тежки контузии; създадените неудобства в социален и битов аспект - уврежданията са обусловили трайно затруднение на движенията на долните крайници за период около три месеца, през който пострадалата е била на постелен режим, наложило да ползва чужда помощ; извършената сложна оперативна интервенция поради тежките счупвания. Съобразил е още продължителността на проведеното лечение – 14 дни болничен престой, през който ищцата е оперирана, след което лечението е продължило в домашни условия; работоспособната възраст на пострадалата – 51 години към датата на ПТП; продължителността на възстановителния период – една година за двуглезенното счупване, два месеца за откритото счупване на дясната колянна капачка, два месеца за счупените ребра и две-три седмици за разкъсно-контузната рана; интензитета на изпитаните болки и страдания; затруднената дихателна функция на гръдния кош поради счупените ребра. Отчел е също наличието на остатъчни загрозяващи белези по тялото на пострадалата; негативното влияние, което инцидентът е предизвикал, изразяващо се в уплаха, стрес, нервност и промяна в навиците й; бъдещата прогноза, че ищцата ще изпитва болки при различни ситуации /промяна на времето, претоварване и др./, както и обществено-икономическото развитие на страната и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към датата на ПТП. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 80 000 лева., респ. оставил е без уважение искането на ищцата за присъждане на обезщетение в размер на 120 000 лева, поради недоказаност на причинната връзка между ПТП и получените впоследствие увреди /предкоренчева увреда на ниво 6-ти шиен и 1-ви гръден прешлен вдясно, в резултат на увреждане на междупрешленните дискове в шийния отдел с радикулопатия/. Посочил е, че причинната връзка не трябва да почива на хипотези, тя следва да е установена по безспорен и категоричен начин, което не е сторено. Изтъкнал е, че ищцата е възстановена функционално от получените увреди, като ограничението при движението в глезенната става не пречи на нормалния й живот и придвижване.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Формулираните в изложението материалноправни въпроси са предпоставени от твърдения, че въззивният съд не е анализирал в цялост всички критерии за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. Въпроси № 1 и № 3, както и втората част на въпроси № 2 и № 4 касаят приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, поради което същите са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. Първата част на въпрос № 2 не е релевантна, тъй като въззивният съд не е обсъждал кои са критериите, които следва да се съобразят при неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, а първата част от въпрос № 4 по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика – цитираното от касационната жалбоподателка ППВС № 4 от 23.12.1968г., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о, посочените от касационната жалбоподателка решения и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни увреждания е обусловено от съобразяване на указаните в ППВС № 4 от 23.12.1968г. общи критерии – характер и тежест на самото телесно увреждане, интензитет и продължителност на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възраст на пострадалия. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение. Апелативният съд е съобразил броя, вида и тежестта на причинените на ищцата увреждания, отражението им върху психиката и емоциите й, възрастта й при настъпване на ПТП, вида и продължителността на проведеното лечение, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, създадените неудобства за пострадалата, бъдещата прогноза, че ще изпитва болки при различни ситуации, както и обществено-икономическите условия в страната и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касационната жалбоподателка за необоснованост представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Тъй като по формулираните въпроси е създадена постоянна съдебна практика, в съответствие с която е постановеното решение, не са налице сочените допълни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения пети въпрос, който е изведен от становището на касационната жалбоподателка за наличие на причинна връзка между ПТП и получената впоследствие увреда на ниво 6-ти шиен и 1-ви гръден прешлен вдясно. В този смисъл въпросът изцяло касае правилността на обжалваното решение. Отделно, не може да бъде споделена тезата на касационната жалбоподателка за наличие на противоречие с посоченото решение № 508 от 18.06.2010г. по гр. д. № 1411/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., според което, ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като „най-вероятна“, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване, от решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на медицинското заключение и на основание констатациите в него, съобразно приетите доказателства, вкл. и свидетелските показания. Прието е, че затова преценката на всички доказателства по делото, вкл. при изграждане на извод за причинно-следствена връзка, е задължение на съда.

В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е взел предвид не само констатациите и изводите, съдържащи се в писмената част от заключенията, но и дадените от вещите лица обяснения в проведените открити съдебни заседания и показанията на разпитаните свидетели. Съобразил е, че според заключението на СМЕ увредата на ниво 6-ти шиен и 1-ви гръден прешлен вдясно не може да бъде отнесена към процесното ПТП, тъй като тази диагноза е поставена пет месеца след същото, а такова увреждане се получава непосредствено след инцидента вследствие на травма на шийния отдел на гръбначния стълб, каквато не е установена при първоначалния престой на ищцата в здравното заведение, както и че това становище е потвърдено в обясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание. Взел е предвид, че това заключение е потвърдено и от приетата в първоинстанционното производство допълнителна СМЕ, изготвена от вещо лице невролог, и направените от него в съдебно заседание пояснения. Съобразил е и приетото във въззивното производство заключение на повторната СМЕ, изготвена от вещо лице невролог, според което тези увреждания могат да се получат при камшичен удар и получените от ищцата травми при процесното ПТП хипотетично могат да са отключващ фактор за получаване на тази диагноза, но по делото липсват данни от проведени неврообразни изследвания на шиен гръбнак, както и анамнестични и обективни данни при първичния преглед на пострадалата при приемането й в болничното заведение, като при хоспитализацията в ортопедо-травматологично отделение е отбелязано: „глава и шия – без особености“. Въззивният съд е кредитирал всички изготвени заключения и при липса на други доказателства, обуславящи противен извод, е приел за недоказано твърдението на ищцата, че твърдяната увредата на ниво 6-ти шиен и 1-ви гръден прешлен вдясно се явява последица от процесното ПТП.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството на касатора не следва да се присъждат разноски. Ответникът е претендирал разноски, като за извършването им е представил доказателства, видно от които е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3465 лева с ДДС. В касационната жалба е инкорпорирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което следва да се обсъди от настоящия състав при преценка в какъв размер следва да бъдат възложени в тежест на касатора разноските на ответника. Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1 от 09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, § 1 ДФЕС, определените от Наредба № 1 от 09.01.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват и съда при извършване на преценката му по чл.78, ал.5 ГПК. Тълкувайки разпоредбата на чл.36, ал.2 вр. ал.1 ЗАдв., съгласно която възнаграждението на адвоката за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован, и отчитайки предмета на спора - справедливият размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, формулираните от касатора въпроси и извършените от адвоката действия, изразяващи се в изготвянето на отговор на касационната жалба, съдържащ становище по формулираните от касатора правни въпроси, настоящият състав намира, че заплатеното от ответника възнаграждение не се явява прекомерно съобразно действителна фактическа и правна сложност на спора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 118 от 05.02.2024г. по в. гр. д. № 855/2023г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.

ОСЪЖДА С. Г. Ц., с ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 10, да заплати на „ДЗИ О. З. АД, ЕИК[ЕИК], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, надп. офис 3, чрез адв. Б. Б., сумата от 3465 лева /три хиляди четиристотин шестдесет и пет лева/ - разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: