Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) /ЗОДОВ/.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. В., против решение № 2084 от 29.10.2015 г., постановено по адм. дело № 1530/2015 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Със същото е отхвърлена предявената от ищеца срещу И. А. „А. Аия“, претенция за присъждане на обезщетение в размер на 750 лв., обезвреда за причинени на ищеца имуществени вреди, представляващи направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебно производство по обжалване на наказателно постановление № 36-0000254 от 19.03.2013 г., издадено от началник сектор в „Контрол и АНД“ в Областен отдел “Контролна дейност - ДАИ“ – Пловдив. Излагат се доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, поради и което е поискано отмяната му като съответно исковата претенция бъде уважена. Направено е искане за присъждане на разноски по делото.
Ответната страна – Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ не изразява становище.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност и допустимост на касационната жалба.
Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:
С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ съдът е отхвърлил исковата молба на Г. В. В. против ИА “АА“, в която е предявена претенция за сумата 750 лв., представляваща имуществени вреди - разноски за адвокатско възнаграждение, направени в производството по обжалваното и отменено от съда незаконосъобразно наказателно постановление № 36-0000254 от 19.03.2013 г., издадено от началник сектор в „Контрол и АНД“ в Областен отдел “Контролна дейност - ДАИ“ – Пловдив. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че не са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за реализиране отговорността на държавата в лицето на ИА “АА“ и е отхвърлил исковата претенция като неоснователна.
Така постановеното решение е неправилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, но е необосновано, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон.
По делото не е имало спор за фактите и те накратко се свеждат до следното: С наказателно постановление № 36-0000254 от 19.03.2013 г. издадено от началник сектор в „Контрол и АНД“ в Областен отдел “Контролна дейност - ДАИ“ – Пловдив, на основание чл. 178а, ал. 7, т. 3 ЗДвП на Г. В. В. е наложено административно наказание "имуществена санкция" - глоба в размер на 1500 лв. за административно нарушение, с което е осъществен състава на чл. 44, ал. 1, т. 1, б. а от Наредба № Н – 32/16.12.2011 г. на МТИТС. Впоследствие ищеца е обжалвал пред съда горепосоченото НП, като е образувано НАХД № 3609/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив, приключило с Решение № 1325/02.06.2014г., с което обжалваното наказателно постановление е отменено.
С решение № 2219/13.10.2014 г. по КНАХД № 1931/2014г. на Административен съд Пловдив е оставено в сила първоинстанционното решение за отмяна на незаконосъобразното постановление.
С решение № 2084 от 29.10.2015 г., постановено по адм. дело № 1530/2015 г., 16 – ти състав по описа на Административен съд - Пловдив е отхвърлена исковата претенция на жалбоподателя Г. В. В. за изплащане на обезщетение по ЗОДОВ причинени имуществени вреди от отменено като незаконосъобразно НП в размер на 750 лв. – заплатени от ищеца за водене на съдебното дело. За защитата си по образуваното и водено дело по обжалването на наказателното постановление ищецът е ангажирал адвокат, като по делото са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в двете инстанции.
Настоящата инстанция не споделя извода на първостепенния съд, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не съставлява вреда, причинена пряко от административен акт.
Съгласно диспозитива на приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ.
В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал нито в ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ), нито в чл. 51 от действащия ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), към който препраща параграф 1 от ПЗР на ЗОДОВ, нито в действалия от 1893 до 1950 г. ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), нито в други нормативни актове от действащото право. Както правната теория, така и съдебната практика, обаче, е приела критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина водещи при определянето на съдържанието на понятията „пряка и непосредствена последица“ са теорията за равноценността, според която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение.
В практиката на Върховния касационен съд, изразена в Решение № 81/27.1.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 гражданско отделение на ВКС, Решение № 129/25.07.2005 г. по гр. д. № 2439/2003 г. на същото отделение на ВКС и други е възприето разбирането, че “…непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите“. Основавайки се на това разбиране, гражданските съдилища и Върховния касационен съд безпротиворечиво приемат като вреди по смисъла на чл. 45 във връзка с чл. 51 от ЗЗД платените от гражданин с телесно увреждане хонорари за преглед и лечение от лекар и зъболекар, платените от собственик на увредена вещ хонорари за нейното възстановяване от съответен специалист, и други подобни, макар и да няма законово задължение да бъде потърсено съдействие от специалист в съответната област. Това е така, тъй като се приема, че разходите за хонорари на тези специалисти са неотменно свързани с увреждането, че без тяхна помощ увреденото лице не би се справило адекватно с последиците от това увреждане, и че те са породени единствено и само от това увреждане, и ако то не беше налице, те не биха били направени.
Водени от това разбиране, гражданските съдилища и Върховният касационен съд безпротиворечиво приемат като пряка и непосредствена последица от увреждането по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ и платените от гражданите хонорари за адвокатска защита в хипотезите на т. 1-7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската защита да не е задължителна, тъй като според тези съдилища „…разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерното задържане, чието пряко следствие е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето, с оглед повдигнатото обвинение. “В този смисъл са Решение № 81/27.1.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 отделение на ВКС, Решение № 843/23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 126/10.5.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 355/3.8.2010 г. по гр. Д .№ 1651/2009 г. на 3 гр. отд. на ВКС, Решение № 433/23.6.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 781/30.11.2010 г. по гр. д.№ 511/2010 г. на 4 гр. отд. на ВКС и много други.
Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Р. Б и законово регламентирана със ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, а още повече за неграмотен или гражданин с начално или основно образование, би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти.
Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане, институт, познат от римското право и е бил прилаган още в българското обичайно право. Той стои в основата и на чл. 45 и следващите от действащия ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) и изцяло на него е базиран и ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ). Член 4 от този закон предвижда, че "държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. "Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по "съответния ред", който е обжалване по административен или /и/ съдебен ред. Това обжалване, във всичките му фази, включително и чрез касация - за индивидуалните административни актове пред ВАС и за наказателните постановления пред административните съдилища, не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но както бе отбелязано по-горе, гражданина изключително трудно, почти невъзможно би се справил със съдебното обжалване без неговата помощ. В подкрепа на това становище е въведеното с чл. 284, ал. 2 от ГПК задължително приподписване на касационната жалба до ВКС от адвокат, необяснимо защо не възпроизведено и в АПК.
Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Неразделната взаимовръзка между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие-гражданина не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. Безспорно, потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В тази връзка нелогично е да се твърди, че лицето безпричинно е платило хонорар на адвокат, без да е мотивирано от издаденото срещу него наказателно постановление, с цел то да бъде отменено по предвидения от закона ред, който изисква специални познания, каквито имат адвокатите. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условие на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон.
С оглед на гореизложеното и разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, съгласно която тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че атакуваното съдебно решение следва изцяло да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго с което да бъде осъден ИА „АА“ да заплати на Г. В. В. сумата 750 лв., съставляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (заплатено адвокатско възнаграждение), причинени от отменено по съдебен ред наказателно постановление № 36-0000254 от 19.03.2013 г. издадено от началник сектор в „Контрол и АНД“ в Областен отдел “Контролна дейност - ДАИ“ – Пловдив, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.
Предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, претенцията на касатора Г. В. В. за присъждане на адвокатско възнаграждение, се явява основателна. ИА „АА“ следва да бъде осъден да заплати на Г. В. В. деловодни разноски в размер на общо 415 лв.- адвокатско възнаграждение за двете инстанции и заплатена държавна такса.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2084 от 29.10.2015 г., постановено по адм. д. № 1530/2015 г. на Административен съд – Пловдив И В. Н. П.:
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, гр. С., ул. Ген. Й.В.Г № 5, да заплати на Г. В. В. сумата от 750 лв. /седемстотин и петдесет лева/ обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди – разноски за адвокатско възнаграждение при обжалване на наказателно постановление № 36-0000254 от 19.03.2013 г. издадено от началник сектор в „Контрол и АНД“ в Областен отдел “Контролна дейност - ДАИ“ – Пловдив, ведно със законната лихва, считано от 18.02.2015 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, гр. С., ул. „Ген. Й.В.Г“ № 5, да заплати на Г. В. В. сумата 415 лв. /четиристотин и петнадесет лева/ - разноски, адвокатско възнаграждение и държавна такса.
Решението е окончателно.