Производството е по чл. 274 ал. 2 ГПК.

Спряно е с постановено по настоящето дело определение № 66/ 24.02.2022 г. до приключване на производството по тълкувателно дело № 2/ 2022 г., ОСГТК, ВКС. Посоченото дело е прекратено, след като въпросът - предмет на тълкуване е включен в тълкувателно дело № 1/ 2022 г., ВКС – ОСГТК и Първа и Втора колегии на ВАС, тъй като се разрешава противоречиво не само от общите, но и от административните съдилища. Производството по тълкувателно дело № 1/ 2022 г. на ВКС и ВАС също приключи на 17.05.2023 г., като искането за постановяване на съвместно тълкувателно постановление по въпроса „Подлежи ли на обжалване определение за спиране, постановено от първоинстанционен, въззивен или касационен съд, поради отправено по реда на чл. 628 и сл. ГПК преюдициално запитване от друг съд“ е отклонено. Основанията за спиране на производството по настоящето дело вече не са налице и същото следва да бъде възобновено.

Производството е образувано е по частна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/ срещу определение на Софийски апелативен съд № 2663 от 13.10.2021 г. по ч. гр. д.№ 2916/ 2021 г., с което е оставена без разглеждане подадената от КПКОНПИ частна жалба срещу определение на Софийски градски съд № 272204/ 19.07.2021 г. по гр. д.№ 3762/ 2021 г., с което е спряно производството по делото на основание чл. 631 ГПК. Въззивният съд приел, че частната жалба срещу първоинстанционния акт е недопустима съгласно чл. 631 ал. 2 ГПК.

КПКОНПИ счита, че неправилно въззивният съд отказал да разгледа жалбата по същество. Тя била насочена срещу определение, което прегражда развитието на делото, образувано по искане за отнемане на имущество на ответниците, а съгласно чл. 274 ал. 1 т. 1 ГПК тези определения подлежали на обжалване с частна жалба. Счита, че като приел обратното, въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на преграждащия акт.

Ответните страни И. Д. С. и Н. Х. Д. оспорват частната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение. Считат, че обжалваното определение е правилно и поддържат, че е постановено в съответствие с по – новата практика на ВКС.

Съдът намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна.

Основното производство е образувано пред Софийски градски съд /гр. д.№ 3762/ 2021 г./ по искане на КПКОНПИ за отнемане в полза на държавата от И. Д. С. и Н. Х. Д. на незаконно придобито имущество на стойност 848 246, 80 лв. С определение № 272204/ 19.07.2021 г. първоинстанционният съд спрял производството по делото на основание чл. 631 ал. 1 изр. 1 ГПК като приел, че по отправено преюдициално запитване на друг състав на същия съд до Съда на Европейския съюз /СЕС/ било образувано дело № С-319/19 г., решението по което ще бъде задължително за всички съдилища в България. Решението на СЕС щяло да даде отговор на въпроси, релевантни за настоящето производство, затова съдът не следвало да провежда производство до приключване на делото, образувано по преюдициалното запитване. По частна жалба на КПКОНПИ срещу това определение е образувано ч. гр. д.№ 2916/ 2021 г. на Софийски апелативен съд. Частната жалба обаче е оставена без разглеждане с обжалваното в настоящето производство определение на въззивния съд, който приел, че правилото по изр. 2 на ал. 1 на чл. 633 ГПК изрично изключва възможността за осъществяване на инстанционен контрол върху актовете, издадени на основание изр. 1 от цитираната норма.

Определението е законосъобразно.

Преюдициалното запитване по член 267 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) /ДФЕС/ цели гарантиране на еднаквото тълкуване и прилагане на това право в рамките на Съюза. Определението на националния съд за отправяне на преюдициално запитване до СЕС спира производството по висящото дело съобразно чл. 23 от Статута на СЕС. Тази разпоредбата обаче е неприложима в случаите, при които се поставя въпросът за спиране производството поради преюдициално запитване, отправено по друго дело. Правото на ЕС и българското процесуално право не съдържат друга разпоредба или изрично правило в това отношение, но в съдебната практика няма противоречие, че и в тези случаи производството по делото се спира. Спорният въпрос дали в подобна хипотеза определението за спиране подлежи на обжалване, е бил поставен за разрешаване пред ВКС и ВАС, поради наличието на противоречива практика, но поради невъзможност за постигане на мнозинство, искането е отклонено. По този въпрос настоящият съдебен състав споделя виждането, че това определение е окончателно по следните съображения:

Съгласно член 19 параграф 2 ДФЕС държавите членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза – принцип на процесуалната автономия. Според него, всяка държава членка е длъжна да уреди във вътрешния си правен ред компетентните юрисдикции и да определи процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза. Процесуалната автономия обаче не е безусловна. Необходимо е националната правна уредба да е съобразена с принципите на равностойност и ефективност. Принципът на равностойност произтича от практиката на СЕС и изисква относимите национални процесуални правила да се прилагат по еднакъв начин без разграничение дали твърдяното нарушение е на правото на Съюза или на националното право, когато предметът и основанието на исковете /жалбите/ са сходни. Критериите за преценка за сходство /подобие/ са: предмет, основание и същностни характеристики. Принципът е нарушен, ако страна по делото, основаваща се на права, предоставени й от правото на Съюза, е принудена да направи допълнителни разходи или да претърпи забавяне в сравнение със страна, чийто иск се основава изцяло на националното право. Принципът на ефективността изисква приложимият национален процесуален закон да не прави защитата на правата, произтичащи от правото на ЕС, практически неосъществима или прекалено трудна. Този принцип е изрично закрепен в разпоредбата на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Преценката обхваща всички аспекти на процедурните правила.

Разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, тълкувана в светлината на член 19, параграф 3, буква б) от ДЕС и в член 267 от ДФЕС, оправомощава националния съд да спре производството по делото, ако прецени, че предстоящото преюдициално заключение на СЕС е от значение за правилното решаване на спора. Това е така, защото в преюдициалното си заключение СЕС тълкува правото, а заключението му има действие erga omnes. Поначало отправянето на преюдициално запитване е въпрос на суверенна преценка на националния съд, поради което и разпоредбата на чл. 631 ал. 1 ГПК изрично посочва, че определението му не подлежи на обжалване. Също толкова суверенна е и преценката на националния съд, когато решава да спре производството по делото поради отправено преюдициално запитване по друго дело в очакване на произнасянето на СЕС по въпрос, който той би задал и който той на практика „припознава“ за свой. Националният съд е длъжен във всеки отделен случай, с оглед конкретните преюдициални въпроси, които са поставени в другото дело, да прецени връзката им с предмета на висящото пред него дело. Тази негова преценка, както и преценката на националния съд отправил преюдициалното запитване, по съществото си е идентична. Процесуалноправните предпоставки за спирането на производството по делото в крайна сметка са едни и същи – гарантиране еднаквото тълкуване и прилагане на правото на ЕС. Спирането на производството по делото поради отправено преюдициално запитване от друг съд е с оглед принципа за процесуална икономия и избягване мултиплициране на идентични преюдициални запитвания, както и по аргумент от чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС. Ето защо, не може съобразно посочения по-горе принцип на равнопоставеност да се приеме, че само в единия от двата случая определението подлежи на инстанционен контрол, а в другия такъв е изключен. Такова тълкуване не съответства и на правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита, разгледани в контекста на принципа на ефективността. Тълкуването в противоположен смисъл може да доведе до нарушаване на принципа за процесуална икономия и съдилищата, за да избегнат възможността определенията за спиране на производствата им да бъдат отменени, да се принудят да отправят преюдициални запитвания, въпреки че идентично преюдициално запитване вече е било отправено по друго дело.

Освен това, да бъде допуснат инстанционен контрол на определението за спиране, означава да се контролира преценката на националната юрисдикция относно приложимата норма от правото на Европейския съюз. Тази процесуална намеса от национална юрисдикция на този етап от производството е недопустима, доколкото процесуалните предпоставки за допустимост на преюдициалното запитване се разглеждат служебно от СЕС. Евентуалната отмяна на определението практически би представлявала задължително указание до съда, разглеждащ спора, за неприложимост на правото на ЕС спрямо фактите по делото, която проверка следва да бъде извършена едва с обжалване на решението по същество.

Поради това изводът на въззивния съд, че обжалваното пред него първоинстанционно определение е окончателно, е правилен и законосъобразно частната жалба срещу това определение е оставена без разглеждане по същество.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. д.№ 237/ 2022 г. на Върховен касационен съд, ІV-то гражданско отделение.

ПОТВЪРЖДАВА определение на определение на Софийски апелативен съд № 2663 от 13.10.2021 г. по ч. гр. д.№ 2916/ 2021 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Б. И

Считам, че частната жалба е основателна, а обжалваното определение – неправилно и като такова подлежащо на отмяна. Оставам на различно становище в сравнение с мнозинството от състава на съда, по следните съображения:

Въпросът подлежи ли на обжалване определение за спиране, постановено от първоинстанционен, въззивен или касационен съд, поради отправено по реда на чл. 628 и сл. ГПК преюдициално запитване от друг съд, няма изрично законодателно решение нито в правото на ЕС, нито в българското гражданско процесуално право. Затова и се решава противоречиво, включително от отделни състави на ВКС и ВАС и за съжаление това противоречие не бе отстранено по реда чл. 124 и сл. ГПК, поради невъзможност за постигане на мнозинство. При липса на изрична законодателна уредба, според мен положителният отговор на въпроса се налага от общата уредба за обжалваемост на определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството. В чл. 274 ал. 1 т. 1 ГПК и чл. 229 ал. 1 т. 1 АПК законодателят изрично предвижда, че срещу определенията на съдилищата могат да бъдат подавани частни жалби когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. Не може да има съмнение, че определението за спиране на производството по делото е преграждащо и следователно то подлежи на обжалване на общо основание и всякога, освен ако законът с изрична норма не изключва изрично приложението на общото правило. Такава изрична норма е разпоредбата на чл. 631 ал. 1 ГПК, но тя урежда различна хипотеза – тази, в която се спира производството по самото дело, по което е отправено до СЕС запитване за тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на Съюза, което е от значение за правилното решаване на делото. Когато производството се спира от съд, който не е отправил преюдициално запитване, основанието за спиране не е нормата на чл. 631 ГПК, а тази на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК /приложима и в съдебните административни производства съгласно чл. 144 АПК/. В съдебната практика няма колебания, че всички определения на български съдилища, касаещи спиране на производството на основание чл. 229 ал. 1 ГПК, в която и да е от хипотезите, подлежат на обжалване. Необосновани следователно са аргументите, че контролът върху определението на съда в този случай би засегнал суверенната му преценка доколко решението на СЕС ще има значение за неговия спор. Същият по естеството си контрол инстанциите осъществяват във всяко частно производство, образувано по жалба срещу определение по чл. 229 ал. 1 ГПК, включително при спиране поради образувано пред друг национален съд дело по преюдициален спор. В тази хипотеза въпросът дали е налице връзка на преюдициалност между двете дела е централен и той се разрешава в съдебната практика без никакви колебания за намеса в суверенната преценка на съответната контролирана инстанция. Затова няма основание да се откаже инстанционният контрол срещу определението за спиране на съда, неотправил преюдициално запитване, като контролиращата инстанция има правомощие да провели дали по преюдициално запитване до СЕС е образувано дело за тълкуването или валидността на норми от правото на ЕС и релевантни ли са тези норми за предмета на спряното производство. Това не е намеса в суверенната преценка на контролираната инстанция, защото в случай на отмяна на определението за спиране, тази инстанция винаги може сама да повдигне пред СЕС искане за тълкуването или валидността на норми от правото на ЕС, които намира за приложими по висящото пред нея дело. В този случай актът й за спиране ще бъде окончателен, а уреденият от правото на ЕС механизъм за сезиране на СЕС е достатъчна гаранция, че тази възможност националните съдилища ще използват, само когато имат достатъчно сериозни контрааргументи срещу аргументите на контролиращата инстанция.

Всички съображения, мотивирали законодателя да въведе обща клауза за обжалваемост на преграждащите определения, са релевантни и при обжалване на определение за спиране, постановено от съд, който не е отправил преюдициално запитване, но е преценил, че отправено от друг съд запитване до СЕС би имало значение за спора, с който е сезиран. Това може да доведе до необосновано забавяне на производството, а както е известно, забавеното правосъдие е неефективно или дори липсващо правосъдие. В конкретния случай процесуалният закон не урежда изрично изключение от правилото, че преценката на съответната инстанция за наличие на основание за спиране на производството подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Такова изключение не може да бъде изведено и по пътя на тълкуването, това би било в противоречие с принципа за гарантиран достъп на правните субектите до независим, безпристрастен и ефективен съд.

По тези съображения оставам на различно от мнозинството на състава мнение по правилността на обжалваното определение и считам, че частната жалба срещу него е основателна.

Съдия: