Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1297/31.05.2019 г. по в. гр. д.№ 2626/2018 г. по описа на САС, ГО, 10 състав. С въззивното решение съдът частично е обезсилил и частично е отменил решение № 5196/13.07.2017 г. по гр. д.№ 8897/2014 г. на СГС, 1 ГО, 11 състав, с което са били уважени исковите претенции за солидарно осъждане на П. Н. П. и Р. К. П. да заплатят договорни и наказателни лихви, на основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ, и вместо това ги е отхвърлил.

Решението се обжалва като недопустимо в частите, с които е обезсилено решението на СГС по отношение на Р. К. П. за заплащане на наказателна лихва за периода от 09.06.2014 г. до 20.06.2014 г. в размер на 436.61 евро, отменено е спрямо същия ответник в частта относно присъдената наказателна лихва за периода от 05.07.2011 г. до 08.06.2014 г. за сумата от 507.83 евро /разлика между присъдената от първата инстанция сума от 44 679.83 евро и сумата от 44 172 евро/ и в частта относно присъдената договорна лихва за периода от 05.06.2011 г. до 20.06.2011 г. за сумата от 4 651.90 евро /разлика между сумата 6 598.32 евро и сумата 1 946.52 евро/, както и в частта относно разноските. Твърди се, че първоинстанционното решение е влязло в сила и не следва да се ревизира по отношение на Р. К. П., доколкото тя не е подала въззивна жалба, нито се е присъединила към жалбата на обикновения си другар. На това основание се моли въззивното решение в посочените части да бъде обезсилено.

Решението се обжалва като неправилно в частите, с които е отменено първоинстанционното решение, постановено спрямо П. Н. П., както следва: относно договорната лихва – за сумата от 494.67 евро, като се твърди, че непогасената по давност лихва възлиза на 2 441.19 евро, а не на 1 946.52 евро, както е приел въззивният съд; относно наказателната лихва – за сумата 436.59 евро, представляваща разлика между непогасената по давност лихва от 44 608.59 евро и приетата от съда – 44 172 евро, както и съответно в частта за разноските за сумата 567.05 лв. Оплакванията на касатора в тази връзка са, че решението не е мотивирано и обосновано - не е ясно как съдът е пресметнал размера на непогасените лихви, поради което моли за отмяната му и за присъждане на посочените суми.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд служебно да следи спрямо кои другари първоинстанционното решение е влязло в сила и трябва ли това изрично да бъде съобщено на другите участници, между които продължава въззивното производство. Ако да – то под каква форма и с какъв съдебен акт въззивният съд трябва да направи тази констатация; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, когато не е ползвал услугите на вещо лице, в мотивите на решението си да опише собствените си изчисления и пътя, по който е стигнал до крайно визирания в диспозитива числов израз на уважената, респ. отхвърлената част от иска. По въпросите се сочи наличието на хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се и оплакването за недопустимост, квалифицирано от касатора като основание за допускане на жалбата до разглеждане по чл. 293 ал. 4 ГПК.

В случай, че касационният съд не допусне исканото обжалване, се моли да бъде пререшен въпросът за разноските, присъдени в полза на отв. П. П..

Ответниците по касационната жалба не са депозирали писмен отговор.

За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима, а искането за допускане на касационно обжалване - частично основателно.

С оглед оплакванията в жалбата и данните по делото съдът констатира, че е налице основанието по чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК за достъп до касация, а именно – вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваните му части, постановени по отношение на отв. Р. К. П.. В тази хипотеза не се изисква обсъждане на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос, касаещ допустимостта на обжалвания съдебен акт.

В останалите обжалвани части решението на въззивния съд не следва да се допуска до касационен контрол. Касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, доколкото посочените от него съдебни актове не касаят извършването на елементарни математически изчисления. Хипотеза по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК изобщо не се обосновава в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, поради което доводи за това селективно основание не следва да се излагат.

Спорът за разноските, присъдени с въззивното решение, се разрешава по реда на чл. 248 ГПК, т. е. е извън компетентността на касационната инстанция в настоящото производство.

За разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение в допуснатата до обжалване част, касаторът следва да внесе предварително държавна такса в размер на 219 лв., на основание чл. 18 от ТДТССГПК.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1297 от 31.05.2019 г. по в. гр. д.№ 2626/2018 г. по описа на САС, ГО, 10 състав, в обжалваните части, касаещи ответника Р. К. П..

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1297 от 31.05.2019 г. по в. гр. д.№ 2626/2018 г. по описа на САС, ГО, 10 състав в останалите обжалвани части, касаещи ответника П. Н. П..

УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 219 лв., като го предупреждава, че при неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва на Председателя на II отделение при ТК на ВКС за насрочване в публично съдебно заседание, при осъществяване на основанията за това.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: