Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Арсенал“ АД срещу решение №.509 от 25.07.2019г по в. гр. дело № 1211/2019г. на Старозагорски окръжен съд, потвърдил решение№166 от 15.03.2019г на Казанлъшки районен съд, постановено по искове на основание чл. 200 КТ, предявени /като частични/ от Р. В. Р. и М. С. Р. в условие на обективно и субективно съединяване, за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Ц. Р. В., починал в резултат на трудова злополука, настъпила на 14.03.2018г Касаторът обжалва присъденото и потвърдено от въззивната инстанция обезщетение в размер на 80 000 лева за всеки от ищците, със законните последици и съответна лихва за забава.

Въззивният съд е изтъкнал, че макар да произтича от договор, отговорността по чл. 200 КТ по естеството си е деликтна и правилата за деликтите са приложими към нея, в частност по отношение кръга близки на починалия лица с право да получат обезщетение за неимуществени вреди, очертан в ППВС №4/1961г,ППВС № 5/1969г, като самото обезщетение е до размера на действителните вреди /чл. 200, ал. 3, 4 КТ/. Старозагорски окръжен съд не е приел възраженията на ответника, че след като не са наследници /починалият има низходящ/, ищците не са от кръга лица легитимирани да предявят иска по чл. 200 КТ за обезщетение на вреди от трудова злополука, респ. че искът им следва да се отхвърли на предявеното основание. В поддържаното от ответника тълкуване на чл. 200, ал. 5 и чл. 202 КТ се визират единствено наследниците като правоимащи лица по специалното основание за ангажиране отговорността на работодателя. СзОС не е приел и възраженията по чл. 201 КТ и за намаляване обезщетението поради допусната от пострадалия груба небрежност на основание чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като са липсвали ангажирани от ответника доказателства както за умисъл, така и за проявена груба небрежност предвид данните от съставения протокол за резултати от извършеното разследване на злополуката Показанията на доведени от ответника свидетели относно причините за злополуката са се основавали на предположения, а по отношение на твърденията че на мястото на злополуката бил намерен телефон, който според свидетеля П. принадлежал на пострадалия, не са кредитирани. В обощение съдът е отхвърлил доводите за каквото и да било установено съпричиняващо поведение на пострадалия, при твърдения в тази връзка, че същият е бил изструктиран за правилата относно безопасността, а съгласно същите не би трябвало да е в помещението, в което е настъпила аварията. При определяне на неимуществените вреди съдът е приложил чл. 52 ЗЗД след като е посочил, че нормата и принциипа на спрадедливостта намира приложение при отговорността по чл. 200 КТ, както намира приложение и чл. 51, ал. 1 ЗЗД, предвид чл. 212 КТ Въз основа на конкретните обстоятелства като възрастта на пострадалия /26 години/, внезапната му и трагична смърт и предвид отношенията на близост с двамата ищци -негови родители, с които пострадалият не е живеел в едно домакинствоно, но е имал засвидетелствани близки отношения, а като родители ищците са имали в негово лице опора и подкрепа, която са загубили, въззивният съд е намерил за справедливо обезщетение от 100 000 лева, като е присъдил поисканите 80 000 лв за всеки ищец, заявени като частичен размер на иска,

В изложение на касатора са формулирани два въпроса, които изразяват основното възражение на ответника - касатор за ограничели предели на отговорността му по чл. 200 КТ, основани на нейното договорно естество и за изключване основанието за отговорност спрямо лица, които не са наследници на пострадал от трудова злополука: 1.Прилага ли се за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ нормативното тълкуване, извършено преди с ППВС №4/1961г и ППВС №5/1969, а сега с ТР №1/2018г ОСНГТК за кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди поради смъртта на техен близък, По този въпрос се изтъква противоречие с формирана практика на ВКС в реш. № 633/2010г по гр. д №855/2009г 4-то г. о и реш. №13/2011г по гр. д №1451/2009г 4-то г. о на ВКС, първото от които решения определя отговорността по чл. 200 КТ като договорна и така изключва нормите на деликтната отговорност по ЗЗД с изключение на онези правила, към които КТ препраща – арг. от чл. 212 КТ. Второто решение на ВКС определя отговорността по чл. 200 КТ като нов вид имуществена отговорност, с различно основание и приложно поле, която изключва тази по чл. 49 ЗЗД вр чл. 45 ЗЗД, за което са дадени примери.

Същевременно се изтъква и формирана практика на ВКС със застъпино противоположно становище - за въприемане на нормативното тълкуване, извършено с ППВС №4/1961г и ППВС №5/1969 за очертаващо кръга на лицата с право на обезщетение от работодателя по чл. 200 КТ при неимуществени вреди от трудова злополука или проф. заболяване, причинили смъртта на техен близък /реш.№183/2011гпо гр. д №719/2010г на 4-то г. о, реш. № 499/2012г на 4-то г. о и др /Поради това се поддържа искане за прилагане на чл. 292 ГПК от настоящия състав на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса.

Съображенията в тази насока са допълнени с молба от 06.03.2020г, в която се изтъква изложено особеното мнение от член на състав на ВКС, 3-то г. о по реш. № 115/2018г по гр. д№ 4455/2017г и се препраща към доводите в него по същия въпрос, както и по следващия, поставен в изложението, а именно:

2. Дължи ли се обезщетение по чл. 200 КТ на лица, които не са наследници на починалия работник или служител.Сочи се основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Като обоосновка се анализират разрешенията в т. 3 от ТР№45/1990г ОСГК за различието в правната уредба в чл. 200 КТ и чл. 49 ЗЗД, приложимостта на гражданския закон съгласно чл. 212 КТ, неприложимостта на изтъкнатата в първия въпрос задължителна за съдилищата практика / ППВС №4/1961г и ППВС №5/1969, а сега с ТР №1/2018г ОСНГТК/ след като чл. 52 ЗЗД е приложим само по аналогия, Тълкуват се чл. 200, ал. 5 и чл. 202 КТ, визиращи единствено наследниците, Не се посочва с кое именно решение от практиката на ВКС или с коя формирана задължителна тълкувателна практика въззивното решение е противоречие, според защитата.

На следващо място се изтъква основание по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК поради „противоречие на въззивното решение със задължителна практика касаеща преценката за определяне на справедливо обезщетение, което е във връзка с преценката за наличие на проявена груба небрежност от страна на порстрадалия, както и със събраните доказателства, а също и с преценката за отношенията между ищците и сина им “

Тази формулировка на въпроса се доразвива с конкретни оплаквания за неправилност и нарушение на материалния закон като се оспорват изводите на съда по всички решаващо произнесени от въззивния съд въпроси като отклоняващи се от констатнтната практика, подкрепена с изтъкване на ППВС №4/1968г и прилагането на реш. № 125/2016г на 4-то г. о,реш. № 407/2010г на 3-то г. о и др по въпроса, че справедливодтта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на канкретните обстоятелства и не е абстрактно понятие. Същевременно се изтъква противоречие с реш. №291/2012г и реш. № 348/2012г на 4-го г. о, реш. № 79/2012г по гр. д №673/2011г ІV г. о по въпроса за съобразяване с критериите, водещи до намаляване на обезщетението в случай, че пострадалият е допринесъл за трудовата слополука с груба небрежност.

По така поставения въпрос се изтъква и основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК

Постъпил е отговор от Р. В. Р. и М. С. Р., чрез адв.П.К..Оспорват се съображенията за допускане до обжалване по всички въпроси, чяст от които не са поставени ясно и във връзка с изхода на делото, респ са разрешени в съотвествие с установената практика Няма противоречива практика по въпроса дали родителите на починалия са легитимирани да водят иск по чл. 200 КТ Произволни са твърденията за наличие на груба небрежност. Искат присъждане на разноски, установени за двамата в размер на 6500 лева общо.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване,

Не е налице изтъкваното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по двата въпроса в изложението, изтъкнати на първо място

Дефинирането на отговорността по чл. 200 КТ като договорна или деликтна в случая не е от рашаващо значение за очертаване на нейния обем, а родовото определяне на отговорността само по себе си не опредметява противоречива практика на ВКС по решаващ за изхода на делото правен въпрос. В чл. 200 от КТ се урежда отговорността на работодателя за вреди, която уредба поначало изключва приложението на общата деликтна отговорност по ЗЗД, обхващайки всички хипотези на претърпени вреди върху здравето на работника. Предпоставката за възникване отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е увреждане на здравето на работника, независимо от характера и последиците на увреждането. Отговорността на предприятието за вреди от трудова злополука или професионално заболяване по чл. 200 КТ се различава от гражданската отговорност, уредена в ЗЗД Социалната и правна функция на двата вида отговорност обаче е еднаква - възстановяване на причинените вреди./ТР № 45 /1990г/

Характерът на имуществената отговорност на работодателя е изводим от уредбата в глава Х, раздел първи на Кодекса на труда и съставлява възлагане от закона на професионалния риск от увреждането на работника или служителя върху работодателя. В практиката на ВКС безпротиворечиво е изяснено и че уредбата на отговорността на работодателя по КТ изключва прилагането на чл. 49 ЗЗД спрямо него, Отговорността е обективна (чл. 200, ал. 1 КТ).Определяна е като договорна, т.к. произхожда от трудово-правната връзка и доколкото при законовото определяне на обема вреди, в частност при пропуснатите ползи (чл. 200, ал. 3 КТ), се взема предвид проекцията на трудовото правоотношение до навършване възрастта за пенсиониране.При фактическия състав на отговорността по чл. 200, ал. 1 КТ трудовият договор присъства.За отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, при определяне на нейното естество и обем, не е от значение дали възлагането на работа/ като елемент на фактическия състав /е в същността си договор, или друг юридически факт.В състава на отговорността по чл. 49 ЗЗД, включващ възлагане, също може да има договор от който възлагането произтича, без това да променя характера на отговорността.

Наличието на договор и при двата института за обезщетяване на вреди не означава, че те не са сравними и че тълкувания, свързани с общи принципи на непозволеното увреждане не са приложими и при двата вида отговорност При трудова злополука или професионално заболяване на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, В чл. 200, ал. 3 КТ изрично се предвижда обезщетяване както на имуществените, така и на неимуществените вреди. Поради това и съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ правилата за деликтната отговорност (чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД) намират приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, а относно имуществените вреди – доколкото не е налице специална уредба.

Тълкувателната практика на ВС на РБ и ВКС по прилагане на чл. 52 ЗЗД изяснява не само критерият за определяне размера на обезщетенията по справедливост, а очертава и кръга лица за които е справедливо да получат обезщетение при смърт на пострадал близък. Поради това тя намира приложение при обезщетенията по чл. 200 КТ в случай на трудова злополука, довела да смърттта на работник или служител.

Цитираните от защитата разпоредби на чл 200, ал. 5 КТ и чл 202 КТ не са специална уредба по този въпрос. Поддържаната от защитата теза за съдържанието на двете норми и „регулативният им потенциал“ е в стълкновение с принципа на равно третиране на пострадалите от непозволени увреждания. Да се извежда по тълкувателен път ограничаване кръга правоимащи да получат обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука предвид съдържанието на тези две норми, би означавало да се наруши и принципа за равенство пред закона, както и прогласения в Конституцията принцип на закрила на труда. Тълкуването, поддържано от защитата на касатора е в противоречие и с целта на уредената в КТ имуществена отговорност.В своите формално-правни аргументи то би намерило опора, ако със закон бе предвиден фонд, чрез който да се реализира предвидената обективна отговорност в полза на правимащите да получат обезщетение за случаи, в които трудовото законодателство изрично ограничава отговорността на работодателя спрямо определена категория лица.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване и по втория формулиран в същата връзка въпрос, допълнен с искане да се констатира противоречие в практиката на ВКС. Няма противоречие в практиката на ВКС по никой от решаващо произнесените от въззивния съд въпроси, обусловили изхода на делото по предявените искове за обезщетение на неимуществени вреди. В практиката на ВКС трайно е установено разбирането, че ръководните указания в ППВС №4/1968г по отношение на кръга правоимащи да получат обезщетение лица при смърт на пострадал са приложими и при трудова злополука, като ограничаването на тези лица при обезщетение по чл. 200 КТ до кръга кръга наследниици е изолирано мнение, което не е намерило израз в практика на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

По материалноправния въпрос, свързан с определяне на кръга лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 КТ от причинена смърт на техен близък при трудова злополука e постановено реш.№115/2018г по гр. д № 4455/2017г. Трето г. о на ВКС, консолидирало отговора на въпроса в съответствие с вече дадения отговор на същия въпрос с решение № 499/11 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 1577/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, III г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, с които е прието, че обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Р. Б е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на Върховния съд на Р. Б, при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане, кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. С Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленум на Върховния съд на Р. Б, т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. е допълнена. С Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., което има задължителен характер, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В тази връзка претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ не се основава на наследствени права, съгласно правилата за наследяване по ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО),а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадал при трудова злополука, а както вече бе посочено в т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на Върховния съд на Р. България, при смърт на пострадалия при непозволено увреждане, каквото безспорно е трудовата злополука, кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост, без оглед наследствените им права Този отговор на поставения правен въпрос е възприет от мнозинството на състава на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд при особено мнение на един от членовете му, което дава основание за защитата да поддържа съображения в негова подкрепа.

Предвид гореизложеното, основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК не е налице, не са налице и предпоставките по чл. 292 ГПК

Следва да се добави, че разбирането на касатора за съдържането на закона и съображенията в подкрепа на поддържаното в изложението тълкуване не се споделят от настоящия състав на ВКС,предвид изложените вече съображения.

Неоснователно се изтъква противоречие с установена задължителна съдебна практика по въпрос как следва да се прилага принципа за справедливост и по какъв критерии се определя обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД в случаи на трудова злополука, за която пострадалият бил допринесъл с груба небрежност,

При поставянето на въпроса се смесва определянето на обезщетението за неимуществени вреди по критерия на чл. 52 ЗЗД с въпроса за неговото намаляване при допусната от пострадалия груба небрежност - чл. 201, ал. 2 КТ. Тези два въпроса са обединени от защитата в един общ, но са разглеждани диференцирано в практиката на ВКС при тълкуване и прилагане на закона. Доводите за противоречие с ППВС №4/1968г и цитираната съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК също са твърде общи.При определянето на обезщетението по справедливост въззивният съд е отчел родството и близостта между починалия и неговите родители, като е приложил ръководните указания в ППВС №4/1968г предвид установените конкретни обстоятелства. Не е дадена обосновка по основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и не е посочено кои мотиви и решаващи изводи на въззивния съд изразяват противоречие с изтъкваните решения от практиката на ВКС, или сочат на игнориране на указания по цитираното Постановление на Пленума на ВС или приложените съдебни решения.

Въззивният съд е отхвърил възражението за допусната от пострадалия груба небрежност, съответно основанието за прилагане на чл. 201, ал. 2 КТ, преценявайки доказателствата и фактите по делото, като в тази връзка също е следвал установените в практиката на ВКС критерии кои са отличителните признаци на грубата небрежност и какви са нейните проявни форми.

В практиката на ВКС трайно е установено разбирането, че не всяко нарушаване на указания, свързани с безопасността, или на трудовата дисциплина обективира принос на пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Определението за груба небрежност е дадено по реш.№510/30.11.2011г по гр. д №1923/2009 ІV г. о,реш. №291/2012г по гр. д № 951/2011г ІV г. о, по реда на чл. 290 ГПК. В редица съдебни решения (реш. №348/2011г по грд №387/2010 ІV г. о, реш. № 291/2012г по гр. д № 951/2011г ІV г. о, реш. №62/2015г по гр. д №2798/2014 ІV г. о на ВКС и др.) и са изяснени признаците, които я отличават, а също и критериите за намаляване на обезщетението когато поведението на пострадалия е подвеждано под състава на чл. 201, ал. 2 КТ. Изяснени са относимите и подлежащи на преценка в тази връзка обстоятелства (реш. № 149/2011 по гр. д.№ 1248 по описа за 2010г. ІІІ г. о., реш. № 348/2011г по гр. д № 387/2010г ІV г. о, реш. № 291/2012г по гр. д № 951/2011г ІV г. о, реш. №62/2015г по гр. д №2798/2014 ІVг. о.реш.№977/2010г по гр. д №298/2009г, ІVг. о, реш. №125/2016г по гр. д №4417/2015г, реш. №25/2016г по гр. д №3233/2015г ІІІг. о, реш. № 79/2012г по гр. д №673/2011г ІV г. о, реш. № 290/2015г по гр. д № 15/2015г ІV г. о на ВКС, реш. № 252/2016г на ІV г. о реш. №63/2017г ІV г. о на ВКС и др.) Въззивното решение не е в противоречие с установената практика на ВКС относно фактическите признаци на грубата небрежност по смисъла на чл. 201 ал. 2 от КТ и подвеждането на установените факти под тази квалификация.При допусната груба небрежност съпричиняването също „има своите степени”, но този въпрос не е решаващо произнасян от въззивния съд предвид отсъствието на основание поведението на пострадалия да се изобщо да се квалифицира по чл. 201, ал. 2 КТ. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.

Не е налице и обосновка по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса

Касаторът следва да заплати разноски на ответниците по касационната жалба

Предвид горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение №.509 от 25.07.2019г по в. гр. дело № 1211/2019г. на Старозагорски окръжен съд

Осъжда „Арсенал“ АД [населено място] да заплати на Р. В. Р. и М. С. Р. сумата 6500 лева разноски за настоящата инстанция.

Определението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.