Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
С решение № 1311 от 20.07.2017 г., постановено по административно дело № 3037/2016 г., Административен съд – Пловдив е: 1) отменил решение № 2153-15-293/05.12.2016 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – Пловдив и потвърденото с него разпореждане № [ЕГН]/протокол № 2140-15-247/05.04.2016 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, с което на Г. Б. Г. с адрес [населено място], обл. Пловдив, [улица], е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 1 от КСО; 2) наредил изпращане на преписката на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, за ново произнасяне по заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст вх. № 2113-15-4543/30.12.2015 г. по описа на ТП на НОИ – Пловдив, подадено от Г. Б. Г. при съблюдаване на дадените със съдебното решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от директора на ТП на НОИ – Пловдив. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Аргументира теза, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че за Г. са налице законоустановените предпоставки на чл. 69, ал. 1 от КСО. Исканията са за отмяна на съдебното решение, отхвърляне на уважената с него жалба на Г., потвърждаване на процесните решение на директора на ТП на НОИ – Пловдив и разпореждане на ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ – Пловдив, и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация Г. Б. Г., действащ лично и с пълномощника адвокат М., оспорва касационната жалба като неоснователна и моли атакуваното с нея съдебно решение да се потвърди като правилно.
Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба и неправилност на оспореното с нея решение, поради което предлага последното да бъде отменено.
Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Като извърши служебно проверка на основание чл. 218, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс и въз основа на фактите, установени от Административен съд – Пловдив, съгласно чл. 220 от АПК, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му.
След като провери решението и по реда на чл. 218, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, VI-то отделение, намира касационната жалба за основателна. Атакуваният с нея съдебен акт страда от твърдяния от касатора порок материална незаконосъобразност, което обусловя наличието на касационното основание по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК.
С разпореждането от 05.04.2016 г., потвърдено с оспореното пред първоинстанционния съд решение на директора на ТП на НОИ – Пловдив от 05.12.2016 г., ръководителят на „Пенсионно осигуряване” на основание чл. 69 от КСО в редакцията до 31.12.2015 г. включително е отказал да отпусне на Г. Б. Г. поисканата от последния със заявление от 30.12.2015 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 69, ал. 1 от КСО, тъй като не е изпълнено условието за наличие на 27 години общ осигурителен стаж, защото Г. има такъв от 26 години 7 месеца и 23 дни. Разпореждането е атакувано от заявителя по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО пред ръководителя на пловдивското ТП на НОИ с възражение, че пенсионният орган неправилно не е зачел срока му на обучение в [ЮЛ]. При осъщественият административен контрол директорът на ТП на НОИ – Пловдив не е уважил сезиралата го жалба, като е възприел и доаргументирал тезата на ръководителя на пенсионното осигуряване, че Г. няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 1 от КСО в редакцията до 31.12.2015 г., понеже има общ осигурителен стаж 26 години, 7 месеца и 23 дни при изискуем в процесната хипотеза минимум 27 години, а от обучението на Г. в [ЮЛ] законосъобразно е зачетена като осигурителен стаж само частта след навършване на пълнолетие до завършване на училището, с продължителност 3 месеца и 18 дни.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по случая, която не е спорна и между страните. Събрани са надлежни доказателства, установяващи периода на обучение на Г. в средното военно училище. Спорът е бил правен относно това дали целият период на обучението на Г. в [ЮЛ] [населено място], от 01.10.1986 г. до 26.08.1989 г., следва да бъде зачетен като осигурителен стаж, или само за времето след 09.05.1989 г. - датата на навършване на пълнолетието му, до завършване на училището - 26.08.1989 г., както е постъпил пенсионният орган.
Решението на Административен съд – Пловдив, с което жалбата до него е уважена, е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на закона (относимите в случая норми на чл. 69, ал. 1 от КСО, чл. 44, ал. 1 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/ и чл. 81 от отменения Правилник за прилагане на Закон за пенсиите /ППЗП/, в приложимата за казуса редакция).
Съдът материално незаконосъобразно е приел, че пенсионният орган неправилно е приложил разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), признавайки на заявителя само времето на обучението му в [ЮЛ] след навършване на пълнолетие. Този извод не може да бъде споделен. По силата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. З. на периода на отбиването на редовна военна служба за трудов стаж при пенсиониране е подчинено на специалните правила на Правилник за прилагане на Закон за пенсиите (обн. Изв., бр. 5 от 17.01.1958 г.,отм. ДВ, бр. 21 от 2000 г., в сила от 01.01.2000 г.), възпроизведени в НПОС и в частност в чл. 44 от тази наредба.
Правилно административният орган е зачел за осигурителен стаж времето от навършването на пълнолетие на Г. Б. Г. - 09.05.1989 г., от който момент той би трябвало да изпълнява редовна наборна служба, до 25.08.1989 г. - датата на завършване на [ЮЛ]. Времето, прекарано в обучение преди датата на навършване на пълнолетие, не би могло да бъде квалифицирано като осигурителен стаж съобразно правилото на чл. 81 от ППЗП отм. , съответно по смисъла на чл. 44, ал. 1 от НПОС, и правилно не е било зачетено от административния орган. В резултат на настъпилите нормативни промени времето на обучение на курсанти и школници се признава за осигурителен стаж, но след навършване на тяхното пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство, за което се дължат осигурителни вноски от републиканския бюджет.
Периодът от 01.10.1986 г. до 09.05.1989 г., на която дата Г. е навършил пълнолетие, не може да бъде зачетен за трудов стаж на валидно правно основание. През спорният период на обучение в средно военно училище е била в сила разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от Правилник за прилагане на Закон за пенсиите (редакция – ДВ, бр. 102 от 1967 г.), съгласно която за трудов стаж от ІІІ категория се е зачитало времето, прекарано в редовна военна служба или трудова повинност. На завършилите курса на средните военни училища се е признавала отбита редовна военна служба, но времето на обучение не е било приравнено на трудов стаж. Едва с изменението, обн. в ДВ, бр. 76 от 1996 г., времето на обучение на курсанти и школници, но след навършване на пълнолетие, е приравнено на трудов стаж до размера на наборната служба.
Редовна военна служба съгласно чл. 21 от действалия към процесния период Закон за всеобщата военна служба в Н. република България (обн., Изв., бр. 13 от 14.02.1958 г.) е отбивана от всички български граждани, които в годината на набора са навършвали 18 години. От разпоредбата на чл. 9 от ЗВВСНРБ отм. е видно, че законът прави разграничение между понятията „действителна военна служба“ и „редовна военна служба“. В тази връзка следва да се посочи, че Указ № 117 борави с понятието „действителна военна служба“, а не „редовна военна служба“. Тези понятия не са равнозначни. По отношение на редовната военна служба е въведено изискването, че същата се изпълнява при навършване на пълнолетие (чл. 21 от ЗВВСНРБ, отм. ) за срока, определен в чл. 24 от същия закон. От друга страна, за целите на пенсионното производство за трудов стаж по силата на чл. 81 от ППЗП отм. се зачита времето, прекарано в редовна военна служба, т. е. периодът от 18 годишна възраст, когато наборниците подлежат на повикване на редовна военна служба, до момента на уволнението им. Обучаващите се в сержантските отм. шински) средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията (чл. 3 от Указ № 117 от 31.07.1971 г.), но разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ППЗП (ДВ, бр. 102 от 1967 г.) не е приравнявала времето на обучението им на трудов стаж и съответно не предвижда зачитане като трудов стаж на периоди, приравнени на редовна военна служба. Това е сторено едва с изменението на разпоредбата на чл. 81 от ППЗП отм. с § 42 от Постановление на МС № 218 от 29.08.1996 г. (ДВ, бр. 76 от 1996 г.) във връзка с приетия ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗА ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗОВСРБ) - ДВ, бр. 112 от 1995 г., в сила от 27.02.1996 г., отм. ДВ, бр. 35 от 2009 г., в сила от 12.05.2009 г., с който военната служба е разделена на кадрова и наборна. Обстоятелството, че чл. 3 от Указ № 117 предвижда, обучаващите се в средните военни училища да имат всички права и задължения на срочнослужещите в армията, не означава, че учащите в тези училища отбиват същинска редовна военна служба по смисъла на ЗВВСНРБ отм. , тъй като те имат статут като при действителна военна служба. Едва (както бе отбелязано и по-горе) в новата редакция на чл. 81 от ППЗП отм. е предвидено зачитането за трудов стаж при пенсиониране и на периоди от обучението на курсанти и школници като приравнени на наборната служба, и то след навършване на пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство.
От гореизложеното явства, че разпоредбите на ППЗП отм. и на НПОС разграничават редовната военна служба от приравнените на редовна военна служба периоди, и ясно обективират волята на законодателя като осигурителен стаж при пенсиониране да се зачита само срокът на редовната военна служба от навършване на 18-годишна възраст, а не и цялата действителна служба на обучаемия във военното училище в частта й от постъпването му в училището да навършване на пълнолетие. Без да се зачете обаче целият период на обучението на Г. във военното училище, когато той се е намирал на действителна военна служба, неговият общ осигурителен стаж е под 27 години към датата на заявлението за отпускане на пенсия. В кръга на лицата по чл. 69 от КСО (редакция - ДВ, бр. 14 от 2015 г.) с право на пенсия при освобождаване от служба са включени военнослужещите независимо от възрастта им при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗА ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ).
С оглед на това ответникът по касация няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 от КСО в редакцията на разпоредбата до края на 2015 г., тъй като не отговаря на едно от предвидените кумулативни изисквания на закона, а именно наличието на 27 години общ осигурителен стаж.
В същият смисъл в подобни случаи е и константната практика на шесто отделение на Върховния административен съд, формирана с решение № 9885 от 25.07.2017 г. по адм. дело № 3343/2017 г., решение № 15867 от 21.12.2017 г. по адм. дело № 12707/2016 г., решение № 15152 от 11.12.2017 г. по адм. дело № 6363/2017 г., решение № 14878 от 05.12.2017 г. по адм. дело № 12052/2016 г., решение № 7861 от 21.06.2017 г. по адм. дело № 2843/2017 г., решение № 7667 от 19.06.2017 г. по адм. дело № 11758/2016 г., и др.
Оспореният административен акт, с който е отказано отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на посоченото в него основание, е издаден при спазване на материалния закон и неговата цел, а като е уважил подадената срещу акта жалба, Административен съд – Пловдив е постановил неправилно решение.
Изложеното обуславя законосъобразността на постановения от ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив отказ да отпусне търсената от Г. Б. Г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл. 69, ал. 1 от КСО, в редакцията до 31.12.2015 г. включително. При осъщественият административен контрол по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на пловдивското ТП на НОИ също е постановил законосъобразно решение, като е анализирал коректно установените факти и е съобразил относимите материалноправни разпоредби. Като е приел друго и е отменил оспореното пред него решение, Пловдивският административен съд е постановил противоречащ на материалния закон съдебен акт. Налице е отменителното основание на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК, поради което неправилното съдебно решение трябва да се отмени, и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго, с което се отхвърли като неоснователно оспорването срещу решение № 2153-15-293 от 05.12.2016 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Пловдив.
Този изход на спора обуславя уважаване и на акцесорната касаторова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба (срещу оспорения административен акт) присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия издалия акта орган юрисконсулт, а в полза на юридическото лице (ЮЛ), което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспореният административен акт.
И пред двете съдебни инстанции страната е била представлявана от юрисконсулт, като във всяка от тях искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е било направено своевременно. По изложените съображения и на основание чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт в гр. П. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в общ размер от 200 лв. (платими от Г. Б. Г.), по 100 лв. за производството пред всяка от тях, съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ (размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган).
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 1311 от 20.07.2017 г., постановено по административно дело № 3037 от 2016 г. по описа на Административен съд – Пловдив, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. Б. Г., ЕГН [ЕГН], адрес [населено място], обл. Пловдив, [улица], против решение № 2153-15-293 от 05.12.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив.
ОСЪЖДА Г. Б. Г., ЕГН [ЕГН], адрес [населено място], обл. Пловдив, [улица], да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Пловдив юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в общ размер от 200 (двеста) лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.