Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП/ срещу решение № 119 от 1. 04. 2020 г. по в. т. д. № 60/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, първи състав, с което е потвърдено решение № 456 от 22. 07. 2019 г. по т. д. № 120/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено по иска по чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, предявен от „Строително дружество ММ“ АД (н) срещу НАП, че са несъществуващи публичните задължения за данъци, осигурителни вноски и лихви за забава на „Строително дружество ММ“ АД (н) в общ размер от 75 115, 75 лв., предявени в производството по несъстоятелност на ищеца с молба вх. № 2890/3. 08. 2017 г. и включени в списъка на приетите вземания с определение № 204 от 2. 02. 2018 г. по т. д. № 595/2017 г. на Пловдивски окръжен съд.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага доводи, че въззивният съд е игнорирал представеното по делото доказателство, че спорът относно погасяването на публичните вземания между същите страни и на същото правно основание е получил разрешение с решение № 2167 от 25. 10. 2018 г. по адм. д. № 944/2018 г. на Административен съд Пловдив. В този акт било прието за установено, че с оглед наличното спиране на давността към датата на постановяване на решението не са изтекли регламентираните в ДОПК давностни срокове за задълженията за ДДС за данъчните периоди месец януари, февруари, юни и август 2010 г. и по отношение на задълженията за лихва за корпоративен данък, както и че същите не подлежат на отписване от данъчно-осигурителната сметка на дружеството. Касаело се до идентични спорове, поради което съдът следвало да приложи разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК и да прекрати производството по делото. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото: „1. Следва ли, макар че идентичен правен спор между страните е решен с влязло в сила съдебно решение, макар и постановено от административен съд, да се игнорира неговата задължителна сила в производството по чл. 694 ТЗ?; 2. За приемането от въззивния съд за допустим исков процес срещу вземане, установено с влязъл в сила акт след изчерпване на способите за неговото обжалване по административен ред?; 3. Представлява ли пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за образуването на производство по реда на чл. 694 ТЗ постановено от административен съд решение относно публични вземания, с което е дадено разрешение на същия спор между същите страни?“. Твърди, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 619 от 30. 09. 2010 г. по гр. д. № 370/2010 г., IV г. о., решение № 119 от 17. 04. 2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г., IV г. о., решение № 154 от 3. 07. 2018 г. по гр. д. № 4251/2017 г., IV г. о., решение № 193 от 18. 12. 2009 г. по т. д. № 13/2009 г., II т. о., решение № 117 от 2. 11. 2015 г. по т. д. № 730/2014 г., II т. о., решение № 471 от 16. 01. 2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г., IV г. о., решение № 164 от 30. 06. 2016 г. по гр. д. № 5255/2015 г., IV г. о. и решение № 33 от 28. 04. 2017 г. по т. д. № 3230/2015 г., II т. о. По отношение на третия въпрос се позовава на значението му за точното прилагане на закона.

Ответникът по касационната жалба – „Строително дружество ММ“ АД (н) е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на касационната жалба.

Синдикът на „Строително дружество М“ АД (н) адвокат С. Б. оспорва касационната жалба като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е безспорно, че предмет на отрицателния установителен иск на длъжника са публични задължения на същия за ДДС, задължения за корпоративен данък и задължения за осигурителни вноски, както и задължения за лихви, които общо възлизат на 72 115 75 лв. и са предявени с молба вх. № 2890/2017 г. на НАП в производството по несъстоятелност на длъжника, открито с решение № 194 от 30. 06. 2017 г. по в. т. д. № 246/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. Основанията за възникване на вземанията са подадени от длъжника пред НАП справки-декларации за месеците януари-март, юни, август 2010 г., декларации обр. 6 за месеците февруари, март, май юли 2007 г. и декларация по чл. 92 ЗКПО за 2009 г. Решаващият състав е констатирал, че към датата на предявяване на вземанията е изтекъл петгодишният давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се платят публичните задължения.

По спорния въпрос относно спирането на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че в случая това основание не се е осъществило, тъй като постановлението на публичния изпълнител, с което е наложен запор върху вземане на [община] за обезпечаване на процесните публични вземания е с изходяща дата 6. 04. 2011 г., а длъжникът-търговско дружество е заличен от търговския регистър на 25. 03. 2011 г. и това вписано обстоятелство е обявено за несъществуващо с влязло в сила на 2. 10. 2015 г. съдебно решение по иск по чл. 29 ЗТР, понастоящем ЗТРРЮЛНЦ. Изложил е съображения, че със заличаване на търговеца от търговския регистър същият загубва правосубектността си, поради което не може да бъде адресат на наложена обезпечителна мярка, съответно същата да произведе правни последици, включително спиране на давността.

Представеното по делото необжалваемо решение № 2167 от 25. 10. 2018 г. по адм. д. № 944/2018 г. на Административен съд Пловдив, въззивният съд е счел за неотносимо към естеството на спора, тъй като исковото производство по чл. 694 ТЗ е специфично и правният му ефект се разпростира по отношение на разширен кръг лица – длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност. Посочил е, че мотивите на необжалваемо решение, постановено в административен процес, не могат да имат обвързваща сила в производството по иск по чл. 694 ТЗ.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. С оглед доводите на касационния жалбоподател за недопустимост на въззивното решение, поставянето на въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с тези доводи и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение.

В случая се касае до предявен иск по чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ за установяване несъществуването на публични вземания по смисъла на чл. 162, ал. 1, т. 1, 2 и 9 ДОПК, които са възникнали преди откриването на производството по несъстоятелност на длъжника, предявени са от НАП в производството по несъстоятелност и са включени в списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ГПК. В контекста на поставените от касационния жалбоподател въпроси, трябва да се посочи, че съгласно цитираните от него решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и постоянната съдебна практика на ВКС произтичащите от чл. 299 ГПК и чл. 126 ГПК забрани за пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, и за паралелно разглеждане на дела са обусловени от пълното съвпадение между страните и предмета на делата. В случая не са налице процесуални пречки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск от посочените категории, тъй като съдът е разгледал иск по чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ на длъжника, обслужващ производството по несъстоятелност, с който се цели да се разреши със сила на пресъдено нещо спора относно несъществуването на предявените от НАП вземания спрямо всички участници в производството, като липсват данни относно съществуването на спорните публични вземания във връзка с предявяването им в производството по несъстоятелност да е налице влязло в сила решение, постановено в исков процес между страните, или друго висящо дело помежду им. На съществуването на такива пречки не сочи влязлото в сила като необжалваемо решение № 2167 от 25. 10. 2018 г. по адм. д. № 944/2018 г. на Административен съд Пловдив, на което се позовава касаторът. Същото е постановено в производство по чл. 95 ДОПК по жалба на длъжника в несъстоятелност, като с него е потвърден мълчалив отказ да бъде издаден документ, че от данъчно-осигурителната сметка на длъжника са отписани процесните публични вземания като погасени по давност. Касае се до потвърждаване на отказ за административно обслужване по смисъла на чл. 88 ДОПК като законосъобразен в производство по обжалването му пред административен съд, което не би могло да има отношение към правилата на чл. 126 ГПК и 299 ГПК. Тъй като в случая с иска по чл. 694 ТЗ са оспорени публични задължения, от значение за допустимостта на иска би могло да бъде евентуално постановено и влязло в сила решение на административния съд, с което се разрешава спор относно валидността и законосъобразността на ревизионния акт, с който тези вземания са установени. Това следва от забраната по чл. 164, ал. 4, изр. 2 ДОПК за оспорване по реда на чл. 690 и сл. ТЗ на включено в списъка на приетите вземания публично вземане, установено с влязъл в сила акт. Процесните вземания обаче не са установени с влязъл в сила ревизионен акт, поради което е изключена приложимостта на уредената с оглед специалния начин за установяване на публичните вземания забрана по чл. 164, ал. 4, изр. 2 ДОПК.Сременно, поради основаването на предявения иск по чл. 694 ТЗ на твърдения за погасяване по давност на публичните вземания, трябва да се посочи, че ограничението по чл. 164, ал. 4, изр. 2 ДОПК се отнася само до възможността да се оспорва съществуването, основанието и размера на установеното с влезлия в сила акт публично вземане, но не и до възможността оспорването да се основава на нови, непреклудирани от задължителната сила на влезлия в сила акт факти, каквито са тези за погасяване по някой от способите по чл. 168 ДОПК – чрез плащане, прихващане, опрощаване, по давност и т. н. /в този смисъл постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 43 от 20. 06. 2014 г. по т. д. № 2471/2013 г. на ВКС, I т. о./.

По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119 от 1. 04. 2020 г. по в. т. д. № 60/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, първи състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: