Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на С.Д. – прокурор при СГП - срещу въззивното решение на СГС от 14.ХІ.2018г. по гр. д. № 16583/2017г.

Ответникът по касационната жалба М. В. М. от София не е подал отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. В частите по претенциите за обезщетения за имуществени вреди – 1200лв., представляващи адвокатско възнаграждение, и 1371.45лв. /при пълен предявен размер 1961.58лв./ пропуснати ползи – касационната жалба е недопустима на основание чл. 280 ал. 3 ГПК с оглед цените на исковете, поради което в тези части тя следва да бъде оставена без разглеждане.

За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:

С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на СРС от 30.ІІІ.2016г. по гр. д. № 950/2014г. в частите, с които П. е осъдена да заплати на М. В.М. 6400лв. обезщетение за неимуществени вреди, 1200лв. обезщетение за имуществени вреди – заплатено адвокатско възнаграждение за наказателното производство, и 1371.45лв. обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесени 1000лв. като парична гаранция, в резултат на необосновано дълго продължило наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 5 вр. с чл. 209 ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 2 НК, прекратено с определение от 22.Х.2012г. по НОХД № 11884/2008г. на СРС.

Въззивният съд е приел, че производството по предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ е допустимо, тъй като по подадено до ИВСС от М. на 18.ІІ.2013г. заявление има постановен акт – уведомително писмо по чл. 60е ал. 2 ЗСВ от 24.VІІ.2013г., с който министърът на правосъдието е определил обезщетение в размер на 7300лв. и е предложил сключване на споразумение с него, което той не е приел в указания му срок.

Въззивният съд е възприел изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и е препратил към тях. Взето е предвид, че спрямо М. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” по пр. пр. № 24039/1997г. на СРП, изменена в „парична гаранция” 1000000 /неден./лв с определение от 06.І.1998г. С постановление от 01.VІІ.1999г. е отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство по сл. д. № 408/1997г. /образувано по посочената прокурорска преписка/. Срещу ищеца са били повдигнати обвинения за престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 2 и т. 5 вр. с чл. 209 ал. 2 вр. с чл. 26 ал. 1 НК /за деяния в периода Х/1996г. – V/1997г./, за престъпление по чл. 210 ал. 1 т. 5 вр. с чл. 209 ал. 2 НК /за деяния в периода ІХ/1995г. – VІ/1997г./ и за престъпление по чл. 339 ал. 1 НК. С разпореждания от 09.Х.2007г. и от 07.ІІ.2008г. производството по образуваното НОХД е било прекратено и върнато за отстраняване на нередовности при изготвянето на обвинителния акт. Делото е внесено отново в съда на 16.Х.2008г. С определение от 29.ІV.2009г. производството е било спряно, възобновено на 18.V.2009г., като в съдебната фаза е разглеждано до 22.Х.2012г., когато е прекратено с протоколно определение поради изтичането на максимания срок за ангажиране на наказателна отговорност. Делото е отлагано многократно поради неявяване на подсъдими или на някои или на всички от множеството свидетели, провеждани са действия по издирването на адресите им и за призоваването им, както и поради неявяване на защитника на М.. Преценката за разумност на срока на наказателното производство е основана на критериите сложност на делото, поведение на обвинения и на компетентните органи. Прието е, че делото е било с фактическа и правна сложност предвид естеството на фактите, подлежащи на установяване, броя на обвиняемите и на свидетелите, нуждата да се получат документи, вкл. от чужбина, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса, незабавно след образуването на наказателното производство през 1997г. са предприети процесуални действия, повдигнатото обвинение е за тежко престъпление, касае се за продължавана престъпна дейност и за деяния, осъществени през продължителен период от време спрямо множество лица. Делото е връщано двукратно от съда за отстраняване на допуснати от прокурора процесуални нарушения, периодът от образуването на наказателното производство до внасянето на обвинителния акт е значителен, като през продължително време през този период не са извършвани никакви процесуални действия, не се установява продължителността на съдебното производство да е в резултат на действия на прокуратурата. Продължителността на производството - повече от 10 години до внасянето на обвинителния акт и повече от 15 години до приключването му с акт на съда, без това да е било свързано с необходимост от допълнителни процесуални действия или събиране на нови доказателства, е необосновано дълга, което е основание за за ангажиране отговорността на прокуратурата по чл. 2б ЗОДОВ. С оглед на това и тъй като през този период ищецът е бил в активна възраст справедливото обезщетение за претърпените от него обичайни неимуществени вреди, изразяващи се в засягане по негативен начин на психическото и физическото му състояние, в причинна връзка с производствното, е в присъдения размер. Взети предвид в тази насока са и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната.

Като неоснователни са оценени оплакванията на касатора във въззивната му жалба за недоказаност на претендираните вреди и за липса на причинна връзка между тях и забавянето на производството. Прието е, че отговорността на държавата е обективна и се носи при доказване на увреждането, като е съобразена практиката на ЕСПЧ за силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди. Взета е предвид и практиката на ВКС, че е нормално да се приеме, че по време на наказелно производство обвиненото в извършване на тежко престъпление лице изпитва неудобства, унижение, притеснения и несигурност, накърняване на моралните и нравствените му ценности и социалното му общуване. Необосновано дългият срок на производството неизбежно е довел до причиняване на неимуществени вреди под формата на стрес, напрежение, несигурност, липса на спокойствие, неудобство пред обществото, злепоставяне пред близки и познати, загуба на социални контакти. Взета е предвид и практиката на ВКС, според която обичайните негативни изживявания се презумират прец целия период на висящност на делото, като неспазването на разумния срок увеличава вредните им последици. По делото не са представени доказателства производството да не е довело до негативни емоционални преживявания на ищеца. А и статутът на подсъдим е факт, който при неосъждан човек неминуемо предизвиква негативни емоции.

Като неоснователни са оценени и оплакванията на касатора във въззивната му жалба относно размера на дължимото се обезщетение. Взети са предвид в тази връзка съобразно чл. 52 ЗЗД личността на ищеца – неосъждан, възрастта му в периода на наказателното производство, продължителността на производството – повече от 15 години, надхвърляща разумния срок с оглед сложността на делото, вида и тежестта на инкриминираното деяние, обстоятелството, че наказателното производство е прекратено, начинът, по който обвинението се е отразило негативно на ищеца в емоционален и психологически аспект.

В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите в хипотезата по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, а именно: 1. При определяне на основанието и предпоставките за отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди – не били обсъдени оплакванията във въззивната жалба за липса на причинна връзка между вредите и незаконното обвинение, за неналичие на основание за разглеждане на иска по чл. 2б ЗОДОВ, за невъзможност прокуратурата да отговаря за прекомерна продължителност на процеса в съдебната му фаза и за занижен интензитет на негативните последици, и 2. Как се прилага критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – определеният размер не бил в съотвествие с доказателствата по делото и с икономическия стандарт в страната.

ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му осъдителна част относно претендираното обезщетение за неимуществени вреди не следва да бъде допуснато.

По първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС /решения по гр. д. № 78/2011г. ІІІ ГО - неправилно посочено І ГО - и по гр. д. № 2516/2014г. ІV ГО/, като е взел предвид всички приети за установени по делото обстоятелства, относими към предпоставките за отговорността на ответника за неимуществени вреди и към размера на дължимото се обезщетение за това. Съдът е изложил пространни мотиви за извода си за наличие на причинна връзка между твърдяните вреди и забавянето на наказателното производство, съобразявайки в тази насока практиката на ЕСПЧ и на ВКС, взети са предвид и са оценени като неоснователни и оплакванията на касатора във въззивната му жалба за липса на основание за разглеждане на иска по чл. 2б ЗОДОВ. Действително съдът не се е произнесъл по възражението на ответника, че не следва да му се търси отговорност за забавяне на производството в съдебната му фаза. Произнасянето от ВКС във връзка с това обаче не би се отразило на изхода на спора по делото с оглед деликтния характер на предявения иск и разпоредбата на пар. 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ, според която за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. Приложими поради това са и чл. 53 ЗЗД, предвиждащ солидарна отговорност, ако вредите са причинени от неколцина /виж в тази връзка и новата ал. 2 на чл. 4 ЗОДОВ в редакцията му по ДВ бр. 94/2019г./, и чл. 122 ал. 1 ЗЗД, като кредиторът може да предяви правата си към когото и да е от длъжниците за цялото вземане /виж в този смисъл и мотивите по ТР № 5/2013г. на ОСГК/.

В съответствие с практиката на ВКС /решения по гр. д. № 85/2012г. 4 ГО, по гр. д. № 593/2010г. 4 ГО и ППВС № 4/1968г. т.ІІ се е произнесъл въззивният съд и по втория въпрос, като е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, взел е предвид вида, характера и интензитета на вредите, вида на упражнената процесуална принуда, неразумния срок на проведеното наказателно производство с оглед сложността на делото, вида и тежестта на инкриминираните деяния, личността на увредения, и на тази основа е формирал извода си. Следва да се посочи и че във всички случаи основа за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е икономическата обстановка и стандартът на живот в страната към момента на увреждането.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. Г. П срещу решението на СГС, ГО, ІІІ -„В“ състав, № 7110/14.11.2018г. по в. гр. д. № 16583/2017г. в осъдителните му части по претенциите на М. В. М. за присъждане на обезщетения за имуществени вреди.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІІ-„В“ състав, № 7110/14.11.2018г. по в. гр. д. № 16583/2017г. в осъдителната му част по претенцията на М. В. М. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на препис от него с частна жалба пред друг състав на ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: