Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) – [населено място] чрез председателя, приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от Ж. В. в качеството й на правоспособен държавен служител с юридическо образование при агенцията и на Н. И. Н. чрез адв. И. против решение № 337 от 22.02.2022 г. по гр. д. № 14489/2021 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, II – Б въззивен състав.

Ответниците по жалби – насрещни страни в производството, чрез процесуалните си представители са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на другата страна. Претендират се разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решението от 18.11.2022 г. по гр. д. № 14489/2021 г. на СГС) в ЧАСТТА, с която е отменено решение № 3050 от 13.10.2021 г. по гр. д. № 44238/2021 г. на Софийски районен съд, 144 състав в частта за отхвърляне на предявените от Н. И. Н. против ДАНС – [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последния във вр. чл. 225, ал. 1 КТ и до размер на 26 925. 24 лв., и е постановено ново решение, с което е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца с решение № 434 от 28.05.2021 г. на Министерски съвет (МС) на РБ, същият е възстановен на предишната работа на длъжността „заместник председател“ на ДАНС и е осъдена ответната агенция да заплати на ищеца обезщетение за оставане без работа поради уволнението в размер на 26 925. 24 лв. за времето от 01.06.2021 г. до 28.09.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2021 г. до изплащането, както и в ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за принудителна безработица за разликата над 26 925. 24 лв. до претендираните 41 072. 40 лв. за времето от 28.09.2021 г. до 01.12.2021г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2021 г. до изплащането.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил следните фактически обстоятелства: ищецът е заемал длъжността „заместник – председател“ на ДАНС въз основа на решение № 345 от 23.05.2018 г. на МС на РБ за срок от 5 години, считано от 26.07.2018 г.; същият е уволнен (освободен от длъжност) с решение № 434 от 28.05.2021 г. на МС на РБ на основание чл. 8, ал. 4, т. 7 и ал. 5 от Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ (ЗДАНС) с мотиви, които препращат към писмо (предложение), рег. № РД – 60 от 28.05.2021 г. на председателя на ДАНС; данните от въпросното писмо, съдържащо фактическите обстоятелства, въз основа на които е осъществено процесното уволнение, сочат на създадено негативно обществено мнение и уронване на авторитета и престижа на ДАНС, както и тенденция на чувствителен спад в оперативно – издирвателната и информационно – аналитичната дейност през последните няколко години, за което носел отговорност и ищецът; наличието на множество награди, получени от ищеца за работата му в ответната агенция – видно от приложеното негово трудово досие; принудителната безработица на ищеца поради уволнението за времето от 01.06.2021 г. (датата на подписване на акта за сдаване на длъжността) до 28.09.2021 г., когато в първоинстанционното производство е извършена констатация по трудовата му книжка за удостоверяване на този факт; размерът на обезщетението за оставане без работа за шест месеца от 41 072. 40 лв., според заключението на ССЕ. При горните факти съставът на градския съд е приел, че основанието, на което е осъществено процесното уволнение е това по чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС, а не по чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията (ЗА), какъвто довод се прави от защитата на ответника – работодател, защото последната не е посочена в решението на МС за освобождаване на ищеца от длъжност, а предпочетената материалноправна норма, въз основа на изричното й позоваване в текста на въпросното решение, е именно на специалния закон – ЗДАНС. Изтъкнато е в обжалваното решение – при позоваване на практика на ВКС, че разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 ЗА визира специално основание за освобождаване от длъжност спрямо общите основания за уволнение, разписани в КТ. Проведено е разграничение между основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗА, което е прието да наподобява това по чл. 328, ал. 2 КТ – при преценка за целесъобразност, с основанието по чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС, което по същността си е определено да съставлява дисциплинарно уволнение, но по специалния ЗДАНС. Изразено е разбиране, че предвид на този сравнителен анализ и преценка естеството на възприетото в решението на МС на РБ основание за освобождаване от длъжност на ищеца – чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС, за законосъобразното упражняване на правото на уволнение е необходимо то да почива на конкретна мотивировка, подобна на тази въведена като изискване към заповедите за дисциплинарно уволнение. Прието е, че правното основание, на което е инициирано процесното уволнение е изисквало в решението на МС за освобождаване от длъжност да се индивидуализират конкретните тежки дисциплинарни нарушения в работата на ищеца, да посочат ясни и конкретни случаи на неизпълнение на служебните му задължения или на уронване престижа на агенцията. Развити са доводи, че с оглед мотивите в горното решение фактическите основания на процесното уволнение следва да се изведат от съдържанието на предложението на председателя на ДАНС за освобождаване на ищеца Н. от длъжност (защото там има позоваване на този документ, посочен като писмо). В него обаче е отречено да се съдържат законосъобразни мотиви – конкретни факти, осъществяващи хипотези на чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС, а вместо това са обективирани общи констатации за негативно обществено мнение и уронване авторитета и престижа на ответната агенция, както и констатирани тенденции за чувствителен спад в нейната оперативно – издирвателната и информационно – аналитичната дейност през последните няколко години, за което отговорност носел и ищеца. Посочено е, че макар и твърде общи и лишени от конкретика, тези обстоятелства не са и установени по делото, доказателствената тежест за което е на работодателя. Така според въззивния съд липсва яснота с кои и какви действия или бездействия в работата си ищецът е допринесъл за посочения спад в конкретните направления от дейността на агенцията, посредством кои и с какви форми на поведение той е уронил авторитета и престижа на ДАНС (изтъкнато е, че документите съдържащи класифицирана информация не дават също отговор на тези въпроси). Изтъкнато е също, че спадът в дейността на една институция (констатиран в предложението на председателя на ДАНС за освобождаване на ищеца от длъжност) е възможно да се дължи на много и различни фактори, вкл. и от обективен характер. Поради основателността на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна въззивният съд е уважил и акцесорните претенции за възстановяване на предишна работа и за обезщетение за принудителна безработица. Последното обаче е уважено (до размер на 26 925. 24 лв.) само за времето от началото на оставането без работа поради уволнението – 01.06.2021 г. до 28.09.2021 г., когато е удостоверено в първата инстанция това релевантно обстоятелство чрез констатация по трудовата книжка на ищеца. С мотиви, че за останалия период от значение за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – т. е. за времето от 28.09.2021 г. до 01.12.2021 г. фактът на принудителна безработица при ищеца не е установен във въззивното производство, претенцията за този период и над присъдените 26 925. 24 лв. до претендираните 41 072. 40 лв. е отхвърлена.

По касационната жалба на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към се поставят правни въпроси с твърдение, че са обусловили изхода на делото в обжалваната от тази страна част от въззивното решение и са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси (конкретизирани и уточнени от ВКС съгласно правомощията му очертани с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), са следните:

1. „При липса на оспорване от работодателя, задължен ли е ищецът непрекъснато да поддържа твърдението си за оставане без работа и да дава обосновка за целия период, предвиден в хипотезата на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, когато релевантният шестмесечен период, считано от уволнението, чиято отмяна се иска по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, ще настъпи за ищеца в хода на делото?“;

2. „При претенция по чл. 225, ал. 1 КТ, когато съдебното дирене пред първостепенния съд е приключило преди изтичане на релевантния и заявен с иска шестмесечен период, за който се претендира обезщетението има ли задължение въззивният съд - при нарушаване на чл. 146 ГПК от първата инстанция - да повтори опороченото действие като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и за кои от твърдените факти не сочат доказателства?

3. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните?“.

По първия въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, изразена в следните решения: решение № 15 от 07.02.2014 г. по гр. д. № 3838/2013 г., решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 221/2009 г., решение № 70 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 5120/2013 г., всичките по описа на III г. о., решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г. на IV г. о.; със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК - т. 2 (по втория въпрос), със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, както и с решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 36 от 07.08.2015 г. по т. д. № 465/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 06.07.2017 г. по т. д. № 3114/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 296 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г. на ВКС, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., решение № 232 от 15.07.2015 г. по гр. д. № 6692/2014 г., решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г., последните четири по описа на IV г. о. на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., и двете по описа на II т. о. на ВКС и решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о. на ВКС (по третия въпрос).

По касационната жалба на ответната държавна агенция.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към тази жалба се поставят два правни въпроса, които страната счита да са обусловили изхода по делото в обжалваната част от въззивното решение и са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание (уточнено и конкретизирано от ВКС):

1. „Представлява ли нормата на чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС специално основание за уволнение (прекратяване на правоотношение) по целесъобразност на лице, чиято длъжност попада в кръга на изрично изброените в чл. 19а, ал. 2 ЗА, за които е предвидено прекратяване на трудовото правоотношение по целесъобразност или се касае за специално основание за налагане на дисциплинарно уволнение на зам. - председател на ДАНС?“

2. „Какво следва да е задължителното съдържание на решението на Министерски съвет, с което на основание чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС се прекратява предсрочно трудовото правоотношение на зам. - председател на ДНАС?“

Този касатор поддържа, че по питанията няма формирана съдебна практика (единствено изключение е произнасянето на съдилищата - първостепенен и въззивен, по настоящия правен спор), които обаче дават различно правно разрешение на това кой е приложимия относно прекратяването на процесното правоотношение материален закон (ЗА или ЗДАНС) и това поражда необходимост от тълкуване на нормата на чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС за точното й прилагане.

Касационното обжалване ще следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия от повдигнатите от касатора – ищец въпроси за проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по него с практиката на ВКС, изразена в решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г. на IV г. о., решение № 70 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 5120/2013 г., решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 221/2009 г. и решение № 15 от 07.02.2014 г. по гр. д. № 3838/2013 г., всичките по описа на III г. о. на ВКС. Останалите въпроси на жалбоподателя - ищец ще се обсъдят като касационни доводи при разглеждане на жалбата му по реда на чл. 290 ГПК.

По касационната жалба на ответника достъп до касация не може да се осъществи.

Повдигнатият първи въпрос е относим към предмета на делото и изводите на въззивния съд. Той удовлетворява изискването за правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение – да обуславя правната воля на съда по обжалваното решение (виж разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) и формира обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за селектиране на касационната жалба. Питането обаче не реализира специалната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно изискванията към съдържанието й, изведени със задължителните за съдилищата постановки по т. 4 от горецитирания тълкувателен акт. Съгласно тази практика на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Наличието на очертаното допълнително основание в случая не е обосновано от касатора – ответник и изложението към неговата жалба не удовлетворява изискванията на т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Страната мотивира искането си за допускане на касационен контрол с твърдението, че по въпроса няма създадена съдебна практика, а даденото от инстанциите по същество в хода на разглеждане на настоящия спор различно правно разрешение поражда необходимост от тълкуване на чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС за да се осигури точното й прилагане. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в закона правило и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният ефект от неточното прилагане е пълно неприлагане на нормата в истинският й смисъл. Във всички случаи обаче, точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба (така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Тук следва да се отбележи, че приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство (по настоящия спор между страните), както твърди ответната агенция не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани не са влезли в сила. Касаторът обаче не се позовава на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика (когато възприетите с нея правни разрешения по действието на нормативен акт непосредствено след влизането му в сила обуславят неточното му прилагане). Напротив – той сочи, че такава няма формирана по приложение на разпоредбата на чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС. Когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на конкретна правна уредба, допускането на обжалването по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се предпоставя от аргументация, че въпросната уредба е непълна, неясна или противоречива и че за преодоляване на недостатъците й е необходимо ВКС да разгледа конкретен спор, в процеса на правораздаване по който това да бъде сторено. В случая съдът намира, че правната уредба по чл. 8, ал. 4, т. 7 ЗДАНС е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. Касае се за самостоятелно основание за предсрочно прекратяване на пълномощията на председателя и на заместник – председател на Държавна агенция „Национална сигурност“, разписано в устройствения й закон, в хипотезата на което са установени няколко форми на противоправно поведение на служителя, всяка от които се явява правопрекратяващ юридически факт. В правната доктрина и съдебна практика пък е застъпен принципът на законоустановеност на основанията за уволнение. Последните представляват определени от закона юридически факти, настъпили след възникване на трудовото правоотношение, при наличието на които уволнението може да бъде извършено. Тези юридически факти са изброени изчерпателно от закона. Вън от тях, на други основания, трудовото правоотношение не може да бъде прекратено от работодателя чрез едностранното му изявление, вкл. обективирано в решение на колективен орган, какъвто е Министерския съвет. Предвид на тези съображения, послужилата за правно основание на процесното освобождаване от длъжност разпоредба, въведена с изменението на закона с ДВ, бр. 14 от 2015 г. съдържа ясно дефинирани форми на противоправност в поведението на лицата по чл. 8, ал. 4 ЗДАНС, а изпълването им с конкретно съдържание е въпрос на установяване в хода на съдебното дирене по трудовия спор предвид на неговите особености.

Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба и по втория поставен въпрос. Какво да бъде конкретното съдържание на акта на работодателя за прекратяване на едно трудово правоотношение, вкл. и с ищеца предвид на заеманата от него длъжност, е фактически въпрос и касае преценката на органа–едноличен (управител, изпълнителен директор, директор, председател и пр.) или колективен (както в случая, МС) за конкретния начин на обективиране на волеизявлението, обосноваващо настъпването на правопрекратяващите юридически факти. Начинът и формите на обективиране на тази воля (мотивиране на фактическите и правни основания за уволнението) са на преценката и избора на работодателя, която при всеки случай може да бъде различна. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основания за това (вж. мотивите към т. 1 от горецитираното ТР).

В обобщение, касационен контрол на въззивното решение ще следва да бъде допуснат по жалбата на ищеца – в частта на произнасянето за отхвърляне на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ над 26 925. 24 лв. до претендираните 41 072. 40 лв. и за времето от 28.09.2021 г. до 01.12.2021 г. В частта за уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ решението на въззивния съд не може да бъде допуснато до обжалване, поради липса на предпоставки за това.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 337 от 22.02.2022 г. по гр. д. № 14489/2021 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, II – Б въззивен състав по жалбата на ответната Държавна агенция „Национална сигурност“ – в частта за уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.

ДОПУСКА касационно обжалване на горното въззивно решение по жалбата на ищеца Н. И. Н. - в частта за отхвърляне на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ над 26 925. 24 лв. до претендираните 41 072. 40 лв. и за времето от 28.09.2021 г. до 01.12.2021 г.

Касаторът Н. Н. не дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.